Неравният достъп до качествено образование е една от най-големите опасности пред нашето общество. 15-годишните у нас изостават с години в развитието на ключови когнитивни умения, предопределящи както за включването им в пазара на труда, така и за пълноценното им участие като граждани. Близо половината от нашите ученици са под минималния праг на функционална грамотност според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Образователните политики през 2014 г. спешно трябва да адресират неспособността на системата да облекчи и компенсира неблагоприятните ефекти на бедността и социалното изключване върху учениците.
В началото на декември излязоха най-новите резултати от проведената през 2012 г. Програма за международно оценяване на учениците (PISA), която проверява уменията по четене, математика и природни науки на деветокласниците по света. България е на 47 място сред 65 развити страни, участвали в изследването. Според него в България разликата в постиженията на най-добре и най-зле представящите се ученици е най-голяма спрямо останалите държави с подобен среден резултат. Резултатите от PISA 2012 показват, че делът на най-добре представящите се учениците в България е изключително малък – 4%в сравнение с24% вЛихтенщайн (държавата от ЕС с най-високи резултати). Делът на българските ученици, показали резултати под минималното равнище на знания, т.е. функционално неграмотните ученици, е плашещ – 44% за математика, в сравнение с 14% в Лихтенщайн.
Разнородната и некачествена подготовка на учениците в училище обяснява и стряскащата реалност пред голяма част от младите българи. България е на последно място в Европа по младежко предприемачество. Притеснително висок дял от младите хора не учат, не са в процес на преквалификация и не работят – 22% в България, в сравнение със 17% в ЕС. Работодателите непрекъснато отчитат недостиг на квалифицирана работна ръка, което води и до 28% младежка безработица в България. Политическите анализатори предупреждават за отрицателните последици от тази неграмотност, бедност и социална изолация върху политическия процес и устойчивостта на демократичните институции. На карта е поставена способността на гражданите да участват в икономиката, основана на знанието и в съвременното общество, да си поставят и постигат цели самостоятелно и да защитават и да се ползват от правата и свободите си.
Добрата новина е, че работещи решения за справяне с неравния достъп до качествено образование съществуват. Те не струват повече, отколкото може да си позволим, и не отнемат толкова дълго време, колкото повечето хора си мислят. В свои анализи ОИСР показва, че някои от най-успешните образователни системи са преобърнали своите низходящи трендове в рамките на дори 6 години. Те са успели да направят коренна промяна в образователните си резултати за много кратък период благодарение на приоритизиране на онези мерки и инвестиции, които ще доведат до най-бързо и устойчиво подобрение. Тези мерки най-често са обвързани с подобряване на качеството на преподаване в класните стаи, като за тази цел се набляга на развитие на учителите чрез взаимно учене и екипност, както и на създаване на подкрепяща, позитивна среда за упражняване на тяхната професия чрез качествени училищни лидери. Именно чрез подходящо приоритизиране, образователните системи с най-голям напредък през последните години не са тези, които харчат най-висок процент от бюджета си за образование, а тези, които инвестират средствата си най-разумно: на база на реални данни и очаквани резултати.
Тенденциите, които ще са определящи за българското образование през 2014 г. се влияят не толкова от съизмерването ни с развитите държави и практиките в тях, колкото с факторите на местно ниво. Голяма част от случващото се в образованието, разбира се, зависи от политическите приоритети на управляващите (залегнали в бюджета за образование и в няколко нови стратегии и закони в процес на изготвяне[1]). За щастие, те все повече се придържат към целите, наложени от ЕС със Стратегия Европа 2020 и залегнали в националната ни Стратегия България 2020, сред които: намаляване на отпадащите ученици, увеличаване процента на висшистите, повишаване на качеството на образованието и осигуряване на възможности за учене през целия живот (поредния параметър, по който България се нарежда на предпоследно място в Европа – само Румъния е по-зле от нас)[2]. У нас демографските процеси (както сред местните общности, откъдето произхождат учениците, така и сред учителското съсловие) безмилостно налагат конкретни мерки и инвестиции за противодействие на намаляващия брой ученици и сериозно застаряващите учители. Наред с тези системни фактори, които често се фокусират върху крупни тествани (но не задължително оптимално ефективни) мерки, очакваме иновациите в образованието да дойдат по-скоро от малко на брой смислени частни инициативи с потенциал за по-широко въздействие.
На база на прегледа на горните съществуващи и очаквани решения на управляващите, ето какво очакваме да видим в училищното образование през 2014 г.:
– Модернизиране на професионалното училищно образование и обучение чрез въвеждане на дуална система по примера на Германия, която позволява по-ефективна практическа подготовка на учениците и по-активно участие на работодателите и индустрията в дефиниране на целите, подходите и резултатите от професионалното образование;
– Адаптиране на учебните програми и подготовката на учителите към развиването на „ключови компетенции” у учениците (модерните компетенции като функционална грамотност, дигитална грамотност, социални умения и други, които способстват дългосрочния успех и реализация на учениците);
– Мерки за интегриране на отпадащи ученици (и намаляване на броя на преждевременно напусналите училище), ученици с пропуски и ученици със специални потребности или изявени ученици – най-вероятно чрез финансиране на програми за извънкласни занимания, безплатни учебни помагала, транспорт и храна;
– Създаване на основа за учене през целия живот;
– Подобряване механизмите за квалификация и професионално развитие на педагогическите специалисти (включително чрез създаване на регистър на обучителните организации и нови стандарти за учителската професия);
– Нарастване броя на застаряващи учители и малка промяна в процента на младите специалисти в системата предвид запазването на ниските нива на заплатите на младите учители и липсата на инвестиции в подобряване на климата и практиките за интегрирането им в училище.
Докато държавните политики се променят бавно, някои нетърпеливи директори и учителски екипи започват да експериментират по своя инициатива. В общности, където хората всекидневно живеят с последиците от недореформираната система – слабо-мотивирани деца, слабо-квалифицирани и безработни младежи, отчуждени от училището родители, загубили желание да се борят колеги – те започват да изпробват различни решения на локално ниво. Ще мине време преди да видим резултатите, но през 2014 ще чуваме за все повече новъведения в българското училище, идващи „отдолу нагоре“. Вероятно не всички ще успеят, но опитът, който тези реформатори на местно ниво ще натрупат, е ценен.
Новият директор на квартално СОУ например заварва хронични отсъствия и множество хулигански прояви. Учениците рядко говорят помежду си за учене. Някои от тях са пред изключване. Училището е известно със спортните си паралелки, но дори като спортисти учениците не демонстрират достатъчна дисциплина и амбиция за победи. Учителският екип е разделен. Някои преподаватели защитават строги дисциплинарни мерки, други са отчуждени и просто са вдигнали ръце. Има обаче такива, които се опитват да прилагат съвременни практики за управление на класната стая, да ангажират и мотивират учениците, като им говорят повече за смисъла от ученето, активно проследяват напредъка им и им помагат да видят всеки малък успех. Тези методи привличат вниманието на директора и той възлага да се разучат добри практики от други училища, включително в други държави. Младите учители препоръчват няколко неща. Училището има нужда от обща, споделена визия и ценности. „Правилата“ да спрат да бъдат списък от забрани, а от желани, насърчавани, ценени от всички поведения. В класните стаи да се въведат системи за проследяване на напредъка на учениците. Така учениците ще виждат своите успехи, но и областите, в които трябва да се подобряват. А учителите ще знаят кога преподаването им е успешно и кога – не.
Подобни местни инициативи се случват на много места в България и през 2014 г. някои от тях ще придобият по-широка публичност. Общото между тях е осъзнаването, че децата спешно имат нужда от по-качествено образование и че това не означава единствено по-добра материална база. Климатът в училище и ученето в класната стая могат да бъдат подбрени чрез екипните усилия на преподавателите, подкрепени от директори-визионери.
*Автори на текста са изпълнителният директор Евгения Пеева, мениджърът комуникации Цветелин Биков и програмният директор Траян Траянов. Статията е публикувана в българската версия на „Светът през 2014″, което е лицензно издание на The Economist. За българския пазар се издава от „Икономедиа“ и е с добавено съдържание от „Капитал“.
[1] Закона за училищното и предучилищното възпитание и подготовка и училищното образование; Закон за изменение и допълнение на Закона за професионалното образование и обучение, Стратегия за привличане на млади хора към учителската професия, Стратегия за намаляване дела на преждевременно напусналите образователната система [2] EUROSTATИзточник: zaednovchas.bg
Снимка: sxc.hu/clblood
