От Национална мрежа за децата се свързахме с психолога Ангел Ангелов, който се занимава с психологично консултиране, психотерапия и психоанализа с деца, юноши и възрастни. В момента работи в рамките на образователна институция и частна психоаналитична практика. Вижте как коментира темата #Тормоз сред деца и младежи, която е една от фокусните теми на тазгодишното издание на VOICE IT: Какво искат учениците. Очакваме ви на 20 ноември 2023, от 13:00 ч., в зала “София” на конгресен център Интерпред – СТЦ София на адрес бул. „Драган Цанков“ 36 в столицата.
1. Все по-често се говори за феномена училищен тормоз. Какви са съвременните му проявления, според Вас?
Училищният тормоз е сравнително ново понятие. От една страна то има връзка с агресията, която е присъща на всяко човешко същество под една или друга форма. Тормозът се определя като специфичен вид насилие, което има своите индивидуални аспекти, но също така и обществени и институционални предпоставки.
Интересно е да се разгледа въпросът за тормоза в исторически план. Например в патриархалното общество се е смятало за добра практика понякога да се прилагат физически наказания в името на моралното възпитание. В годините на тоталитарния режим в България публичното унижение на деца и юноши продължава да се практикува. Тези разбирания намират отражение в работата на институциите от тези периоди.
Днес в България като една демократична държава физическите наказания се срещат много рядко в училищна среда, поне доколкото съм запознат. Подобни действия биха се разглеждали като тормоз и е възможно да имат сериозни последици за хората, които го извършват.
В същото време тормозът днес продължава да има многобройни проявления и може да се запитаме дали съществува дори една обществена сфера или институция където той да не може да се открие по един или друг начин?
Изглежда днес никой не е защитен от някаква форма на вербална агресия, насилие или тормоз. Всеки може да бъде обвинен в тормозенето на някой друг по една или друга причина. Дори правото на мнение като че ли понякога лесно се превръща в език на омразата.
В тази връзка в България съществува нормативна уредба, в която се прави опит да се определи какво представлява тормозът, как да се прекрати, какви последствия да има за хората, които го упражняват, за потърпевшите от тормоза и т.н.
Нормативната уредба обаче не е възможно да изчерпи всички аспекти на темата и човек винаги възприема тормоза, и по свой собствен начин.
Можем да се запитаме дали съвременният тормоз не се разпространява до известна степен и чрез някои медии? Дали отразяването на ситуация на тормоз винаги представлява значим обществен въпрос? Или понякога, може би в името на телевизионен рейтинг, като че ли се подценява страданието на отделните участници? Дали този тормоз, умишлен или неволен, понякога не се “пренася” в известна степен и по различни начини върху някои зрители?
Друг съвременен аспект на тормоза се основава на взаимодействието между бизнеса и науката посредством съвременните технологии. Тук може да се открои ролята на социалните медии и анонимността, която предоставят. Изглежда, че понякога е по-лесно човек да обижда, волно или неволно, когато остава в анонимност или пък ако другият човек е сведен до снимка, картинка, аватар.
Анонимният тормоз е донякъде и в основата на самата работа на алгоритмите на социалните мрежи, които понякога разпространяват неограничено количество натрапващи се ситуации на тормоз и насилие чрез думи, образи, гласове, видеоклипове и други.
2. От гледната точка на практик, смятате ли, че децата по-често говорят за ситуации, в които упражняват или страдат от тормоз?
За един практик разговорът с дете или юноша за ситуации на тормоз е труден по различни причини.
Ще се опитам да илюстрирам това с един пример от българския филм “Прасето”, който показва колко е трудно за едно младо момче да говори за своите преживявания. С него се случва нещо, но му е трудно да се ориентира какво точно, объркан е, трудно намира думите си, заеква и т.н. Възрастните хора не приемат момчето насериозно, не проявяват уважение, нямат търпение да го изслушат, което прави невъзможни опитите му да говори с тях. Тормозът става видим за тях едва когато се стига до физически тормоз. Накрая възрастните хора поемат грижата за физическо състояние на момчето, но продължават с обвинението защо той не им е казал за тормоза.
Този пример показва, че един човек невинаги говори директно за тормоза, че има нужда от пространство, в което да говори спокойно. Тормозът невинаги е очевиден, понякога човек има нужда от време за да се ориентира какво се случва с него/нея и на партньори, на които да разчита.
В моята практика децата и юношите не говорят по-често за ситуации, в които упражняват или страдат от тормоз по смисъла на нормативната уредба в сравнение с миналата или по-миналата година, ако това е което питате. В същото време някои хора, деца, юноши, възрастни, които се срещат с мен понякога говорят за нещо, което ги “тормози” независимо дали използват тази дума или не.
3. Какво е важно да се има предвид, когато професионалистите се опитват да оказват подкрепа на деца, пострадали или упражняващи тормоз?
Акцентът в повечето програми по тази тема, които познавам е именно върху децата/юношите и върху някои професионалисти, обикновено психолози. Тук може да се запитаме дали тормозът засяга само тези групи или има и по-широк обхват?
Една интересна насока, която може да се получи в изследването на този въпрос е от българския филм “Граница”. Той показва как тормозът е не само в извършителите и потърпевшите, а е политика и практика в цялата институция, която се подкрепя от по-висшестоящи организации както и от мълчаливото съучастие на обществото. Това е филм от преди точно тридесет години, който поставя въпроса дали тази картина на тормоза е актуална все още днес под нови форми или е останала като част от миналото?
Ако последваме първата посока, тогава се оказва, че тормозът засяга всеки един от нас макар и по различен начин. Затова е важна и позицията на всеки един по този въпрос.
Връщайки се на вашия въпрос е трудно да се формулира конкретна рецепта или метод за работа с тормоза, който да е валиден за всички случаи. По скоро като че ли е удачно тормозът да се разглежда на принципа “случай по случай” и да се проучи какво точно се случва и какво би било подходящо за всеки един от участниците.
Един момент, който изглежда съществен е да се предприемат действия за бързото спиране на тормоза когато е ясно че той е такъв – например когато е налице физически тормоз. В подобни ситуации бързото действие за спиране е от значение, доколкото бездействието би могло да бъде подкрепа за тормоза. В същото време по различни причини това е по-лесно да се каже отколкото да се направи – например в някои случаи това би могло да бъде рисковано.
В други случаи моята практика показва, че е удачно да не се бърза дадена ситуация веднага да се етикетира като тормоз. Понякога една прибързана оценка може да затвори всякакво пространство да се говори и да се разбере за какво става въпрос. Ако твърде бързо и категорично се казва че нещо е “тормоз”, че еди кой се е “насилник”, а друг “жертва” това би могло да доведе до сериозни последици. Струва ми се че основание за тази теза дава наблюдението, че отношенията между хората не са особено прости и понякога здравословни провокации, конструктивни критики, важни въпроси, емоционални отношения на симпатия или антипатия, както и още много други неща биха могли да попаднат под тези етикети.
4. Смятате ли, че децата и младите хора имат нужда от пространство в учебната програма – например, специален час, по време на който да обсъждат теми, свързани с взаимоотношенията помежду им и това как те разбират феномена училищен тормоз?
Това е ключов въпрос. Да, изглежда важно да се отварят пространства за обсъждане на теми свързани с взаимоотношенията. Тук може да се запитаме дали това да се случва в рамките на учебен час, дали да е само в училище или да се търсят варианти и извън училище. Също така е важно и по какъв начин ще се случват тези разговори. Дали в тях ще се говори с назидателен тон и ще се повтаря едно и също на младите хора? Дали ще бъдат фокусирани само върху тормоза или ще има възможност да се поставят и други теми?
Вашият въпрос има и още една страна – дали тормозът може да се разглежда като учебен предмет или е феномен, който засяга цялата институция и общество?
Както се вижда от горните примери, темата за тормоза е широко застъпена в българските филми в последните петдесет години. Ако погледнем филми като “Таралежите се раждат без бодли”, “Войната на таралежите”, “Вчера”, “Маргарит и Маргарита”, “Източни пиеси” и други ще видим една картина на неуважение, вербален тормоз и незаинтересованост от страна на някои възрастни хора, портиери, чистачки, лекари, родители, продавачи, учители, спортисти, ръководители на предприятия, практически във всички сфери на обществения живот, по отношение на децата и юношите. В тези филми се срещат и възрастни, които се отнасят с уважение към младите, но като че ли са малцинство.
Ако погледнем днешното българско общество можем да се запитаме дали има консенсус по отношение на политиките срещу насилието? Примери за това са “Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие” и Националната стратегия за детето. В тези документи някои хора виждат политики за намаляване на насилието, а други – джендър идеология. Подобна липса на консенсус би могла да бъде и конструктивна – ако например доведе до обсъждане и подобряване на тези документи, и свързаните с тях политики, но засега случаят не е такъв тъй като се стигна до тяхното отхвърляне.
Както се вижда въпросът за тормоза е сложен за обществото и образователната сфера не прави изключение. В тази система са налице много целенасочени усилия срещу агресията, насилието и тормоза. Например има Механизъм за противодействие на тормоза, който следва да се прилага във всички образователни институции; също така темата е масивно застъпена от най-ранна възраст до завършване; има многобройни програми фокусирани върху младите хора и т.н. Също така ми се струва че физическият тормоз засега се среща значително по-рядко в образователните институции отколкото извън тях.
В същото време може да се запитаме дали някои общи образователни политики неволно благоприятстват тормоза или съдействат за неговото намаляване. Например дали в някои случаи няма връзка между обездвижването на някои деца и юноши в продължение на часове и училищния тормоз; дали стриктното учебно разписание по часовник понякога не повишава стреса сред някои деца, юноши и възрастни и така да благоприятства индиректно тормоза; дали периодите на учене и почивка са равномерно разпределени и имат ли връзка с тормоза; дали тормозът не се повишава в периодите на силен стрес – например около оценяванията; дали някои възрастни понякога не говорят на младите хора с неуважение, пренебрежение, висок тон и т.н. Този списък не е изчерпателен, а илюстративен. Бих искал да уточня, че подобни въпроси рядко са директна причина за тормоза тъй като обикновено тормозът е следствие от комбинация от различни фактори. По-скоро това са посоки, които биха могли да се обсъждат във връзка със създаване, поддържане и развитие на сигурна училищна среда.
Анализът и интервенциите по всеки от тези въпроси се затрудняват по много причини включително и защото понякога някои възрастни хора в училище също се чувстват обект на тормоз от страна на младите хора и техните родители. Също така не е сигурно дали засега е възможно да се анализират и осъществяват промени по тези въпроси в България доколкото някои опити за промени понякога срещат сериозен обществен отпор.
5. Как учителите и родителите могат да подкрепят деца, пострадали или упражняващи тормоз?
По този въпрос ми се струва, че е удачно да се допитаме до младите хора. Те дават различни отговори. При юношите като че ли се откроява въпросът за уважението като двустранен процес, не само от тях към възрастните, а и от възрастните към тях. Други отговори са свързани с изслушане от страна на възрастните, с разбиране и т.н.
Обратната страна на въпроса е какво от това, което възрастните правят изобщо не помага. Тук някои младежи смятат, че понякога възрастните хора виждат и са наясно със ситуациите на тормоз, но не правят нищо. Други младежи мислят, че възрастните хора не се интересуват от младите, а само от техните работни ангажименти, графици, изисквания и други.
Трети възприемат самите възрастни хора като своеобразни насилници като описват основно вербални форми на насилие и тормоз. Тук е важно да се отбележи, че понякога не е много лесно човек да се ориентира дали става въпрос за тормоз по смисъла на нормативната уредба или по-скоро за винаги специфичния начин, по който всеки един преживява дадена ситуация. Интересно е че понякога когато се говори по тези въпроси се оказва възможно в някои случаи те да се разрешат или успокоят по един или друг начин.
Интересно е също така че за някои млади хора понякога е важно възрастните да стоят настрана или да не научават за дадена ситуация. Тук като че ли се открояват различни посоки. В някои случаи това изглежда като поемане на отговорност от страна на младежите за ситуацията. В други случаи може да се запитаме дали не е прекъсната социалната връзка между младежите и възрастните? Трети тип ситуации поставят въпроса дали в тях не се откроява едно безпокойство от прибързани и несъответни институционални действия?
В заключение, струва ми се че Voice It е един от удачните начини тези въпроси да се адресират към младите хора. Също така би било интересно и какво възрастните хора могат да чуят и научат от тях?
