Д-р Радосвета Стаменкова е носител на Специалната награда „Златна ябълка“ 2019 за цялостен принос към живота на децата и семействата у нас и към дейността на Национална мрежа за децата. Тя е изпълнителен директор на Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП) – водеща неправителствена организация, работеща вече 28 години в областта на здравната превенция и информация, обучението на младежи, репродуктивното здраве и застъпничеството за уязвими групи. Д-р Стаменкова е завършила Медицинска академия – София но за кратко работи като лекар в стандартния смисъл на думата. Специализира в Института за обществени и политически науки на американския университет Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд, като и в редица други обучителни програми и следдипломни квалификационни тренинги в Брюксел и Лондон. Това й помага да се формира и изявява като експерт и обучител в областта на развитието на гражданското общество, здравната превенция, управлението на НПО и в разгръщането на интердисциплинарни стратегически партньорства в България и в Централна и Източна Европа. Тя е един от малкото европейци, които са част от глобалната мрежа Synergos Senior Fellows – престижна група от НПО лидери от цял свят, които си партнират в стремежа към социално отговорни промени в глобален план. Рада Стаменкова има зад гърба си успешно управлявани над 70 макропроекта в областта на здравеопазването, образованието, социалното включване и човешките права. Основни целеви групи с които работи, са млади хора, учители, здравни специалисти, медии, НПО, общини, ромска общност, лишени от свобода, хора, живеещи с ХИВ, младежи в институции и със специални образователни потребности.
Разкажате малко повече за себе си – как помагате на децата и семействата в България?
Да дадеш на НПО човек да отговаря на такъв въпрос, си е рисково – може да отключи обилни и неспирни словесни потоци – изкушението „да си кажеш”, че и да не пропуснеш нещо винаги е налице. Ще се опитам да бъда по-обрана и не толкова словоизлиятелна: Българска асоциация по семейно планирне и сексуално здраве (БАСП), на която съм най-изпълнителния директор, от дълги години работи в областта на репродуктивното здраве, здравното образование и за подобряване достъпа на уязвими групи до здравни и социални услуги. Ние работим главно с тийнейджъри – любимата ми възраст, противно на повечето хора. Тийнейджърите на границата между детството и света на възрастните имат нужда от подкрепа, от информация, знания и умения и същевременно от зачитане. Всъщност, най-важното в този процес е емпатията – винаги си казвам наум ”Не забрвяй ТИ каква беше на тази възраст”. А извън подрастващите и професионалистите (здравни специалисти, учители итн) работим с различни целеви групи на терен – в ромска общност, с уязвими семейства и младежи, с лишени от свобода, с хора, живеещи с ХИВ, и се опитваме да сме там, където има нужда от нас. Наша „запазена” марка са интерактивните обучения, печатните и видеоматерили, които от години се преиздават от наши партньори в цялата страна.
Миналата година спечелихте награда за цялостен принос към дейността на Национална мрежа за децата – кое е най-важното, което направихте в годините за Мрежата?
Тази награда е едно от най-прекрасните неща, които ме споходиха през 2019 г. Беше абсолютна изненада, което усили емоцията ми допълнително. Още тогава се питах: „Защо пък аз? Какво толкова съм направила?” и може би някой друг трябва да бъде попитан за това, но ще се опитам да кажа какво е за мен НМД: пространство за общуване и обмен; задруга, в която имаш усещането за солидарност и подкрепа; място за учене и предаване на знания; приятелство. Та от гореизброените важни неща съм вземала и съм давала без да меря и да търся реципрочност. Мисля за мрежата като за НИЕ и може би това се усеща. Или това, че каквото и да става, се опитвам да гледам на нещата с усмивка и леко намигане и не се вземам прекалено на сериозно. Чудесни хора имаме в НМД, е, далеч не всички, но достатъчно, за да повдигнат планината…
Кой е най-големият ви успех в работата?
За толкова години работа в НПО сектора много успехи и естествено нeмалко неуспехи са ми се наредили. Мисля, че най-големият успех е, че ни има и сме отстоявали себе си, ценностите си и го правим вече 28 години. Да дадеш увереност и спокойствие на хората, че могат да те намерят и можеш да им помогнеш, си е геройство, особено в динамични и несигурни, „интересни” времена. А иначе ако фокусирам към любимите ми тийнейджъри, като ме питат как мерим успеха на програмите си с тях, казвам, че извън индикаторите и непосредствените ефекти върху информираността, здравето, себеуважението и отговорността, в дългосрочен план мерим така: когато днешните деца станат добри родители на своите деца, респективно добри родители на своите тийнейджъри, значи големият успех е налице. И понеже поддържам връзки с бившите ни „деца” – млади доброволци, мога да кажа, че ни се е получило – те са наистина чудесни – и като зрели хора, и като родители. И това ме прави щастлива. Също както ме правят щастлива ромските студенти-медици, на които съм била ментор, които вече са млади лекари и сестри, здравните медиатори, които всички са минали през мен и колегите от разширения ни екип и които вършат чудеса всеки ден на терен при най-уязвимите. И хората, които срещам къде ли не, и които казват: „Вие сигурно не ме помните, но много ми помогнахте”.
А кое е най-важното, което спешно трябва да се направи за децата и семействата днес? Какво трябва да се промени?
Не съм сигурна, че промяната трябва да е ”спешна”. Спешно се гасят пожари, а за да бъде ефективна една промяна, тя трябва да е осъзната, обговорена, обживяна, да бъде разбрана от родителите, от децата, от обществото… Макар че от друга страна покрай извънредното положение бяхме свидетели на нещо, което десетилетия се отлагаше под различни предлози, а се оказа напълно възможно: още от първия ден българските училища осъществяват онлайн дистанционно обучение във всички класове по всички предмети. Та ако сме на спешна вълна, нека спешно и коренно у нас се промени системата на здравеопазване. Да има модерна Национална детска болница, която да се изгради сега, не върху 40 годишни руини, да се промени подхода в здравното осигуряване, да няма неосигурени бременни, да има холистичен подход към пациентите-деца и изобщо към всички пациенти.
Иначе имам много неща, които тябва да е променят по „бавния” начин, през осъзнаване, ще се опитам да изброя някои: 1. Родителите да разберат, че най-хубавото, което могат да дадат на децата си, е споделено пълноценно време заедно. 2. Отношенията в семейството да са подкрепящи, да се говори, обсъжда, да се зачита мнението на всеки. Подкрепата изгражда и дава криле, заповедите ограничават. 3. И една мечта за финал: Нито едно дете да не заспива гладно, тормозено, лишено от обичащо семейство и среда и без възможности за развитие. Нито едно!
Коя е най-голямата опасност за уязвимите групи в ситуацията на криза?
Много актуален въпрос особено в условията на COVID19. Ще се спра на две основни опасности, първата от която е допълнителната маргинализация. Бедността и гладът са нежелани, но чести гости в периоди на криза. Виждаме го пред очите ни. Имам преки впечатления от ромска общност, тъй като последните седмици едно от основните ми занимания е свързано с фондонабиране и търсене на хигиенни материали, защитни облекла и продукти за работата на здравните медиатори. Има много хора, завърнали се от чужбина, които са под карантина, при някои квартали имаше КПП, навсякаде хората от общността са стимулирани да си останат вкъщи, но в доста по-тесни къщи от нашите, с доста повече хора и без възможност да работят за препитанието си и да си набавят храна. И тогава идва гладът и майките от Николаево да речем казват на децата си да пият вода преди да си легнат, за да залъжат празните стомаси и с надеждата утрешният ден да е по-добър. Отделно от това на много места жилищата извън регулация предполагат липса на течаща вода, на сметоизвозване, на канализация, проблеми, замитани под килима от общинските власти в продъжение на десетилетия, които се могат да ескалират до истинска хуманитарна криза.
Другата основна опасност е допълнителната стигматизация. В моменти на криза човек е склонен да търси обяснение на проблема извън себе си, защото ако има идентифицан виновник, става някак по-леко. И логично виновните се търсят „в гетото, където е мръсно, пренаселено и кой знае какво става там”… Поради тази причина се стигна до затваряне на някои квартали. След това, като се направиха тестове, се оказа, че броят на заразени на глава от населението не е по-различен или е по-нисък, отколкото на други места. Но настроението вече е създадено, както казва Булгаков „Анушка вече е разляла олиото”.
Какво ви пречи и какво ви помага в работата? Кой ви подкрепя?
Най-много ми помага това, че обичам работата си. Ако обичаш това, което работиш, не го усещаш като тегоба, а като съзидание. Помагат ми прекрасните хора, с които работим заедно, колеги и партньори, които са различни като професии и специалности, вързраст и подход, но с които споделяме общи ценности и ни пука какво се случва. Помага ми това, че не се вземам прекалено насериозно и мога да извадя усмивка, че и смях наоколо от почти всяка случка и ситуация. Освен това от години практикувам метода на барон Мюнхаузен – когато затънал в блатото и нямало отникъде помощ, той се хванал за косата и се издърпал нагоре барабар с коня…
Особено в последните две години ми пречи и ме нажалява все по-враждебната среда, неинформираността, фалшивите новини и фактът, че хората са лесно манипулируеми. Тъжно е, че при битката за истината, за човешките права и за човещината изобщо, от нашата страна стоят научна експертиза, теренен опит и емпатия, а срещу нас си играят с атавистичните страхове на хората. Говоря за различни проявления (като например истерията около норвежците, дето щели да ни вземат децата) на едно и също нещо – застрашаване на демократичните устои на държавата и на гражданското общество. Това ние като общност не бива да допускаме, това е наша историческа отговорност.
За да превентира бърнаута, човек трябва да си има любови и извън работата. Моите са много – като при повечето хора на първо място семейството и приятелите. Обожавам котките, доставят ми неподправена радост и ги намирам за съвършени създания, доколкото социопат с мания за величие може да е съвършен, разбира се. Оттам нататък в големи количества: филми, особено направени по литературни образци, книги, музика, пътешествия, топло море, вода, зеленина… такива стандартно безценни работи.
Какво бихте казали и какво бихте пожелали на хората, които се борят за по-добра държава за децата ни?
Понеже се считам за една от тях, бих искала да имаме здраве, сила и търпение, поводи за смях и веселие, да не се самоизяждаме. И да не забравяме: „И това ще мине” – и доброто, и лошото. И последно – ние като неправителствени организации трябва освен промяната на средата, да променяме и себе си – да се стремим към промяна отвътре навън. Време е да осъзнаем, че ако искаме да бъдем чути, разбрани и взети под внимание, трябва да излезем от балона и да говорим с хората – с всякави хора, по много пъти, отново и отново. Колкото и да ни е странно, не всички ни знаят, малцина са чували за добрините, които правим, за битките, които водим, за изтощението, за интституционалните победи. Малко хора се замислят – защото нямат кога и как, защото така е по-лесно, защото не им е по вкуса. Крайно време е за този разговор – на всички ни е време като граждани.
