Г-жо Антонова, националната статистика отчита увеличаване на броя на децата, които извършват тежки престъпления – убийства, тежки телесни повреди, изнасилвания. Как бихте коментирали този факт?
Това не е само в нашата страна, за съжаление. Има такава световна тенденция. Наскоро беше публикуван голям международен доклад – и в Америка, и в европейските страни това е факт. Въпреки че там има много по-добре изградени и работещи системи, Закон за младежката престъпност. Не може да се каже еднозначно каква е причината. Ние получаваме данните за детската престъпност от Националния статистически институт и анализите, които се правят от Централната комисия за борба с противообществените прояви. Въз основа на тези данни, ние правим вторичен анализ. Затова преценихме, че има проблем с детската престъпност и при малолетните, и при непълнолетните. Направихме едно голяма проучва в социално-педагогическите интернати и възпитателните училища и интернати. Излязоха много проблеми и предложихме да се промени закона и тези групи деца, които са малолетни да бъдат група деца в риск. Защото не е тяхна вината, че остават гладни или ги карат да крадат или да просят, или да правят престъпни неща, за да могат да оцеляват. Това е техния начин на съществуване. Те така се адаптират. В резултат и на нашия доклад, и на анализите, които правим всяка година, е сформирана към МС, със заповед на министър-председателя, работна група, която се подпомага от експертна група от различните институции – Министерство на образованието, младежта и науката, към което са възпитателните училища и интернати, Държавната агенция за закрила на детето, Министерството на труда и социалната политика, Агенцията за социалното подпомагания, Министерството на правосъдието. Така че, започваме с промяна на системата.
Вие мислите, че системата, която е в момента, има някаква роля за увеличаването на броя на децата извършващи престъпления?
Разбира се. Трябва да се работи с детето. Не се ли променят условията, обстоятелствата в семейството и не се подкрепи по някакъв начин това семейство, не се ли помогне на детето да разбере, че има и друг начин на съществуване и оцеляване, то просто ще си продължава по стария начин.
Децата в институции са голям процент от децата, които извършват престъпления или са обект на престъпления. Какво се случва с тях?
В специализираните институции, които са три типа – за деца до три години, за деца до осемнадесет години и за деца с увреждания особено наболя през последната година проблемът за децата извършители на противообществени прояви. Там започнаха да се настаняват такива деца, без да има подготвен персонал за работа с тях, без да им се предложат възможности да се доказват, да се променят, да практикуват различни умения. Например, едно помощно стопанство, една ферма би била чудесно място точно за такива деца. Защото животните и контактът с тях облагородяват, променят психиката, начинът на живот. Да се грижиш за някого, за много голяма част от тях е нещо непознато. Когато човек се опита да погали тези деца, те обикновено се дърпат, защото обикновеният начин на общуване с тях е бил удар или нещо подобно.
Да очакваме някакви конкретни законодателни инициативи?
Да. На първо място законът, защото явно нашата психика е такава, че трябва да имаш наредбата, закона, разпоредбата, за да се промени структура, ситуация, подход и работа с децата.
Има ли някаква вероятност всички тези институции, които се занимават с децата, които са не знам колко на брой, да бъдат окрупнени, слети или да има някаква по-добра комуникация между тях?
Абсолютно сте прав. Необходимо е. На централно ниво, да – създаден е орган, но в голяма степен функциите се дублират с Агенцията за социално подпомагане. Но политиката за закрила на детето е нещо съвсем различно от подпомагането. Сам знаете, че при нас подпомагане е пари, консерви и дрехи. Дори и професионалисти, за съжаление, смятат така. Определено двете системи трябва да се разграничат ясно и да си бъдат социални служби с отдели. Служба за децата, служба за родителите. Защото трябва да се гледат като една система, едно цяло нещо. Не може да се работи само с детето или пък само с родителите. Ако причината е бедността, ако причината е самотата, да се търсят възможности как да се изхранят тези деца, да се помогне на майката да си намери работа.
Т. е., да стане както е, може би, в САЩ – социални грижи се занимават от началото, до края?
Точно така. Това е най-добрия вариант. Минахме по пътя на разделението – закрила само на детето, детето от услуга в услуга, от институция в институция. В крайна сметка, идеалното дете да е, ако бащата е пияница и безработен, а майката е болна… Така че, трябва коренно да променим нещата и това сме го направили вече. Имаме стандарти за работа детето по случаите с които работят отделите. Няма ли план за семейството, няма смисъл да се прави план за детето. Защото, първо за него е голяма драма, второ, това са излишни разходи и трето – няма никакъв ефект. Освен това, на национално ниво, може да се каже, че координацията е добра, има разбиране. Но на местно ниво хората не са свикнали да работят в екип. И не само че не са свикнали, но и нямат регламентация. Защото, особено в случаите на насилие, е абсолютно необходимо да се знае, кой лекар, с името и телефона, кой полицай е обучен и знае как се работи с деца в такива случаи и какво да прави, кой е човекът от отдела. Когато има такъв случай, независимо при кого попадне, този екип се събира. Не започва всеки поотделно всеки да разпитва детето как се е случило, а този екип има определена цел и работи заедно до приключването на случая. Съвсем скоро беше подписано едно такова споразумение на национално ниво за структурите на всяко отделно министерство и за всеки представител на отделните секторни политики на местно ниво, да могат да сключват такива споразумения и да определят при работа по конкретни случаи, особено при насилие, трафик, сексуална злоупотреба екипите, които работят, на хората, които работят, това да им залегне в длъжностните им характеристики и те да са спокойни, когато работят по случая. Да знаят, че никой не им казва „Ти се разхождаш и не вършиш никаква работа“. Сега предстои и обучение по този механизъм.
Това означава, че се търси екипност на работата и бърза реакция при кризисни моменти?
Да. Точно така. Защото ако стане нещо с детето, като попадне при полицая, той го разпитва – кой, какво, кога, къде, защото целта на полицая е да накаже виновника, да го даде по-нататък на прокурора и съдията. Ако попадне при социалния работник, целта на социалния работник е да намери някаква мярка за закрила на детето – къде да се приюти на безопасно място. Обединяването в екипи е много подходящо и целесъобразно за работа. Търсят се възможности и се надяваме да ги намерим.
Интервю на Андрей Симеонов,
Информационна агенция КРОСС
