Това е една почти невероятна история. Разказва за хора, за които вестниците не пишат, а телевизиите не ги показват в сутрешните си блокове. Сигурно, защото в нея няма скандали, а просто добре свършена работа и много деца, с чийто имена може би ще се гордеем. Може би…
В далечната вече 2004 година българският национален отбор по волейбол за мъже пропуска олимпийските игри в Атина. За втори пореден път. По същото това време във варненското основно училище „Добри Чинтулов” учителят по физическо възпитание Димо Стоянов събира в спортната зала малка група петокласници и им показва за първи път волейболна топка
Започва се като на шега, но на следващата година хлапетата от Варна побеждават връстниците си от Разлог, които са републикански шампиони. Победата си е нещо сериозно, но по-сериозна е амбицията, която тя поражда. И тя по думите на учителя Стоянов е „Да създадем клуб, който да обедини в групи, школи и секции деца, момчета и мъже за подготовката на базата на професионална основа и развитие на високо спортно майсторство.”
Така през 2008 година в документите на Българската федерация по волейбол се появява нов клуб „Перун” – Варна. И не е клуб само по документи, защото във времето, в което българските волейболни запалянковци тръпнеха пред телевизионните екрани по лондонското олимпийско приключение, варненското училище постави последния камък на върха на своята волейболна пирамида.
В тази олимпийска волейболна година отборът с името на славянския бог на гръмотевиците ще има вече свой отбор в мъжкото първенство на страната.
Димо Стоянов говори спокойно – глас на човек, който не се пали лесно, но и лесно не се отказва. Докато го слушаме, си спомняме думите на един американски писател: „Казват, че земята се крепяла върху гърбовете на три слона. Тези слонове са стъпили върху гърба на една огромна костенурка.
Но нали и тя трябва да стои върху нещо. Най вероятно това е бетон, а този бетон е забъркан от хора като него…” Казано е и написано по друг повод и друг герой, но не знаем защо сега се сещаме за това.
Сигурно думите на варненския учител звучат като думи от едно друго време, но все пак: „Основната цел, с която основахме клуба, е да предпазим децата от вредното влияние на улицата – цигари, алкохол, наркотици, противообществени прояви.”
Днес това важи за 150 ученици от основното варненско училище, които всяка седмица влизат и застават от двете страни на волейболната мрежа. Това са тренировки, състезания, усмивки при победи и сълзи след загуби.
Разбира се, говорим за пари. Не само защото всички говорят за тях, но и защото покрай волейболните радости и неволи един от въпросите бе и за парите в този така български спорт.
Става ясно, че минималният годишен бюджет за детско-юношески клуб е 25 000 лв. Варненските ентусиасти получават от волейболната федерация 6800 лева и цели 1073 лева от община Варна. Останалите са от членски внос и частично поемане на разходите от родителите на малките състезатели. Учителят Димо Стоянов с неудобство допълва, че понякога бърка и в собствения си джоб.
Сиромашки пари, но животът учи, че броените пари се харчат по желязна логика – за най-важното и най-необходимото. Колкото и тъжно да е, голяма част от тях отиват за плащането на наем за спортни зали, в които да провеждат състезанията от годишния си календар.
Оказва се, че във втория вече по население български град няма и една зала, която да приеме безвъзмездно спортния клуб, поставил в програмата си цели, които смело можем да определим като идеални.
А простата сметка показва, че за постигането на високо спортно майсторство са необходими пет двуразови тренировки по два часа, в събота и неделя контрола или състезание и осигурен възстановителен режим. А за да се изпълни този план, само за зала на един отбор ще трябва да се плаща наем по 1200 лева на месец. И като се направи сметка за пет възрастови групи за период от десет месеца сумата вече надхвърля 60 000 лева.
Димо Стоянов не е човек, който върви напред с упреците, но една от забележките му към Българската федерация по волейбол е, че при разпределението на средствата от нейния бюджет грижата за подрастващите е силно подценена. По негови сметки едва 3 (три!) процента от парите на федерацията са заделени с грижа за основа на онази пирамида, върху която е стъпил националният ни мъжки отбор.
А най-важният проблем на федерацията е да погледне надолу – към клубовете. Защото в момента от 150 регистрирани клуба около 50 съществуват само по документи и не развиват никаква дейност. Задаваме си наум въпроса участват ли представители на тези клубове с решаващите си гласове във важни организационни гласувания и получават ли средства от федерацията за чиновническото си съществуване.
Но точно в момента и точно в този разговор не изпитваме никакво подозрение. Срещу нас стои и говори човек, който бавно и търпеливо в рамките на осем година направи своята варненска пирамида. И в нея, за разлика от онези другите варненски финансови пирамиди отпреди две десетилетия, няма измама. В нея сто и петдесет български ученици и техните родители са вложили нещо изключително важно – вярата, че спортът възпитава характери и пази не само здравето, но и много други неща. И ние отново някак си не можем да повярваме, че в основата на всичко стои осемгодишната работа на един учител – един обикновен български учител по физическо възпитание в едно обикновено българско училище.
Разговорът ни приключва с думите на Димо Стоянов: „Лично на мен много пари не ми трябват. Една учителска заплата ми стига – останалото е алчност. Винаги сам казвал, че ако имам милион и половина, ще построя зала, в която да тренират момчетата.” Обикновен ли?! Само така изглежда. Просто поговорете с него…
Точно ден преди да напишем този текст, на специална пресконференция бившият капитан на българския национален отбор по волейбол Пламен Константинов говори за необходими радикални реформи в областта на спорта и младежката политика. Едно от нещата, които каза, бе следното: „Голяма част от парите следва да бъдат пренасочени към училищата, защото предвид икономическата ситуация в страната много малко семейства могат да си позволят децата им да тренират в професионални клубове. Училището е мястото, където можем да запалим децата по спорта.” Прав си, капитане, безкрайно си прав! Но извън думите и пожеланията в живия живот има хора като Димо Стоянов от Варна. Те вече правят това, за което сме готови единствено да говорим и обсъждаме. Помогнете им не само с думи, защото не само българският волейбол има нужда от тях.
Източник: 24 Часа
