Аз съм д-р Радосвета Стаменкова и съм част от Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве. Лекар по диплома, активист по призвание, но най-често се представям с усмивка: „Аз отговарям за секса на нацията.“ Носител на наградата „Златна ябълка“ за цялостен принос към благосъстоянието на децата на НМД. И на почетен знак от Президента на България по повод 25 години от приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН.
А ако питате сърцето ми – то носи сърца, като в поемата на Къмингс. С хиляди. От три десетилетия насам. Моите истории са цял океан – лица, гласове, бивши ученици, които сега водят свои деца за консултация, хора от квартали и градове, които ми казват: „Ти сигурно не помниш, но идвах при вас на Дондуков за брошурка, за съвет… и много ми помогна.“ Спомени, които пълнят душата. Но ако трябва да избера един образ – нека е светъл – този от тунела.
В ромския квартал „Каваклия“ в Дупница има (или имаше) мрачен, будещ страх пешеходен тунел. Тъмно място, по което минават десетки деца и възрастни всеки ден. С тях работим по теми като здравно образование и фалшиви новини. Но нищо не беше толкова трансформиращо, колкото едно арт събитие, което организирахме с Алекси – невероятен стрийт арт художник. Децата изчистиха, боядисаха и изрисуваха целия тунел. После написаха писмо до кмета с искане за осветление. И знаете ли? Общината го освети.
Светлината в този тунел е повече от електрическа. Това е светлината, която идва, когато някой повярва, че гласът му има значение. Това са моментите, които ми дават сили. Да видя не само развитие, но и самоуважение,увереност, трансформация отвътре.
Когато завърших медицина знаех, че няма да бъда класическият доктор със слушалка на врата. Исках да правя нещо повече, нещо между дисциплините, нещо различно. В онези години в България нямаше „професия“, която да отговаря на това, което исках да съм. Затова си я измислих сама.
В нашата организация говорим за важните неща – сексуално и репродуктивно здраве, права, комуникация между деца и родители, теми, които дълго време бяха табу. Работим с уважение, с истина и с хумор. Децата заслужават да знаят, да бъдат питани, чути, подкрепяни. И ние сме тук за това. А екипът ни? Страхотен. Който се завърти покрай нас, все остава – под една или друга форма.
Промяната не винаги е гръмка. Понякога тя е като яйцето – ако го счупиш отвън, правиш омлет. Ако се пропука отвътре – се ражда живот. Тази вътрешна промяна в децата, в общността, в света – това е истинската победа.
Националната мрежа за децата е моето усещане за принадлежност. Заради хората. Заради каузата. Заради вярата, че не сме сами. Застъпваме се, работим на терен, помагаме на институциите да правят по-добри политики, не защото е лесно, а защото вярваме, че всяко дете заслужава шанс.
На новите хора и активисти, които започват да работят с деца, бих казала много неща. Но най-вече:
🔸 Смей се с децата, не им се присмивай.
🔸 Питай ги какво ново са научили, не дали са били „послушни“.
🔸 И ги остави да те научат и те на нещо.
Хората, които правят всичко това са много свестни. Леко луди. Абе моите човеци са!
Помогни на още деца да светнат тунела към бъдещето си. Стани месечен дарител на www.nmd.bg/dari
______________________________________________________________________________
Статията е част от новата рубрика на Национална мрежа за децата „Истории от сърцето на Мрежата“, с която ви каним да надникнете в света на онези, които всеки ден, често тихо и незабелязано, работят за правата и благополучието на децата в България. Ще ви споделяме реални истории на специалисти, активисти и професионалисти от организациите членове на НМД – хора, които не просто изпълняват професионалните си задължения, а живеят с каузата за по-добро бъдеще за всяко дете.
