За случаите на изоставяне на новородени, за процеса на деинституционализация у нас, Агенция „Фокус“ разговаря с психоаналитика Весела Банова, автор на различни книги за развитието на детето, сред които „Ръководство по релационна психомоторика“ и „Психомоторно развитие и психомоторни практики“, бивш заместник-председател на Държавната агенция за закрила на детето, психолог в Сдружение „Дете и пространство“ и председател на УС на Национална мрежа за децата.
Фокус: Г-жо Банова, като психоаналитик как бихте определила изоставянето на новородени, предвид зачестилите случаи по коледните и новогодишни празници?
Весела Банова: За изоставено дете в юридическия смисъл на понятието се приема дефиницията, дадена в Закона за закрила на детето, тоест дете, чиито родители или майка е подписала декларация, с която се отказва от детето и предоставя родителските си права на друг. За изоставено се приема и дете, което не е потърсено повече от 6 месеца, след като е настанено в институция като мярка за закрила или по медицински индикации.
Психологичният аспект на изоставянето е много по-сложен. Това е едно относително понятие. Ако приемем за отправна психологичната гледна точка, тогава бихме търсили отговор на въпроса, защо не може да просъществува връзката майка – дете, защо се разпада тази връзка? Имаме различни причини, които от чисто субективна гледна точка стават водещи за едно такова решение на майката – да се откаже от своите родителски права. Още на този етап от психологична гледна точка има най-малко 2 случая, които са изключително различни.
Единият случай е, когато майката решава, че не иска да поеме родителските функции по различни причини, но тя подписва декларация, с която предоставя родителските си права. Това означава, че детето има легален статут да бъде осиновено. Такъв акт не бих го нарекла „изоставяне”, а „поверяване”. Терминът „поверяване” е терминът, който се използва във френската социална практика. Става дума за обмислено решение, което дава възможност на детето да има легален статут, по-добри и грижовни родители.
Другият случай, който бих нарекла „изоставяне” е тогава, когато майката наистина не може да изпълни функцията си на майка или дори може да бъде ужасена от това да бъда майка и без да помисли за статута на детето го оставя някъде, където хората го намират.
Обикновено тя бяга от родилния дом, без да остави документи, без да подпише декларация. Тази логика на изоставяне има различен психологичен произход. Тя ми напомня за факта, че първите сиропиталища в Европа се появяват в Средновековието през 11 – 12 век, за да предотвратяват детеубийството. Това е първа форма на социална политика. Появяват се сиропиталищата като възможност, като алтернатива на детеубийството. Тоест една жена, която е притисната от обстоятелствата, която по никакъв начин не иска да гледа детето си, особено в случаите, когато детето би я разобличило, би й донесло социален провал, вместо да го убие – да го повери на една институция, каквато е сиропиталището. Там една жена е можела да остави детето си в условия на пълна анонимност на грижите най-често на монахини. По този начин риска майката на детето да промени решението си се свежда до минимум. Това ни връща към един факт – чувствата, които буди детето у възрастните, винаги са варирали от голяма любов и нежност до омраза и детеубийство. Това винаги е било така и затова възникват първите сиропиталища в Европа.
Понеже говорим за това как стоят нещата от психологична гледна точка – те винаги са свързани с много особения и субективен начин, по който една жена понася майчинството, посреща промяната в живота, която носи детето, а именно измерението на необратимост. След раждането на детето нищо в живота на жената станала майка не е и не може да бъде както преди. Това е уникално и различно при всеки случай. Когато говорим за психологични аспекти не можем да правим статистически зависимости и обобщения. Всеки случай е отделен, специфичен и уникален на несъстоялата се връзка майка-дете или на драматична раздяла майка-дете.
Фокус: В България кои от тези 2 казуса се среща по-често – на поверяване или на изоставяне?
Весела Банова: Изследване на УНИЦЕФ за причините за изоставяне на деца в България и настаняването им в институции от 2011 г. дава една изключително подробна картина на причините за изоставяне. Изследвани са 240 деца, изоставени и настанени в институции в кърмаческа и ранна възраст, както и техните майки и една контролна група от 120 жени, които също са били в трудни условия, но не се е стигнало до изоставяне на детето.
Резултатите от това изследване показаха, че някои хипотези, дискутирани в публичното пространство се потвърдиха, други само частично, трети изобщо не се потвърдиха. От хипотезите, които са се потвърдили има няколко фактора, които влияят върху едно такова решение детето да бъде оставено. Върху решението на една жена станала майка да не гледа детето си и да го повери на грижите на държавата или на някой друг, водещ фактор, който влияе е семейната среда и по-специално липсата на съпруг. Липсата на подкрепа от мъжа е ключов фактор за всички етнически групи, които са изследвани. Особено решаващ е този фактор при жените, които се самоопределят като принадлежащи към ромския етнос. Там, когато свекървата и мъжът, който е баща на детето, не искат детето, жената е изключително застрашена и тя решава да го даде на държавата, за да спаси себе си. Тоест да го повери на някой.
Други 2 фактора, които влияят съществено са липсата на образование и здравословното състояние на детето и майката. Сред факторите, които са свързани със здравословното състояние ключов е непроследяването на бременността. По време на изследването се натъкнахме на един случай, който лично мен ме потресе. Знаете, че кампанийно се провеждат гинекологични прегледи с автобус, който пътува. И на тези крайно бедни жени, които някой път нямат и лични документи и със сигурност не са обхванати от здравеопазването, няма проследяване на бременността. Изведнъж се отваря възможност да се направи гинекологичен преглед. Една такава майка, фактът, че е могла да разговаря с някой – в случая гинеколога, който се интересувал от състоянието на бебето и от промените, които настъпват в нея като жена, този един единствен разговор, я кара да почувства бебето, да го възприеме по друг начин и да промени решението си да не го оставя. Това е един от популярните случаи, в който мъжът, който е биологичен баща на детето, е казал, че то не го интересува и се отказал от него. Така че, липсата на достъп до пренатални здравни грижи за една част от българското население се оказва фатална относно изоставянето на деца.
Другата голяма причина, свързана със здравословното състояние на бебето и майката е липсата на достатъчно здравни грижи за хронично болни и тежко болни деца. За общности, които са маргинализирани, изолирани, които са далеч от големи градове с развита здравна и социална инфраструктура, където няма услуги, нито здравни, нито социални, нито образователни, тогава когато се появи дете със сериозно заболяване, единствената алтернатива е социалните служби да съдействат детето да се настани в дом за медикосоциални грижи. Там то би следвало да може да бъде лекувано, да се извършат множество скъпоструващи изследвания, които да изяснят диагнозата на детето, за да се провежда лечение. Невъзможно е това да стане в едно малко село, където хората имат изключително ниски доходи, няма транспорт и т.н. Нито здравословното състояние, нито бедността сами по себе си не са фактори, които водят до изоставяне, но са фактори, които повишават риска от изоставяне. Това, което излиза като профил в изследването към 2011 г. на жената, която най-често стига до подписване на декларация за настаняване на детето в институция, е средна възраст около 25 години, най-често определя себе си като ромка, без образование, с доход под 85 лв. на глава от семейството. Много често жената няма мъж, липсва бащата, който да се интересува от детето и да споделя грижата и да кажем тя има и предишни деца, които също са настанени в институции. Има непотвърдени хипотези, които се тиражират много, но това не означава, че целевите групи, към които са насочени, не са важни. Тоест малолетните момичета, които са между 14 и 16 години не са тези, които най-често изоставят децата си.
В случая важен е рискът, който съществува за тях, тъй като те самите са деца по Закона за закрила на детето до навършване на 18 г. Когато тези момичета между 14 и 16 години са обект на сексуална злоупотреба от възрастен, този възрастен не носи наказателна отговорност. Тук става много страшно, защото има такива момичета, които са в социалните домове, които са в социално педагогическите интернати, които са с много тежко детство, тежки социални случаи, с психично болни родители или родители, които са ги неглижирали, експлоатирали или насилвали. Тези момичета са много лесни жертви за сексуална злоупотреба. След това, когато се появи бебето, дори да се използват всички нови социални услуги, които възникнаха през последните 10 – 15 години, за да не бъде изоставено от извънредно младата си майка, големият морално етичен въпрос, е трябва ли да бъде насилвано едно такова непораснало момиче, непременно да бъде майка и какво се случва, когато това е така.
В този смисъл има едно желание от страна на повечето неправителствени организации, които са правозащитни и работят по правата на детето, например в Наказателния кодекс да с е промени възрастта и да се носи наказателна отговорност за сексуална злоупотреба с малолетни до 16 години, а не до 14 г. На 16 години едно непълнолетно момиче може да се омъжи със съгласието на родителите. Необходимо е и наказателната отговорност за сексуална злоупотреба да се приравни към тази възраст.
Третата голяма рискова група, където ситуацията е изключително драматична са децата с увреждания. При планирана и проследена бременност, когато детето се роди с увреждане под натиска на съпруга, който не иска детето, на разширеното семейство, което не я подкрепя, майката бива принудена да вземе решение да се откаже от болното и страдащото си дете. За съжаление понякога това са здравните работници в родилен дом, които от някакво криворазбрано добро я съветват да настани детето в дом. Съветват я да не контактува с него, да не се привързва, защото ако то умре от заболяването и увреждането си, тя ще страда. Има доста такива изоставяния за една цивилизована държава в 21 век у нас, за съжаление.
От друга страна човек се пита, какво всъщност кара една майка да реши да задържи детето или да го изостави. Това го казвам, защото миналата година ми се наложи да направя няколко интервюта с родители на деца с много тежки увреждания, които са получили подкрепа под формата на здравни, социални и психологични услуги в Дома за медикосоциални грижи във Варна, който дългосрочно подкрепя такива случаи – докато се изясни диагнозата, докато се намери добро решение. Там имаше 3 майки на деца, които при раждането им никой не е вярвал, че изобщо ще оцелеят. Тези жени никога не са се замисляли за секунда да изоставят децата си.
Тоест пак стигаме до извода, че самото заболяване и увреждане само по себе си не е причина едно дете да бъде изоставено преди или малко след раждането, но ако към това се добави бедност, липса на образование, липса на подкрепящи здравни и социални услуги, затруднен достъп до редовно здравеопазване и най-вече липса на баща и на близки, които да подкрепят жената, тогава се стига до изоставяне на детето като единствена алтернатива.
Интересни са 2 примера от въпросното изследване на УНИЦЕФ. В единия от случаите жената казва: „Още преди раждането реших, че не го искам. Преди 2 месеца родих и още от родилния дом го настаниха в дом. Не желая детето, защото бащата го няма”. Майката е на 18 години безработна, учили до 8-ми клас, подписала е декларация още преди настаняването на детето в дома, че се отказва от него. Това е единият казус, когато решението се взима преди раждането.
Другият е момченце на две години, оставено временно в Дом за медикосоциални грижи, защото е бил много слабо и не е можел да ходи. Било е болно от пневмония. Като отиват в болницата лекарите виждат, че е много слабо, поддават сигнал до Отдел „Закрила на детето”, че семейството не може да се грижи за детето и по тяхна препоръка детето остава 6 месеца в дома. Майката и бащата ясно казват, че не искат да оставят детето си, но са ги убедили в болницата, че е необходимо да бъде настанено временно докато оздравее и укрепне. Понякога такъв начин на предоставяне на здравни грижи влошава качеството на връзката дете – родители и се стига до изоставяне.
Понякога, за да завърша темата за изоставянето родители, които се грижат за деца с проблеми, с физически увреждания, психични заболявания във времето, когато детето е по-голямо, толкова прегарят емоционално, толкова се изчерпват, толкова се нуждаят от психологична подкрепа и помощ, че това завършва отново с настаняване на детето в институция и тогава има една политика на държавата срещу, която аз съм категорично против. Държавата казва или ще си гледате детето сами в къщи или подпишете декларация, че се отказвате от родителските си права. Аз знам, защото го виждам в Центровете за настаняване от семеен тип за деца с увреждания, които управлява Сдружение „Дете и пространство”, че има толкова тежко болни деца, чиито родители не могат да се грижат вкъщи за тях. Когато бъдат настанени в резидентна грижа, която е добре устроена, каквито са тези малки центрове, тези родители идват и не прекъсват връзката с детето си, понякога го взимат вкъщи, редовно го посещават. А това е изключително важно за детето и неговата психика. Когато родителите се интересуват от него, дори да е в резидентна грижа то самото не се чувства отхвърлено и изоставено, колкото и да е увредено. Смятам, че родители на тежко страдащи, болни и увредени деца не бива да бъдат притискани до стената пред този насилствен избор – или да подпишат декларация, че се отказват от родителските си права или да гледат детето си вкъщи. Държавата трябва да може да предлага много и различни видове подкрепа, включително и ако се налага резидентна грижа за тежко болните деца.
Фокус: Споменахте представянето на различни социални услуги от общността, как се случва процеса на деинституционализация у нас?
Весела Банова: Деинститицуионализацията напредва в България най-много на ниво политически документи. 2011 г. се прие Визия за закриване на всички домове в България до 2020 г. В момента се осъществява проекта „Детство за всички” от Държавната агенция за закрила на детето, по който се затварят приоритетно домовете за деца и младежи с умствена изостаналост. Миналият век те са построени в много малки населени места, много отдалечени. Това доведе до скандала с дома в Могилино, до много тежки картини на неглижиране и лоша грижа за тези деца – далеч от всякакви услуги. Процесът на преместване на тези деца в новите центрове за наставяне от семеен тип е много тежък, защото все още услугите, които подкрепят тези деца, са малко на брой, тепърва се изграждат и развиват.
Ние нямаме традиции в нашата страна в това отношение. Те датират от приемането Закона за закрила на детето и се изграждат в последните 10 – 15 години. Това е голям и дълъг процес. Има проект на Министерство на здравеопазването, „Посока семейство”, по който се закриват осем дома за медикосоциални грижи и на тяхно място се изграждат нови социални услуги. Всичко това звучи добре, но се осъществява на практика изключително трудно.
Нещо, което аз приветствам и смятам за изключително полезно, което се случва в държавата е насърчаването на развитието на така наречената ранна интервенция. Тоест оказването на здравна, социална и психологична подкрепа на родителите още на ниво родилен дом, когато детето е с увреждане, има някакво хронично заболяване или психично страдание, когато родителите имат нужда от много внимателна подкрепа, за да свикнат с различието на детето си, да намерят информация, форми на подкрепа и услуги. Това е нещо, което се развива чрез проекти. Сдружение „Дете и пространство” управлява такъв център за ранна интервенция в Русе, Карин дом във Варна работят за ранна интервенция.
В момента има и проект „Социално включване”, финансиран от Световна банка, по който се изграждат центрове за ранна интервенция. Има много какво да се говори за ранната интервенция, особено за здравната ранна интервенция, която опира до здравните услуги, които родителите на деца с увреждания следва да получат, както за изясняване на диагнозата, така и за конкретни медицински интервенции. Примерно , за да се реши проблема с хидроцефалията на детето, е необходима специална клапа и съответно хирургична интервенция, които не се покриват от Здравната каса. Родителите трябва да намерят няколко хиляди лева, за да решат този проблем.
За жалост в България има страшно много родители, които няма от къде да намерят тези средства, ако държавата не намери някаква форма да подкрепи детето, без това да бъде настаняване в дом. Единственият начин засега е да бъде настанено в дом, което също не дава гаранции. Деинституционализацията в България продължава, тя е осъзната като политически приоритет. Друг е въпросът, че тя поставя изключително нови ситуации и предизвикателства. Като гледам това изследване на УНИЦЕФ за причините за изоставянето на деца в България става ясно, че политиките почти не се основават на подобни изследвания и проучвания. Подобни изследвания и проучвания са много малко и доколкото ги има не се използват, за да мотивират осмислени и ефективни политики. Ако в областта на закрилата и социалните услуги за деца имаме голям напредък, той се вижда защото 2000 г. в Правилника за прилагане Закона за социално подпомагане са съществували като социални услуги за деца и семейства, единствено домовете и социалният патронаж, то сега тези услуги са изключително много – над 40.
Сред тях са „звено майка и бебе”, кризисни центрове, има центрове за подкрепа, дневни центрове за деца с увреждания, центрове за социална рехабилитация и интеграция и много други нови алтернативни услуги, то от страна на семейните политики не се случва нищо интересно. Семейната политика трябва да даде подкрепа на една жена да се образова и да работи без това да й пречи да бъде майка. Това означава добри заведения за деца, достатъчно и с адекватна политика, достъпни за всички деца в България и за тези, които живеят в средни и големи населени места и за тези, които живеят в малки населени места и бедни квартали. Семейната политика означава всякакви форми на подкрепа и на услуги за хора, които работят и имат деца, така че те да бъдат гледани добре. Това включва достъпът до здравеопазване, където има големи пукнатини, достъпът до образование, където също има големи въпросителни, особено когато става дума за интеграцията на деца с психични страдания, които са изключително проблематични в момента. Всичко това се вижда. Най-добрият пример е с децата, които идват от закритите домове за деца и младежи с умствена изостаналост в нашата общност. Те идват при общопрактикуващ лекар, в кварталното училище, в кварталната детска градина,при съседите. В повечето случаи в общността са ужасени след блъсъка и срещата с тези странни на пръв поглед деца и младежи. Вижда се много добре, че деинституционализацията поставя пред изпитание общността, защото с нея сменяме услугите от резидентен тип с услуги в общността. Въпросът е какви ресурси има общността да окаже гостоприемство на едни изключително различни деца, които досега са били крити в села и паланки. В Могилино беше сред блата, гори, където човек би ходил на лов и риболов, но не би му хрумнало, че има такава институция за деца. Така, че има конкретни въпроси, произтичащи от самата деинституционализация.
Фокус: Според вас, кои са най-честите грешки, които българите допускаме при отглеждането и възпитанието на децата?
Весела Банова: От моя гледна точка, включваща 31 години клиничен опит, най-големият ни проблем на балканската, не само българската култура, е липсата на разбиране, че е важно да се говори на едно бебе независимо, че то самото не може да говори. Първо то има огромна нужда да му се говори и второ думите, които чува, които му казваме, с които се обръщаме към него въздействат директно върху тялото му. Когато бях в една изключително футуристична неонатология в Бордо искаха да говорят с мен социалните работници, защото там има много българки и жени от различни етноси, които раждат – емигранти. Въпросът бе, защо когото им кажат да говорят на бебето, лицата им замръзват и гледат неразбиращо.
В българската култура битува една нагласа, която е отколе време, че едно дете е добре,когато се храни добре и има пухкави бузки и когато е облечено с три ката дрехи. Важността на начина, по който говорим на едно бебе, се доказва от изследвания, разкриващи невероятни данни, за това, което чува едно бебе още в корема на майка си, каква сетивност има, как помни миризми, как помни гласа на майката, начина, по който му говорим след като се роди. Бебетата реагират невероятно, когато им говорим сериозно с верни думи и се отнасяме с уважение към тях като към личности. Една моя колега, която е родила във Франция получава при напускането на френския родилен дом едночасов филм – „Бебето е личност“.
Филмът показва огромното значение, което има начинът, по който майката още докато бебето е в корема й му говори, а също така показва колко важно е майката да има с кого да говори за своето бебе. Всичко това помага на майката да си изгради жива представа за своето бебе и това заздравя връзката майка – бебе, много повече от кърменето.
Фокус: Каква година си пожелавате по отношение на грижата за децата в България?
Весела Банова: Много бих искала да имам повече срещи с млади родители, бъдещи родители, с малки деца, с бебета. Прекалено дълги години работя само с най-тежките страдания на децата в България и ужасно много ми се иска всичко, което знам да го споделям въобще с родителите. Не социалният риск да бъде повод за срещите ми с родители и деца, а интересът на родителите към развитието на децата, любопитството им към детето, неговият свят и преживявания, как да слушаме детето, как да разговаряме, как да играем с детето. Това ми се работи и споделя с родителите.
Източник: focus-news.net
Снимка: freeimages.com/TALUDA
