Преди няколко седмици министерството на образованието представи законопроект за училищното образование. В него е заложено включване на пет- и шестгодишните деца в предучилищната подготовка, основното образование да се получава след седми клас, а гимназиалният етап да се раздели на две части. Освен това се предвиждане засилване на ролята на училищните настоятелства и оценка за поведение. За тези предложения на министерството разговаряме с председателя на асоциация “Родители” Ева Борисова.
Как ще коментирате законопроекта за училищното образование? Има ли разлики с варианта на предишния образователен министър Даниел Вълчев?
– Няма много разлики, но има съществена прилика – опитваме да правим закон, преди да сме отговорили на въпроса какво цели една политика за образованието в контекста на съвременна България, с ресурсите, които имаме, с възможностите, със структурата на икономиката.
Систематичното неотговаряне на този въпрос води до законопроекти, в които има отделни интересни и хубави идеи, но които не казват как чрез реформа децата ще станат конкурентоспособни на един глобален пазар на работната сила.
Това е нещото, което много ни притеснява. Живеем в свят, в който професиите се появяват и изчезват с изключителна скорост. Онова, което човек усвоява, докато учи висшето си образование, не е актуално в следващите пет години, онова, което научава в средното, не е актуално в следващите 15 години.
Очевидно придобиването на базисни знания не може да бъде единствена цел на образователната система днес. За съжаление няма лесни отговори на този въпрос, но в крайна сметка фактът, че отказваме да разсъждаваме и смятаме, че можем да създадем една ефективна образователна система, без да имаме ясни цели към какво се стремим, прави задачата много сложна.
Можете ли да дадете конкретен пример какво липсва?
– Не се преосмисля въпросът за начина на оценяване. В българската образователна система шестицата в едно училище не е шестицата в друго. Но това е по-малкият проблем, по-важно е, че оценяването е инструмент за постигане на резултат.
Нашето разбиране като родителска асоциация е, че има нужда от образователна система, която дава адекватна обратна връзка на детето и семейството му. Ако например тестът е начин за проверяване на наученото, то накрая трябва да има подробна рецензия, която да казва на ученика какво е научил и какво не е усвоил.
Ситуация, в която 90% от изпитванията завършват с някаква оценка, която не говори абсолютно нищо на детето и то получава обратна връзка от типа “Седни си. Трябва да учиш повече”, по никакъв начин не върши работа.
В този смисъл външното оценяване е важна стъпка, но то не се използва за взимане на адекватни управленски решения. Не се анализират резултатите от него, нещо повече – системно се лъжем. Защото навсякъде по света за тройка трябва да имаш 50% правилни отговори, при нас трябва да имаш само 20%.
Ясно е, че тройките на външното оценяване са си чисти двойки. Освен това законопроектът възпроизвежда изключително хаотичната политика по отношение на различните видове училища – общообразователни, профилирани, професионални и т.н.
Типичен пример е чуждоезиковото обучение. Децата започват да учат един чужд език в първи клас, евентуално втори в четвърти, без да са постигнали каквито и да било резултати по отношение на комуникативни способности, а в седми клас започват да учат съвсем друг език.
Така в едно СОУ, което би трябвало да има интегрирана програма от първи до дванадесети клас, от първи до седми ще учите немски език например, ако след това останете в същото училище, всичко което сте научили по немски, отива в кошчето за боклук и започвате да го учите отначало. Ако сте сменили училището, започвате да учите отначало нов чужд език със съмнителен краен резултат.
Тоест в нашата образователната система движението е всичко и крайната цел е нищо. Но когато се изразходват публични ресурси, трябва да се стремим към конкретни резултати. Което от гледна точка на чуждите езици означава да си кажем има ли ресурс всички деца да учат чужд език от първи клас.
Целта би трябвало да е да знаем, че утре ще имаме един пазар на труда, който предлага много добра базисна грамотност на всички хора и с много малко допълнителни средства за преквалификация тези хора могат да сменят професията си в зависимост от конкретните изисквания.
Защото всъщност това е голямата промяна, която виждаме днес – хората трябва да бъдат гъвкави и това, че си завършил определено образование, не ти гарантира заетост през целия живот. Ученето през целия живот трябва да бъде естествена нагласа и базовите компетентности да са толкова високи, че да бъде евтино за всеки в личен план да се придвижва към тази част на пазара на труда, която предлага най-добри условия за неговата реализация. И това е философия, която не съществува в проектозакона.
Какво смятате за идеята да се засили ролята на училищните настоятелства? Проектът предвижда те да могат да контролират бюджетите на училищата и да участват в избора на директорите.
– Ние непрекъснато се оплакваме, че нямаме гражданско общество. В същото време отново предлагаме училище, в което няма колективен орган на управление. На родителите не е предложена смислена форма, при която да могат реално да участват и да влияят върху политиките на едно училище.
Напротив – в законопроекта са поставени условия за много сериозни противоречия. Досега училищата нямаха право на собствени приходи и така бяха създадени настоятелствата – като самостоятелни юридически лица, които са съвсем различни. Те имаха за цел да дадат възможност максимално да се използват ресурсите на училището за предоставяне на допълнителни образователни и други услуги и генериране на допълнителни приходи.
Сега се предлага училището да стане самостоятелно юридическо лице, което няма никакъв “проблем” да развива бизнес. Настоятелствата обаче са самостоятелни юридически лица, различни от училището. Така се създават условия за конфликти, базирани на различни финансови интереси.
Одобрявате ли връщането на оценката за поведение, която се предвижва да е и срочна?
– Ние сме категорично против начина, по който се предлага да има оценка за поведение – “добра”, “нуждае се от подобрение” или “отлична”. Това по никакъв начин не казва нищо на детето. Какво мери оценката за поведение? Ние бяхме предложили по-скоро да има достатъчно систематична обратна връзка по отношение на личностното развитие на детето и на отделни умения, свързани с емоционалната интелигентност и социалните компетентности. Така или иначе това не се прие и тогава предложихме, ако ще има оценка за поведение, тя да казва нещо на децата, да не им поставя етикет дали са добри или лоши.
Необходими ли са психолози в училищата?
– Това наистина е важно, като има нюанси в разбиранията. Да, трябват, само че какви. В момента педагогическите съветници са възприемани като нещо средно между психоаналитици и културни масовици, а това са много различни функции.
В този ред на мисли развитието на училището като общност от общности – на родителите, децата и учителите, трябва да мине през сплотяване около споделени ценности. Това е процес, който би трябвало да бъде подкрепян от подготвени психолози. Не клинични, които биха консултирали на личностно ниво.
Какво мислите за идеята на образователния министър Сергей Игнатов държавата да субсидира и частните училища?
– Действително всички деца имат право на равен достъп до адекватно по качество образование, но нямаме отговор на въпроса как това, че децата в частните училища ще получат тази субсидия, ще доведе до общо повишаване на качеството на образованието. Трябва да се гарантира равно качество. Тогава конкуренцията ще е честна – разполагаме с един и същ ресурс и по-ефективната институция, която доказва по-добро качество на услугата, получава по-добри резултати.
Едно дете, което идва от семейство със сериозен финансов ресурс, изисква едни пари, докато съвсем друга е издръжката на детето, родено в бедно семейство. Това е представата за социална справедливост. Произвеждането на неграмотни хора е разход, който обществото не може да си позволи.
Най-добрата социална политика е добрата образователна политика. Каквито и мерки да предприемаме в икономиката, в крайна сметка конкурентоспособността на световния пазар зависи от възможностите на работната сила. Защото няколкото златни медалиста, които имаме по математика, още не са ни донесли Нобелов лауреат и не се отразяват на конкурентоспособността на българската икономика. За сметка на това 20% неграмотни хора ни дърпат като камък надолу.
Според вас правилно ли е гимназиалният етап да бъде разделен на две части?
– Това е изключително логично, защото задължителното образование е до 16-годишна възраст, което отговаря на първи гимназиален етап. И действително е добре децата, които остават до него, да могат да завършат с някакъв тип сертифицирани компетентности. Големият въпрос обаче е дали системата ще бъде променена по същество, или просто формално ще я разделим на два етапа.
Източник и снимка: Дневник
