В България има много неправителствени организации, създадени с идеята да помагат на Обществото ни да съхранява общочовешките ценности.Организации, които да дават шанс на деца и млади хора да се развиват и намират себе си. Само в НМД членуват над 140 организации. Една от тях е казанлъшката организация “Бъдеще за децата”. Създадена през 2003 г. с цел да помага на деца с увреждания и техните семейства, тя подкрепя вече 13 години развитието на своите членове, деца с физически, ментални и сензорни нарушения, както и техните семейства.
Днес ще ви разкажем за детето, което през 2003 г. беше на 10 г. и което вдъхнови създаването на организацията и покрай което тя се разви и порасна. Това дете се казва Костадин Димитров и днес е студент последна година в Пловдивския Университет в магистърска специалност „Славянска филология с полски език“. Малко е трудно да разкажем само неговата история, тъй като порастването и развитието на Костадин са тясно свързани с развитието и порастването на сдружение „Бъдеще за децата с увреждания“, което към днешния момент се казва „Бъдеще за децата“.
Коцето е роден с детска церебрална парализа (ДЦП), която е засегнала долните му крайници и затова той има затруднена походка. Диагнозата му е поставена когато е на 1,4 г. От този момент започва голямата битка на семейството за подобряване на състоянието му. Обществото ни вече познава много подобни съдби и знае колко усилия и постоянство се изискват, за да накараш едно увредено тяло да заработи максимално добре. С течение на времето обаче стана ясно, че само рехабилитацията не е достатъчна, необходимо е и още нещо. Нещо, което да съхрани душата и емоциите, да му даде възможност за приключения, възможност за срещи с хора от различни среди и интереси – спортисти, поети, театрали, художници и др.Така се роди идеята да се създаде нова общност на децата със затруднения, която да търси своето място в обществото.
И така се появи “Бъдеще за децата с увреждания” – една експериментаторска организация, изпълнена с ентусиазъм и плам за промяна. Днес всички от НПО сектора знаем как се пише визия, мисия и цели на организацията, но тогава имахме само една цел: да накараме децата да се чувстват щастливи, значими и да повярват в себе си. На въпроса „Как според теб Сдружението е повлияло на живота ти?” Коцето отговаря така:
„Аз съм член на Сдружението от самото му създаване през 2003 г. Голямата част от моите ученически години съм прекарал в него. Там се научих да прилагам знанията си по английски на практика, превеждах от английски, когато пристигаха чуждестранни доброволци в Сдружението. Няколко поредни години всяка седмица практикувах хипотерапия, което определено ми помага и до днес. Допирът с коня и спокойствието, което дава животното е усещане, което се помни цял живот. Проектите със школата за оцеляване „Багатур“, гр. Стара Загора, ми дадоха възможност да се срещна с истински спортисти, което лично на мен ми подейства, и продължава да ми действа, стимулиращо, защото спорта в моето състояние е жизнено необходим.
Аз никога не съм се възприемал като човек, който има нужда от специална подкрепа, а по-скоро като доброволец, който помага на Сдружението. За мен и моите приятели винаги е било истинско удоволствие да участваме в благотворителните кампании, които се организират всяка година. Помагайки на организацията моите приятели се чувстваха значими и полезни и с интерес откриваха, колко е забавно да общуваш с „различните“. От малък свиря на акордеон и често съм представял Сдружението с уменията си на музикант. Участвал съм във всички проекти, които организацията реализираше. Ходил съм на походи в планината, участвал съм в заснимането на два документални филма – „Исполин“ и „Изгревът на война“, писал съм заедно с други деца книжка, участвал съм в театралната постановка „Котето, което спаси света“. Имах възможността да съм част от всички лагери на Сдружението. Като студент се включих в два от лагерите като доброволец. Отговарях за момчетата. Беше много забавно. Това са все проекти, които ме караха да се чувствам значим и ме учиха да не се притеснявам от публични изяви. Често пъти ръководителите на Сдружението са искали съвети от мен от позицията на дете – дали дейностите от различни проекти биха били интересни за мен и съответно за другите деца.
Сега от позицията на времето мога да кажа, че познавам добре своите възможности, не се притеснявам да търся правата си. Ето и един пример на самозастъпничество, което беше полезно не само за мен, но и за моите съграждани с подобни на моите проблеми. Когато навърших 18 г. взех шофьорска книжка и от тогава шофирам редовно. Бидейки студент в Пловдив, се сблъсках с един неприятен факт: моят автомобилен стикер, който ми дава право да използвам инвалидно място за паркиране, всъщност в гр. Пловдив не важи. Наложи ми се да платя глоба. Отидох до община Пловдив и там разбрах, че проблемът е във визията на стикера. Към този момент само в няколко общини в България се издаваха европейски стикери, които могат да се ползват в цялата страна и в Европа. Община Казанлък не беше сред тях. В един от уикендите, в които се прибрах в къщи, споделих за проблема на майка ми, а тя съответно на г-жа Мария Гинева от Сдружението и се оказа, че това всъщност не е кой знае какъв проблем. Просто никой не се е сетил да промени това. Аз събрах писмени решения от няколко общини – как точно са променили обикновения червен стикер със синия европейски и написах предложение от мое име до Община Казанлък, като приложих събраните документи. Не след дълго общинското решение бе факт. Община Казанлък вече издава инвалидни стикери за автомобили по европейски стандарт. В този казус се чувствах подкрепен и мотивиран от Сдружението и знаех, че ще успея да променя ситуацията.
Като се замисля, стигам до извода, че всички интересни неща, които са се случили в моя живот, са свързани със сдружение „Бъдеще за децата”. Изключително се радвам, че днес то има възможност да помага на много повече нуждаещи се.
Срещите между децата, както и срещите им с интересни хора, обогатяват техния детски свят. Участието им в различни полезни дейности спомага за разширяването на техния мироглед и най-вече ги научавада се борят и да не се предават, когато срещнат трудности, да се радват на живота, а като възрастни – да бъдат по-адаптивни и успешни“.
Историята е предоставена от Сдружение „Бъдеще за децата“ – Казанлък
