Безспорно едно от най-важните, но и най-трудните и изтощителни неща в това да си родител, е поставянето на здравословни граници. Това са всекидневните правила и очаквания, които имаме за това как детето да се държи вкъщи или навън, с нас или с другите хора.
Когато детето е още бебе, е съвсем естествено да му поставяме ограничения, свързани с неговата безопасност – “Не може да пипаш там“, „Не може да лапаш това“ и т.н. Колкото повече пораства, светът на детето се разширява, неговите преживявания и взаимодействие с околния свят стават по-разнообразни и с това нуждата от правила и ограничения нараства. To се превръща в малък изследовател, който иска да проявява своето вродено любопитство и новооткрита автономност при всеки удобен случай. Желанията на малкото дете също стават все повече и все по-категорично заявени и с това идва нашата ключова роля – да дадем ли на детето каквото поиска или да го ограничим.
За много от нас родителите е трудно да кажем на детето си „не“ и „не може“, било то защото не искаме да го разочароваме или разстроим, било то от чувство на вина или безсилие, или просто защото не искаме да се изправим пред вероятната реакция, която ще последва. Ако детето настоява и плаче за още една вафла, още една играчка или още едно филмче на телефона, сме готови да се съгласим само и само „да има мир“.
Проблемът е, че дори детето да се успокои и да изглежда, че му правим услуга, всъщност е точно обратното. С това действие ние лишаваме детето от възможността да развие много важни умения, които ще му трябват цял живот – самоконтрол, саморегулация, отговорност, търпение. То трябва да се научи да въздържа импулсите си, да се справя с отрицателните чувства и да съобразява поведението си с останалите.
Самоконтролът започва да се упражнява между 2 и 4 годишна възраст, но продължава да се развива още дълги години, дори при възрастните. Ако всичко е позволено, детето няма да се научи да контролира желанията и емоциите си и ще изпитва сериозни затруднения, когато излезе от домашната среда и се сблъска със среда със строги правила – било то детската градина, училище, а в бъдеще и работното място.
Редица проучвания доказват, че в семейства, където родителите следват модела на т.нар. „пермисивно“ или „угаждащо“ родителство, тоест там, където родителите са любящи, но прекалено отстъпчиви и неконтролиращи, е по-вероятно децата да страдат от тревожност и депресия, да имат по-агресивно поведение, по-слаби резултати в училище, както и проблеми с наднорменото тегло и алкохола на по-късен етап.
Това, от което детето има истинска нужда, е рамка от правила, поставена от възрастните, в която да се чувства сигурно и защитено. То има нужда от родител, който ясно да определя границите на това какво е разрешено и какво не. Родителят трябва да бъде компетентният лидер, на който може да се разчита, че знае какво е най-добро за детето и е последователен в утвърждаването му. В етапа на ранното детство, а и по-късно, детето категорично не е готово да поеме отговорността за собственото си здраве и развитие – тази отговорност и придружаващите я решения трябва да бъдат в ръцете на родителите.
Това не означава, че детето няма да протестира и да се опитва да заобиколи ограниченията. Напълно нормално за малките деца е да искат да упражняват своята независимост, да се опитват да налагат авторитета си и да повтарят „Не!“ и „Няма!“ (няма да си подредя играчките, да си сложа шапката, да си измия зъбите и всевъзможни други сценарии).
Работата на децата е да тестват границите, а работата на родителите е да ги утвърждават.
Децата ще продължават да тестват, докато разберат, че границите са сигурни. Ако успеем да реагираме последователно и да покажем ясно какво е приемливо поведение и какво не, то тогава децата ще приемат правилата и ще бъдат много по-спокойни в бъдеще. Освен това, когато установяваме границите, е важно да се съобразяваме с възрастта на детето. Например, не може да очакваме от дете на 2 години да стои мирно и тихо на масата или да яде без да цапа, но може да очакваме да знае, че масата е за хранене, а не за катерене. От друга страна, дете на 5 години вече знае какъв е добрият етикет на масата и може да изискваме от него да го спазва.
Разбира се, също не е препоръчително да се залита в другата крайност – да се налагат много ограничения с прекалена строгост и взискателност и да се дисциплинира чрез всяване на чувство за страх в децата. Проучванията сочат, че този стил на родителство, наречен „авторитарен“, при който родителите изискват сляпо и безпрекословно подчинение, е свързан с по-ниско самочувствие и срамежливост при децата, повече психически разстройства, неспособност за взимане на решения и по-чести случаи на тормоз в училище (в ролята както на жертва, така и на насилник). Деца, на които, правилата са наложени чрез насилие, заплахи, наказания и агресия – по-често стават агресивни и с проблемно поведение, когато пораснат.
Успешния начин на дисциплиниране е този на „авторитетния“ родител, който умее да поставя ясни граници, но едновременно с това предлага на детето си разбиране и подкрепа. За разлика от авторитарното родителство, детето не се страхува от родителя, а напротив – усеща, че може да разчита на него да приеме негативните му емоции и да му помогне да ги преодолее. Авторитетните родители също имат изисквания, но не ги налагат „защото аз казах и трябва да ми се подчиниш“, а предлагат обяснения на правилата, взимат предвид гледната точка на детето и поощряват положителното поведение.
Проучванията доказват, че децата, които растат в семейства с поне един авторитетен родител, имат по-голям шанс да станат независими, самодисциплирани, социално приети и успешни в училище. Случаите на депресия и тревожност при тях са по-редки, както и случаите на девиантно поведение и зависимости.
Как изглежда поставянето на граници на практика? Какво да правим и какво да не правим, ако искаме детето да спре да се катери по мебелите, да хвърля храна на пода или да оставя разхвърляно навсякъде – и като цяло, да се държи по начина, по който ние смятаме за правилен?
За всички родители е много познат този сценарий – обясняваме, караме се, повишаваме тон и се ядосваме – а малкият човек продължава да не слуша, сякаш „от едното ухо влиза, а от другото излиза“. Ефективното поставяне на граници не е лесна задача и няма универсална формула за успех, но все пак специалистите ни съветват да следваме няколко основни стъпки и правила, които с малко практика могат да ни спестят доста нерви и да направят децата по-щастливи, отговорни и осъзнати.
Стъпка 1: Свързване с детето
Когато детето прави нещо нередно, обичайната реакция на родителите е направо да започнат с командите и забраните. Но преди това има една важна стъпка, която често се пропуска, въпреки че гарантира по-голяма ефективност на следващите ни действия. Вместо директно да подвикнем на детето да спре да тича или да си обуе чорапите, е важно първо да установим връзка с него – с тяло и с думи.
Това означава да се приближим до него, да клекнем, така че да сме на неговото ниво (дори да се снишим по-ниско от него), да го погледнем в очите, да сложим ръка на раменете му или да го прегърнем. Когато детето се разлудува и пощурее, а в някои случаи направо побеснее, в неговият мозък остава действащ единствено импулсивният център на емоциите, с който можем да се свържем най-добре точно чрез физическия контакт.
Освен това е важно да покажем разбиране към детето и неговите желания. Ако то иска да гледа още едно филмче, а вече е гледало прекалено много, може да започнем със съпричастното „Знам колко харесваш този герой…“ или „Този епизод беше наистина интересен.“ По този начин е по-вероятно детето да чуе следващото нещо, което искаме да му кажем.
Стъпка 2: Заявяване на правилото
След като сме установили връзка с детето, е време да заявим ясно очакванията си. Вместо директно да продължим с думичката „но“ („Знам колко харесваш това детско предаване, но е време за лягане“) – е по-добре да направим кратка пауза, след което да продължим с правилото със спокоен тон.
Важно е да сме кратки и ясни, защото дългите обяснения само затрудняват разбирането на децата. Честа грешка е родителите да се впускат в дълги лекции, но в моменти на възбуда мозъкът на детето не е способен да разбере нашите рационални доводи. Ако искаме все пак да дадем обяснение, то трябва да е с 1-2 изречения, примерно „Време е за лягане, защото вече е 8 часа, а утре трябва да ставаш рано за детска градина.“ Разбира се, колкото по-голямо е детето, толкова повече рационални обяснения ще може да разбере. При по-малките деца, които още нямат добре развити речеви умения, с много думи само рискуваме да ги объркаме, изнервим допълнително и да влошим положението.
Друго важно правило е да формулираме очакванията си с положителни изречения – тоест да казваме на детето какво да прави, а не какво да не прави. Когато чува „Не тичай!“ възбуденият мозък на малкото дете често възприема само наблегнатата дума „тичай“ и то продължава да прави точно това. Вместо „Не…“ и „Недей…“ може да инструктираме какво точно е приемливото поведение – примерно „Ходим спокойно.“ или „Дръж ме за ръка.“
Стъпка 3: Пренасочване
След като сме заявили ясно очакванията си, е време да насочим вниманието на детето към нещо друго, което знаем, че ще му е интересно, или да му предложим да избере вариант, който е приемлив. Най-добре е изборът да бъде между 2 неща – например, „Сега не може да ядеш сладкиш, защото той се яде след вечеря. Мога да ти предложа плод – ябълка или портокал предпочиташ?“ Чрез даването на избор на детето (в рамките на нашите правила) ние зачитаме неговото достойнство и стремеж към автономност. Даваме му възможност да прояви така желания авторитет, както и да тренира умението да взима решения.
Други успешни методи за пренасочване на вниманието от правенето на „бели“ са заместването с подходяща алтернатива (примерно да му дадем да хвърля върху пода меки играчки вместо нещо чупливо) или въвличането на детето в някаква задача, така че то да ни е в помощ (примерно да сложи продуктите на лентата за пазаруване в магазина). В действителност децата обичат да съдействат и помагат на големите, но често не знаят как и затова имат нужда от нашите насоки и подкрепа.
При по-големи деца (от 4 години нагоре) може да въвлечем детето в намирането на решение на проблема, като по този начин се свързваме с тази част на мозъка му, която отговаря за логическата мисъл и разсъжденията и активно я развиваме. Например: „Виждам, че много искаш парче торта. Проблемът е, че така няма да можеш да хапнеш от други много полезни неща на вечеря. Как според теб да разрешим този проблем?“
Стъпка 4: Похвала
Похвалата е нещо, което често остава на заден план при възпитаването, за сметка на многото забележки, които децата чуват. Тя обаче притежава огромна сила и може да бъде ключът към доброто поведение, самочувствие и мотивация. Когато „хванем“ децата в моментите, в които се държат добре, и изразим радостта си от това, че са съумели да спазят правилата, е много по-вероятно децата да ни съдействат следващия път.
За да има правилния ефект обаче похвалата трябва да бъде конкретна и искрена, тоест вместо „Добро момче/момиче.“ или „Ти си най-добрият/добрата на света.“ е по-удачно да кажем „Много се радвам, че прибра играчките по местата им – стаята вече изглежда подредена и уютна.“ или „Много ми хареса, как успя да проявиш търпение и остави тортата за десерт.“
Още полезни съвети по темата можете да прочетете на сайта на проект МОГА на Фондация „Здраве и социално развитие“ (Хесед).
Източник: moga.hesed.bg
Снимка: pixabay.com