Заедно с риска от заразяване, не се ли прокрадва риск от ненужно погазване на човешките ни права. Какво би могло да бъде това погазване, къде е границата?
Конвенцията за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) е една от гаранциите, дадени от международното право на гражданите, че властта няма да осъществява произвол при никакви обстоятелства.
Гаранцията на основните права и свободи е основата на демократичния и, бихме казали – цивилизования свят.[1]
Какво се случва с тези ни права по време на мащабна криза, като тази, в която се намираме в момента? Има ли право държавата да заяви, че вече не носи отговорност за нарушаване на правата на гражданите?
Краткият отговор е: Да, държавата има това право по силата на чл. 15 от Конвенцията.[2] Съгласно тази разпоредба държавата може да декларира, че няма да носи отговорност за нарушаване на правата на гражданите по тази Конвенция за периода на действие на извънредното положение.
Но това право на Държавата не е абсолютно.
Има права, които са неотменими дори при това положение. Наред с това, Държавата трябва много ясно да заяви какво налага да се пристъпи към дерогирането, какви са причините, за какъв период са предприети и кога ще настъпи възстановяване на правата на гражданите в техния пълен обем. Освен това ограничение, съществуват още няколко. Съгласно чл. 17 от Конвенцията „[н]икоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.” Чл. 18[3] пък поставя
изискването за цел при ограничаването на едно или друго право: не е допустимо ограничаването на едно право да надхвърля пределите на целта, която е наложила това ограничаване.
Всичко това означава, че дори да дерогира Конвенцията за времето на действие на извънредното положение,
държавата ще продължи да носи отговорност за всяко нарушение на правата и свободите на гражданите, гарантирани от Конвенцията, ако това нарушаване или ограничаване не е било осъществено в съответствие с целта, продиктувала обявяването на извънредно положение.
В случая целта е защитата на живота и здравето на гражданите. Всяко ограничение отвъд тази цел би било незаконосъобразно и държавата не би могла да се освободи от отговорност. Така самата Конвенция поставя един лимит на това извънредно освобождаване от отговорност.
От тук насетне – с дерогиране на Конвенцията или без, всичко е въпрос на баланс и почтеност.
Настоящият текст няма претенции да бъде подробен анализ на Конвенцията и на основните права и свободи на човека. Целим да дадем най-обща представа за това какво гласи Конвенцията, какви проблеми могат да възникнат в условията на извънредно положение и къде, според нас, са границите на отговорност на държавата и отговорност на самите граждани в подобна ситуация.
Нека започнем от правата, които са неотменими при дерогиране на Конвенцията.
Правото на живот
Това право е уредено от чл. 2 на Конвенцията. Дори при дерогиране на Конвенцията, държавата не може да заяви, че няма да спазва задълженията си, свързани с гарантиране на правото на живот. В самия чл. 2 се съдържат изключения, които биха освободили държавата от отговорност при настъпване на смърт на гражданин.[4] Изключенията са свързани със защита от насилие, правомерен арест и потушаване на бунт или метеж. Т.е. в посочените ситуации отнемането на живот на граждани от органи на властта би било оправдано. Практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)[5] е богата на решения, които тълкуват това изключение и според тази практика изключението не може да се тълкува широко – то трябва да бъде строго пропорционално на степента на риск и целта да не може да бъде постигната по друг начин. С други думи – произволното отнемане на живот е напълно и безусловно забранено. Отново, въпрос на мяра и почтеност би било използването на изключението да се оправдаят действия свързани с потушаване на евентуално гражданско недоволство. Ако се касае за демократичен протест например, проведен при спазване на законовите изисквания, подобно оправдание би било абсурдно и неприемливо.
Но да спрем с изключенията и да погледнем какво обхваща защитата на чл. 2, какви задължения създава за държавата. Те са негативни и позитивни. С негативните отчасти се занимахме по-горе. Това е задължението на държавата да гарантира, че органите ѝ – и по-специално силовите органи, няма да превишат пределите на неизбежност и няма да отнемат човешки животи. От другата страна на това задължение е позитивното задължение за предприемане на действия, свързани с опазването на човешки животи. Всъщност, именно това се случва е момента с предприемането на мерки за ограничаване на заразяването с коронавирус. Отвъд това обаче остават редица хипотези, в които може да се окаже, дори в условията на дерогиране на Конвенцията, че
държавата отговаря за нарушено право на живот, ако не са предприети мерки, за защита на живота на хора в уязвимо положение.
Това са хора, които поради някаква причина са изложени на специфични рискове – социално слаби, бездомни, хронично болни, хора с увреждания – всички, които поради извънредното положение може да не оцелеят било поради невъзможност да си осигурят прехрана, било защото може да станат жертва на насилие, било защото не са получили лечение навреме за някое друго заболяване и т.н.
Забрана за изтезания и унизително отношение
Следващото неотменимо при никакви обстоятелства право е това по чл. 3 от Конвенцията. Тук изключения няма. Следователно:
Дори при извънредно положение и дерогирана Конвенция, Държавата ще отговаря за изтезания и унизително отношение.
Държавата отговаря за действията на всички свои органи (вкл. полиция и военни), в случай, че нарушат този текст, НЕЗАВИСИМО от дерогирането. Следва да отбележим, че изтезанието, нечовешкото и унизително отношение – това са понятия, което ние, като граждани не можем да тълкуваме произволно. Необходима е определена, при това сериозна тежест на нарушението. Тук биха попаднали различни техники за изтръгване на самопризнание, например, които причиняват силно физическо или психическо страдание. Според практиката на Европейският съд по правата на човека, задържането в социална институция също е нарушение на чл. 3.
Нарушението на правата по Конвенцията, включително и на това, може да има материално правен или процесуален аспект. С други думи, държавата ще отговаря ако нейни органи и лица, работещи в тях не се въздържат от практики, като описаните по-горе, или ако не предприемат мерки, които да ограничат органи и лица, вкл. частни, да извършват подобни действия. Ще отговаря, обаче, и ако не разследва ефективно случаи, в които е осъществено действие, съставляващо нарушение на основно право или свобода, спрямо който и да е гражданин. Един такъв пример за процесуално нарушение на чл. 3, е например липсата на ефективно разследване в случай на изнасилване или друг подобен акт.
Забраната на робството и принудителния труд
Следващото неотменимо право, дори в условията на дерогиране на Конвенцията, е правото по чл. 4 – забраната на робството и принудителния труд. Самата Конвенция, обаче, предлага изключение от понятието „принудителен труд” за всяка повинност по време на извънредно положение.[6]
Нека първо кажем какво без съмнение е ясно – робството и принудителният труд са свързани с всички случаи на трафик на хора с цел сексуална или трудова експлоатация. Робството – държането на някого в условията на една или друга зависимост, с цел трудова или сексуална експлоатация също е абсолютно забранено. Тези незаконни действия са криминализирани съгласно действащото наказателно право в България и няма хипотеза, при която задължението на държавата да препятства подобни криминални действия може да бъде дерогирано. Отново, държавата ще отговаря както ако активно допусне подобни случаи, така и ако не предприеме мерки да ги спре. Ще носи отговорност и ако не разследва ефективно случаи на робство и принудителен труд.
Независимо от дерогирането на Конвенцията и извънредното положение, задълженията на държавата в тази връзка остават.
Какви са все пак изключенията?
Не е принудителен труд, както казахме „всяка повинност” по време на извънредно положение, както и всеки труд, „представляващ част от обичайните граждански задължения”.[7] Тук въпросът, който остава отворен е свързан с дефиницията на понятието „повинност” и „обичайно гражданско задължение”– какво означава това и какви са пределите им. Интересно е да се отбележи, че в България е в сила Закон за защита при бедствия, в сила от 2006 г., който урежда обществените отношения, свързани с осигуряването на защитата на живота и здравето на населението, опазването на околната среда и имуществото при бедствия.[8] И макар в него да се съдържат разпоредби относно задълженията на гражданите, търговските дружества и едноличните търговци да претърпят определени ограничения, налагани от естеството на „бедствието”, не е казано нищо за повинността или гражданските задължения. Уреден в обаче статута на доброволците, като е разписано задължението те да бъдат обучени и снабдени с предпазни средства. Струва ни се, от гледна точка на изложеното, че действащото право, поне за сега не предлага варианти на задължителна повинност по смисъла на Конвенцията.
Забрана за налагане на наказание без закон
Неотменимо е и правото по чл. 7 от Конвенцията или правото на неналагане на наказание без закон. Тук изключения няма.
Какво означава това право? За да бъде наложено наказание, то трябва да бъде предвидено със закон. Не е допустимо например, да се наложи наказание „лишаване от свобода” (напомняме, че карантината или самоизолацията нямат такъв характер!), без това да е предвидено в специален закон (Наказателния кодекс урежда престъпленията и наказанията). Освен това, не може да бъде наложено наказание за минало време, т.е. да се наложи наказание за нещо, което е извършено преди влизане на закона, криминализиращ едно или друго деяние. Същото се отнася и за административните наказания (глоби). Т.е. би било нарушение на конвенцията, ако на някой бъде наложено наказание за нарушаване на карантина, ако нарушаването е станало преди това деяние да е обявено за престъпление или административно нарушение и за извършването му да е предвидено наказание.
С други думи, наказването на гражданите без закон би било нарушение на Конвенцията независимо от дерогирането и.
И така, след като разгледахме неотменимите права, да обърнем поглед към онези, които
могат да бъдат ограничавани.
Първото право, което може да бъде ограничено, е това по чл. 5 – Правото на свобода и сигурност.
То, впрочем, може да бъде ограничавано и без дерогиране на Конвенцията, ако се налага с цел да се предотврати разпространение на инфекциозна болест.[9] Това ограничаване следва да бъде „законосъобразно”, т.е. по ред, установен със закон. Такова ограничаване на свободата в българското право е задължителното лечение, което се налага само със съдебно решение. Това изключение е уредено в чл. 5, ал. 1, б. „е“ и включва възможността за ограничаване на свободата на други уязвими лица, спрямо които органите на държавата могат да упражнят задържане, като „душевноболни, алкохолици, наркомани или скитници”.[10]
Факт е, че не малко български граждани не разполагат с жилище, живеят на улицата, много от тях са алкохолно и наркотично зависими. Тук е резонно да си зададем въпроса дали тези хора ще бъдат лишени от правото на свобода в условията на извънредно положение, още повече, че обичайните им места на пребиваване са откритите паркови площи на градовете. Изключително важно е правата на тези уязвени групи хора да не бъдат допълнително и излишно ограничавани, с оглед на и без това маргинализираното им обществено положение, или да им се предложи алтернатива, която да съобрази тяхното уязвимо положение. Много е вероятно, в условията на извънредно положение тези хора да бъдат временно лишени от свобода, преместени и настанени някъде против волята си. За съжаление, това е мярка, която се допуска от Конвенцията. Независимо от това, обаче, тук отново
идва на дневен ред въпросът за мярата и неизбежността на подобно ограничаване.
Рискът от полицейско насилие или неадекватни мерки спрямо тази група уязвими хора следва да бъдат изключени. Ако бъде допуснато полицейско насилие, човекът станал жертва на такова,
независимо от посочените по-горе изключения, ще може да се оплаче от това, че е нарушено правото му по чл. 3 от Конвенцията (забраната за изтезания и унизително отношение), което право е неотменимо.
Т.е. независимо от дерогирането на Конвенцията, държавата пак ще отговаря. Същото, впрочем, се отнася за всеки гражданин – ако държавните органи превишат правата си до степен да се накърни неотменимо право, абсолютно всеки пострадал ще може да търси отговорност. И тук изключения няма – никой от нас не е напълно „неуязвим” в една или друга житейска ситуация.
Въпрос на обществена солидарност е да се грижим както за своите права в подобна ситуация, така и за правата на уязвимите хора, да не приемаме полицейското насилие, ако такова бъде упражнено, като нещо нормално, спрямо който и да е.
Следващото (по ред, не по важност) право, което дерогирането на Конвенцията може да ограничи, е правото на справедлив съдебен процес, уредено в чл. 6 от Конвенцията. За да има въздействие дерогирането на Конвенцията върху това право, би следвало ограничаването му да бъде пряко свързано с целта на извънредното положение. Ние сме свидетели на ограничаване на това право в момента. Всички съдебни производства (с много малки изключения) са в процес на забавяне именно поради извънредното положение (правораздаването в разумни срокове е част от правото на справедлив съдебен процес). По силата на чл. 6 Държавата дължи обезщетение за бавен съдебен процес.
Възможна последица от дерогирането на задълженията на Държавата е да не се дължи обезщетение за забавянето в съдебните процедури, настъпило в резултат на пандемията и извънредните мерки. Това обаче не означава, че Държавата няма да носи отговорност за всички забавяния, настъпили преди и след това. Напротив.
Предвиденото спиране на течащите процесуални срокове, според нас, не следва да се възприема като вид компенсация, а като необходимост да се възпре допълнително нарушаване на граждански и имуществени права при невъзможността за провеждане на съдебни заседания.
Друго право, което е значително засегнато от мерките на извънредното положение и в същото време държавата не би носила отговорност за това при условията на дерогиране на Конвенцията поради извънредно положение, е
правото на зачитане на личния и семейния живот,
уредено в чл. 8 на Конвенцията. Това подлежи на ограничения и без дерогиране на Конвенцията при определени условия, като тези ограничения са свързани с обществената сигурност, икономическото благосъстояние на страната, предотвратяване на безредици или престъпления, защита на здравето, морала, правата и свободите на другите. Колко далече може да се достигне в ограничаването на това право, е трудно да се прогнозира.
При всички случаи, тук мярата отново е свързана с необходимостта от това ограничаване и недопускането ограничаването му да доведе до по-голяма вреда, отколкото полза.
Не попада в кръга на неотменимите права и правото на свобода на мисълта, съвестта и религията, иначе гарантирано от чл. 9 на Конвенцията. Някак е плашещо това твърдение, но истината е, че (поне за сега) свободата на мисълта или съвестта не могат да бъдат ограничени. Колкото до религията, тя няма общо с пандемията, защото, както се вижда, вирусът не прави разлика на религиозна основа. Следователно, ограничаване на това право, оправдано с пандемията ще се окаже лишено от основание и при нарушаването му, държавата ще носи отговорност.
Свобода на изразяване на мнения, уредена в чл. 10 от Конвенцията също не се явява неотменимо право. Това е едно от най-застрашените права и неговото ограничаване би могло да доведе до непредсказуеми последици за демократичното общество.
В условията на засилена дигитализация на живота ни, при която голяма част от комуникацията и изразяването протича в социалните мрежи, е изключително важно точното тълкуване на ограниченията на това право. Дори без дерогиране на Конвенцията, държавите могат да се позоват на предвидените в нея случаи, в които е допустимо такова ограничаване, като възможните причини са посочени в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията. Те са, най-общо казано, свързани с интереси на обществената и държавната сигурност, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и др.
Според нас, изразяването на гражданска позиция на несъгласие с мерките на извънредно положение
не следва да се третира като заплаха за националната и обществена сигурност, то обективно не може да доведе до безредици, престъпления, заплаха за здравето и морала.
Намираме, че подобни погрешни и крайни интерпретации не само биха нарушили без основание човешки права, но биха довели до излишен страх от себеизразяване под заплахата от репресия. Също така, ако бъде ограничавано това право, без никакво съмнение би следвало това ограничаване да бъде обвързано строго с целите на извънредното положение (предотвратяване на заразяване с коронавирус)
и никаква друга цел отвъд тази не би била оправдана.
Последното право, на което ще се спрем[11], е правото на свободно придвижване, което е гарантирано от чл. 2 на Протокол 4 от Конвенцията. То също е сериозно ограничено в настоящия момент. И отново, то може да бъде ограничавано законно и без дерогиране на Конвенцията, с цели, идентични с описаните по-горе преодоляване на безредиците, защита на здравето и т.н. В момента сме свидетели на подобно ограничаване с проекта на Закона за мерките при извънредно положение, който криминализира разпространяването на „невярна информация”. За съжаление понятието „невярна информация”, без ясна дефиниция може да бъде тълкувано по разнообразен, твърде разширителен начин, което прекомерно да засегне правото на гражданите да споделят информация, както и правото им да бъдат информирани.
С други думи, всяко ограничение на гражданските права и свободи (без това на неотменимите) може да бъде прието като законно в условията на пандемия, но
при спазване на принципите на точна мяра, оправдана необходимост, съразмерност, временност, стриктна обвързаност с целта на извънредното положение, недопускане ограничението да засегне неотменимо право.
Наред с това, струва ни се, правителството дължи на гражданите прозрачност в ситуация като тази (прозрачността впрочем, би могла да има като страничен ефект и укрепване на доверието, особено ако аргументите в подкрепа на едно или друго решение са ясни и добре обосновани). За това ни се струва разумно
да призовем Министъра на правосъдието да публикува нотификацията с която е заявил дерогирането на Конвенцията, изпратена до Генералния Секретар. Така (надяваме се) всички ще узнаем, а няма просто да предполагаме, какви са точните намерения, които стоят зад този акт.
И накрая на този текст, бих искала да призова четящите. Нека всички в този момент да останем вкъщи!
Нека всички бъдем единни в прилагането на мерките с ясното съзнание, че това може да спаси човешки живот.
Нека помогнем на лекарите, които жертват себе си и близките си, заради нас, не като ги аплодираме, а като ги слушаме и им се доверим. Нека не ги изправяме пред избора те да решават вместо Всевишния кой да живее, кой да бъде спасен…
Нека се самоизолираме.
Но и да мислим, да анализираме.
Самоизолацията не изключва мисловните процеси, разсъждаването…
Напротив, самоизолацията ни предоставя уникалния шанс да останем насаме със себе си и да мислим – как живяхме досега, как се грижехме за себе си, за обществото, за държавата си, за правата си, за света въобще. Кое е онова, което ни носеше щастие и онова, което ни дърпаше назад. Как да се погрижим за бъдещето си, как да се променим, за да сме по-щастливи в голям мащаб, в световен план.
Повече от всякога сега трябва (и природата ни дава възможността)
да мислим – дълго, спокойно и трезво.
Дава ни и възможност да се огледаме за нова перспектива. Нещо като поправителен след като сме стъпили накриво първия път. Една от основните „мерки“ за справяне с пандемията е единството – на обществото, на нацията, на човечеството, за да избегне тежката загуба.
Прокрадва се старата максима, че няма спасение поединично, а само общо, заедно.
В ракурса на основните ни човешки права този извод би звучал така: мислете за правата си като права на цялото човечество, следете за спазването им не само когато ваше конкретно право се нарушава, борете се и за правото на другия, когато то е несправедливо отнето.
Мислете и бъдете нащрек когато чуете, че основни правозащитни актове, организации или активисти се спират дори и временно, дори и в ситуация на извънредно положение. Ако усетите злоупотреба, произвол дори, бъдете безмислостни, включете и другите… Бъдете безпощадни..
Източник: marginalia.bg, автори: адв. Анета Генова, адв. Владимир Мирчев, адв. Цветелина Маринова, с приятелски подкрепа и редакционни бележки от адв. Мария Кръстева. Статията е публикувана със съкращения.
Снимка: stockvault.net
[1] Ето линк към конвенцията: https://www.echr.coe.int/Documents/Convention_BUL.pdf.
[2] Чл. 15 Дерогиране при извънредно положение
- По време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията, всяка от Βисокодоговарящите страни може да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по тази Конвенция, но строго в пределите на изискванията на положението, при условие че тези действия не са несъвместими с другите й задължения по международното право.
- На основата на предходната разпоредба не се допуска никакво освобождаване от задълженията по член 2, освен по отношение на смъртта като резултат от правомерни актове на война, както и от задълженията по членове 3, 4 (параграф 1) и 7.
- Βисокодоговаряща страна, която се възползва от правото на такова освобождаване, е длъжна да предостави на Генералния секретар на Съвета на Европа пълна информация относно предприетите действия и породилите ги причини. Тя също така е длъжна да информира Генералния секретар на Съвета на Европа за датата на прекратяване на тези действия и на възстановяване прилагането на разпоредбите на Конвенцията в пълния им обем,
[3] Чл. 18 Обхват на допустимите ограничения на правата
Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени.
[4] Вж. чл. 2 ал. 2: Лишаването от живот не се разглежда като противоречащо на разпоредбите на този член, когато то е резултат от употреба на сила, призната за абсолютно необходима: a) при защитата на което и да е лице от незаконно насилие; b) при осъществяването на правомерен арест или при предотвратяване на бягството на лице, законно лишено от свобода; c) при действия, предприети в съответствие със закона за потушаване на бунт или метеж.
[5] Тук и по-нататък в текста имаме предвид конкретни решения на ЕСПЧ. Поради заявената цел на тази статия и стремежът ни да я направим максимално достъпна, разбираема и кратка, не намираме за необходимо да предоставяме подробни данни за делата, които ни мотивират за да изкажем едно или друго твърдение.
[6] Вж. – чл. 4 ал. 3 б. “с” от ЕКПЧОС.
[7] Вж. чл. 4 ал. 3 б „d” от ЕКПЧОС.
[8] Пълният текст на закона може да бъде намерен тук: https://www.lex.bg/laws/ldoc/2135540282.
[9] Вж.чл. 5 ал. 1 б „е” от ЕКПЧОС. Ал. 1 съдържа и други ограничения.
[10] Извиняваме се за терминологията, но това е цитат от самата Конвенция.
[11] Останалите права, които остават извън обхвата на тази статия са: Свобода на събранията и сдружаването (чл. 11) Също съдържа ограничения в чл. 11 ал. 2; Право на встъпване в брак (чл. 12);Право на ефективни правни средства (чл. 13);Забрана на дискриминация (чл. 14); Право на собственост (Протокол 1 чл. 1); Право на образование (Протокол 1 чл. 2); Право на свободни избори (Протокол 1 чл. 3); Забрана за лишаване от свобода за дълг (Протокол 4 чл. 1); Забрана за експулсиране (Протокол 4 чл. 3 и 4); Отмяна на смъртното наказание (Протокол 6 чл. 1).
