По повод засиленото отразяване на сцени на насилие, в които участници са деца, от Национална мрежа за децата отправяме призив към медиите да подхождат внимателно към използването на видео и снимков материал, както и в цялостното отразяване на фактите и всички гледни точки.
Според етичния кодекс на българските медии журналистите следва да се въздържат от придаващо излишна сензационносто отразяване на престъпления, насилие и жестокост. Припомняме също, че всяко показване чрез видеоклип или снимка на акт на насилие, при който има пострадало дете, само по себе си е нов акт на насилие срещу жертвата и причинява т.нар. „вторична виктимизация“. Така децата жертви на насилие, станали обект на медийно отразяване, изживяват повторна травма от инцидента. Възможно е това да доведе до стигматизиране от връстниците, от обществото и да е причина отново да преминават през чувства като гняв, объркване и срам.
Обръщаме внимание също, че излишно широкото разпространяване на съдържание с насилие може да доведе до загуба на чувствителност към насилието и в крайна сметка да доведе до още подобни прояви, усилване на агресията и дори да бъде разчетено като модел за подражание.
Публикуваме отново линк към документа „Пътеводител на етичното отразяване на децата в медиите“, разработен от УНИЦЕФ и Асоциацията на европейските журналисти.
Призоваваме всички журналисти и медии да се придържат към общоприетите професионални и етични стандарти, да бъдат коректив, а не катализатор на негативните явления в обществото.
Децата в конфликт със закона също са деца в риск и се нуждаят от подкрепа, а не от стигма
Проявите на агресия в търговски обекти в София от тази седмица са пореден тъжен повод да си припомним, че насилието и противоправните деяния сред децата често са свързани с насилие от страна на възрастни и с отношението, на което са подложени.
Всички ние като общество трябва да се замислим какво видяха от нас възрастните “разбойниците от мола, които бият, чупят и блъскат”.
Даваме ли им шанс да се поправят?
Неглижирани ли са вкъщи? Или виждат насилие и там?
Може би са нежелани от няколко вече училища на принципа?
Има ли възрастни, които е трябвало да бъдат техни авторитети, но вместо това те са вдигнали ръце и са се отрекли от тях?
Към кого да се обърнат за помощ, докато всички авторитети ги овикват, че си заслужават наказанията.
А наказанията адекватни ли са?
Ще помогне ли „мъмренето“ пред тези младежи? Ще помогне ли „да се извини на пострадалия“?
Няма да помогне, защото:
- Ние нямаме ефективна система, която да може да им помогне. Имаме една морално остаряла структура, наречена комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, която работи по едни закон останал от 1956 година. Закон, който е създаден в тоталитарна България да репресира младежта, а не да й помага. Въпросният закон е в противоречие с международното право и е в грубо нарушение на Конвенцията на ООН за правата на детето.
- Нямаме услуги за превъзпитание, включване в обществено полезни дейности, корекция на поведението, чрез социално емоционални трейнинги за млади хора с проблемно поведение.
- Няма специалисти, които да работят по нови и модерни методи за превенция на вандализма, агресивното поведение и социалното-емоционално възпитание при деца и млади хора с предизвикателно поведение.
- Нямаме експерти, които са достатъчно знаещи и подготвени да прилагат в училище, в семейството и във всички институции, работещи с деца, адекватни методи за това как да учим детето да се справя с гнева, с негативното поведение, което е следствие на значими фактори за него. Не работим за позитивното третиране и как да се обвърже общностната социална работа като форма на превенция на престъпността сред децата и младите хора.
- Познаваме една остаряла структура на Детска педагогическа стая, която работи с полицейско-милиционерски похвати и където основната форма е сплашване.
И още много. Така ние само заклеймяваме децата, нашите деца, за които ние възрастните сме отговорни- не само за възпитанието им, но и за това, че системите ни за работа с деца и млади хора са морално остарели, неадекватни на днешните реалности, ръководени от един закон от 1956 година. Над 10 години в Министерството на правосъдието стои един закон за реформа в системата за детско правосъдие, в който се предлага модернизиране на системата за справяне именно с такива поведения като това в мола, на улицата, в училище. В тази област трябва да има реформа.
Топката е в нас, не в тези, които вилнеят в мола.
