„Рапортьори“ е съвместна иницитива на Национална мрежа за децата и Eurochild. За периода октомври 2019 – юни 2020г. седем екипа от деца изследват осем значими теми, които самите децата определиха като важни за тях и които се заеха да проучат и изследват.
През месец март рапортьорите в Национален Юрочайлд форум – България (НЕФ) работиха по темата „До каква степен се чува детският глас в България?“
Допитахме се до 53 деца на възраст между 13 и 18 години, от които 18 момчета и 35 момичета.
Рапортьорите попитаха за кои ключови въпроси детският глас трябва да бъде чут. Всички анкетирани са категорични, че детското мнение е важно, а близо 70% коментират конкретни теми като „въпроси, засягащи образованието на децата“, „свобода и доверие от страна на родителите им“, „личните проблеми на детето“ и тормоза в различните му измерения – „домашното насилие, тормоза в училище и в онлайн пространството“.
А кои са бариерите, пречещи на чуването на детския глас? Близо 60% смятат, че младежката позиция не винаги се взима на сериозно, защото „повечето хора си мислят, че децата и младежите не мислят достатъчно зряло и не изразяват мнението си така както те мислят, че трябва“ поради „стереотипи, грешни преценки и представи за интелекта и способностите на едно дете“. 15% акцентират конкретно на родителската позиция, при която меннието на детето не се взима предвид, защото родителите „правят най-добрия избор за развитието на детето, но то може да не се чувства комфортно от това“. Близо 10% споделят, че самите те имат лични притеснения от това да се изразяват и заявяват, а 8% посочват „незаинтересоваността на властимащите“.
Имат ли децата права? 90% от анкетираните подкрепят тезата, че „децата имат специфични права – те са записани в Конвенцията за правата на детето“, които следва да бъдат гарантирани. Над 40% от децата споделят, че имат права, които биват признати и зачитани. 36% от децата акцентират на ситуации, в които „имат специфични права, които много често биват нарушавани“, както и че „в обществото те рядко се признават и биват пренебрегнати“, защото предимно са „говорени само на думи“, а близо 10% наблягат на това, че правата им изобщо не се зачитат.
Какъв е диалогът между децата и политиците? Нито едно от децата не говори за среща в диалога между двете страни. Над 70% са убедени, че диалог няма и го описват като „липсващ“ и „несъществуващ“, защото „никой не се съобразява с децата и не се изслушват“. 13% смятат, че такъв е изключително рядък, а други 6% констатират, че се случва единствено при медийно отразяване, когато политиците „разговарят с тях само за пред камера и после нищо“ и когато „прекалено много хора чуят за него“.
Въпреки това децата имат представа за това как следва да се случи такъв диалог. Близо 65% наблягат на необходимостта от ефектите от такава среща, в която да има „реално разбиране между двете страни, с оценяване и уважаване на мнението на ‘децата’“, защото „гледната точка, която само едно дете може да има, е толкова чиста и неопетнена, че всеки политик би могъл да се вгледа в нея и да намери решения на много проблеми и въпроси“. 17% не са дали отговор на въпроса. Близо 10% насочват към изграждането на определена структура, която да има за задача да го регулира като например „държавна организация, свързана с мнението на децата по въпроси, касаещи законите за тях“ или „детски омбудсман“.
Как да се даде думата на децата? Близо 40% препращат към училището като структура, която може да е добър посредник чрез различните си лостове – ученически съвети, комуникация между диерктори и кметове. 30% от децата посочват форми на организирани събития, на които да се чуе младежкият глас и „ще може свободно да изразят мнение по много въпроси, свързани с тяхното пребиваване и развитие в страната“, а 15% акцентират на форма на обединения между самите деца в смисъла на съвет. Близо 10% отпрявят апел към държавата, която да е гарант и да има подкрепяща роля, което ще рече „повече усилия от страна на институциите, за да се улесни връзката между тях и заинтересованите – това би предположило по-мащабни кампании, посредством които да бъде увеличено нивото на запознатост относно диалога с различните министерства“. 8% от младежите изтъкват ролята на организациите, които активно работят в тази сфера.
Как се случва една среща между дете и властимащ? Близо 35% насочват към общината, а други 15% акцентират, че процесът на случване на среща „става изключително трудно, дори е някак невъзможно да се свържеш с тях“, тъй като „кореспонденцията с властимащите е ненужно усложнена и протяжна и именно тези два аспекта отблъскват и повечето хора от каквото и да е действие“. По 13% биха разчитали на посредници или пък не могат да си представят осъществяването на това. 12% от попитаните насочват към форма на кореспонденция – официално писмо или мейл.
Съществува ли структурата училищен съвет? Над 80% отговарят положително и дават примери за структурата и дейността му. Едва около 10% отговарят негативно.
Как организациите работещи в полза на децата могат да окажат натиск за това да се чува детската позиция? Над 30% акцентират върху необходимостта от публичност и „гласност на най-честите и широко разпространени проблеми на подрастващите“. 23% от децата посочват, че е ключово акцентирането на самото детско мнение като такова и че организациите трябва „убедително, с доводи и предписания, да бъдат напористи, да вярват, че ще бъдат чути мненията на децата“. 13% насочват към това, че организациите трябва да се обръщат към съответните институции, изисквайки подкрепа от тях. Близо 10% не знаят, а други 10% насочват към форма на анкета, с която да се изследва детското мнение. По 6% посочват колаборацията между организациите и училищата, обединението между отделните организации и изграждането на програми за детско и младежко участие.
Снимка: pixabey.com
