Интервю за БНР на доц. Румен Петров, психиатър и преподавател в НБУ, който участва в третото поред изследване за процеса по извеждане на изоставени деца от институциите.
Д-р Петров, в ход е третото изследване посветено на изваждането на изоставените деца от институциите, проведено от Нов български университет. Какво предизвика академичния ви интерес към тази тема?
Румен Петров: Академичният интерес към темата за деинституционализацията е изненадващо слаб. Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца към НБУ, от много време (откакто има деинституционализация), знае това. За първи път в едно традиционно изследване се включва и внимание към ролята на Академията – в смисъл на преподаване и изучаване на материята в университетите. Засега откриваме отсъствие на траен интерес както в академичните програми, така и в изследванията, които да дават поука и посока за тази, доста оспоряема и конфликтна, социална политика, която, едновременно с това е и доста напредничава измежду социалните ни политики. На практика – най-модерната от тях.
Това е третото поред изследване. Вие участвали ли сте и в другите две?
Румен Петров: За съжаление, не съм. Сега съм част от екипа. Познавам колегите и ръководителите му и съм в курса на нещата. Хубавото е, че е трето, че има традиция и се радвам да допринеса към него.
Какви са изводите?
Румен Петров: Първите изследвания се занимават най-вече с промяната в организацията и в координирането, както и с пренагласата в мисленето на социалните служби и голямата система на социалното подпомагане. Тази промяна е необходима, за да се извърши раздялата с този командно-административен стил на възпитанието и грижата за изоставените от семействата си деца, който познаваме основно от най-тежките му провали. Да мислим и да се отнасяме към тях като личности (развитиен модел), а не като бройка (ветеринарен модел). Това не е лесно в условия на (либерално-консервативни) негативни публични нагласи към бедността, солидарността и социалната връзка. Как мисленето за децата „в публична грижа“ ще се промени в резултат на близката среща с тях – преместването на техния живот в непосредствена близост със социалния живот на градовете и селата ни. И как това ще се отрази при комплектоването, финансирането, управлението и т.н. на тези нови организации в новите социални екологии, в които те са предвидени да работят за развитието на децата. И то – детското развитие – да бъде много, много по-голямо от това, което се търси и постига в големите, изолирани сиропиталища (санитарно-ветеринарен модел на „гледане“).
Как мислим тези деца?
Румен Петров: Зависи от това как свързваме техните истории и животи с дневния ред на местата, в които живеем. Институциите, и лошите и добрите, възникват за да облекчат съвместното живеене. Това, че не го правят винаги успешно, или че се самозабравят, е отделен, макари и огромен, проблем. Първите две вълни на изследването показват, че има отместване в начина, по който работещите в социалните грижи, образованието и медицината се ангажират с децата. Но то е недостатъчно и относително бавно спрямо потребностите на децата от развитие и на техните семейства за да обезпечат или да имат положителен принос към това развитие. Специално за тези деца, които напускат големите сиропиталища. Друг е въпросът какво правят политиците и политиките с поуките. Няма много голям интерес. Драмата е, че децата са като водата в реката – тяхното развитие не може да спре и изчака нашата компетенция. Общо взето, всичко трябва да се случи за едни 15-18 години. След това живеем с последствията, общо взето. Децата използват всичко, което ние – възрастните имаме като ресурси. Когато тези ресурси са недостатъчни или порочни – тогава децата се развиват зле. Когато тези деца са бедни – казваме, че възрастните, в които са се превърнали са генетично предразположени към бедност. Стара фашистка доктрина, популярна и днес и у нас.
Тоест, отговорните институции нямат интерес към данните?
Румен Петров: Да, интересът е доста под усилията и енергията, които полагат колегите. Те дори споделят, усещането за ненужност. И в другите изследвания става така. Ресорните политики се съобразяват често главно с краткосрочни политически потребности на управляващите. А всеки момент в периода на детското ни развитие е съдбовен. В биологичен смисъл.
До какви изводи стигнахте за процеса на деинституционализация? Какво му трябва, за да е успешен?
Румен Петров: Аз лично се опитвам да покажа, че един много голям ресурс е Академията. Много сериозен и неизползван ресурс. Става въпрос за преподаването на такива специалности като психология, обща медицина, педиатрия, детска психиатрия, педагогика, социална работа, логопедия и др. – това са все професии, които влизат в контакт с тези деца. Засега се очертава картина, в която преподаването на бъдещите специалисти по тези специалности съответства на старото мислене в сиропиталищата. Не се преподава каква е добрата човешка връзка с деца – тази, която поставя развитието на детето като ценност, цел и като процес на познаване и изучаване. Не се преподава как да се държим с децата, когато не искаме те да бъдат хронични сираци до живот, а искаме (дали?) да им помагаме да преодоляват по-успешно трудностите, които те и техните семейства преживяват и които волно или неволно ограничават тяхното развитие. Нито социалните работници, нито педагозите, нито психиатрите, нито педиатрите системно изучават това предизвикателство – на институционализма. В резултат на това новите институции носят много от белезите на старото.
А преподавателският и изследователският ресурс не е малко. Ако погледнем картата на страната ще видим много университети, които обучават социални работници и педагози, които започват работа в непосредствена близост до учебните си заведения: и Бургас, и Русе, и Велико Търново, и Шумен, и Благоевград, и София, и Стара Загора и др. градове имат свои университети, които имат свои бакалавърски и магистърски програми по социални дейности/социална педагогика/социална работа. Университетите могат да използват именно тази близост за да подпомагат, изучават практиката на своите местни услуги и да развиват, на основата на опита на практиците, своите учебни програми. За същите местни граждани. Това е академична автономия. Ще се изненадате колко безразсъдно бавно тече тази обнова на програмите! Отделен въпрос е, че много от професорите и доцентите в университетите са от „поколението на сиропиталищата“ в социалната работа. Новите изследвания, когато ги има, се финансират от извънуниверситетски организации и техните резултати удобно се пренебрегват от академичния „естаблишмънт“ и дори – „мейнстрийм“. Те се докладват на администрацията (на властта) и тя ги взема „за сведение“. Слага ги в папки. А папките – в архив. Дали този подход към научните аргументи в публичните политики се преподава в програмите по публична администрация предстои да видим.
Трето голямо препятствие е нагласата към проблемите на бедността в университетите и обществото. Тя е либерално-консервативна – възможно най-разрушителната за общество и икономика като нашата. На практика тази нагласа казва четири неща за социалната работа: Бедният носи главната отговорност за бедността си; частната практика, частната услуга, пазарът на услуги поддържа качеството и доброто. Не етиката (заедността). Парите, постигнати в честна борба (справедлив съд, независимо от справедливостта на законите) с другите индивидуални конкуренти обезпечават индивидуалното човешко развитие и посочват примерите за следване. Тази парадигма вече е превзела българското училище. Там нещата са безнадеждни в краткосрочен план.
За социалната работа е ясно, че в тези рамки никой сирак от сиропиталище няма особен шанс за развитие. Точно сега либерално-консервативната парадигма е в пожар по света, но у нас е корава и влиятелна. Тя владее медицината, педагогиката, социалната работа, психологията икономиката, публичната администрация, философията и политическите науки.
Отговорните институции не се възползват от данните, скъсана е връзката между институциите и науката. Това ли казвате?
Румен Петров: Проявява се слабо до никакво любопитство към тези процеси. Но всички (и преподаватели, и изследователи, и политици от трите основни сфери – медицина, педагогика, социална работа/психология) сме „за бой“. Слабо е вниманието и интересът към тези процеси, капитализмът се преподава и проповядва в оголена и травматична форма. Всички сме длъжници на децата с увреждания, отговорните за тях родители и специалисти, както и на изоставените деца. Добрите, неща, които можем да направим, за да подпомогнем социалните институции са изненадващо много и засега, уви, предстоят.
Източник: БНР, marginalia.bg
Снимка: freeimages.com
