Недка Василева-Петрова
- Представете се с няколко думи. Разкажете какво ви вдъхнови да станете „Защитници на децата“?
Работя в сферата на правата на децата от 1999 г., което за мен е призвание и лична кауза. По образование съм социален педагог с придобита степен бакалавър в Пловдивски университет през 1998 г. През 2006 г. съм завършила магистърска програма по Управление на социални услуги за деца и семейства.
Заемам длъжността директор на Комплекса за социални услуги за деца и семейства – Пловдив от 2011 година, като преди това съм изпълнявала експертни длъжности в Отдел „Закрила на детето“ – Пловдив и Държавна агенция за закрила на детето. За мен е привилегия да работя сред изключително отговорен и мотивиран екип. Вярвам, че успехите идват тогава, когато всички гледаме в една посока и преследваме една обща цел, а тя е насочена към по-добро благосъстояние на децата в България, ясни политики, реални действия, които променят детския живот. Всяко следващо поколеине е различно от предходното, затова ние не можем да стоим и да правим едни и същи неща – ние възрастните сме длъжни да се променяме и да следваме променящия се детски свят, а не да поставяме границите и рамката, в която децата да се вписват.
- Според вас, кое е най- голямото предизвикателство за децата и родителите?
През последните години сякаш най-голямото предизвикателство пред семействата е да останат заедно и да се справят с трудностите на живота, а ако не могат да продължат да бъдат семейство, то разделяйки се да останат отговорни родители. Това сякаш се откроява като системен проблем и проблем на повърхността. Под него според мен стои проблемът с липсата на комуникация и то на всички нива – деца – родители, родител – родител, деца – деца, деца – училище, деца – система. Много се говори за детското участие, но то остава на заден план, дори и в самото семейство.
- Какво според вас има нужда от незабавна промяна и внимание в живота на децата в България?
Живият контакт с децата, проява на уважение към тях и признаването им като активни суебкти в обществения живот.
- Aко зависеше от вас, какво бихте променили?
Бих тръгнала от най-уязвимите – децата, които се изоставят. Това е една наказателна мярка за тях, а родителите остават сбоводни и неангажирани. Разбира се тук се изправят един срещу друг два фактора: каква подкрепа са получили тези родители и каква отговорност носят като такива. Да се гледа болката в очите на едно дете след поредното отхвърлене от най-сигрната си среда – семейната – е доста непосилно преживяване. Когато се касае за осиновените деца, които за пореден път се изоставят – ситуацията е още по-тревожна. И каквото и да искаме от тях, те често са се отказали от всичко. Реали промени в начина на подкрепа на родителите и търсене на отговорност от тях на прага на изоставянето на децата, включително и при заминаване в чужбина. Реална реформа в процесите на осиновяване на деца в България и недопускане на т.н. “Разсиновяване”. Ревизия на всички настанени деца в резидентна грижа и анализ на причините за това. На база на този анализ следва да се изгради стратегията за подкрепа на родителите и законови промени по посока търсене на отговорност от тях.
- Какво е вашето послание към децата и родителите в България?
Детството не е чакалня за живота на възрастните – то е днес и сега и всички ЗАЕДНО сме отговорни за него.