Д-р Весела Банова е методически директор на сдружение „Дете и пространство“. Тя е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в работата с деца, разпознаваемо име от професионалистите и институциите. Работи в системата за закрила на детето в България от самото й създаване през 2001 г. до днес. Участва в изграждането на системата от социални услуги за деца и семейства. Автор е на книги за развитието на детето.
Продължава кампанията „Парламентарна група за децата“ , с която призоваваме бъдещите депутати да се обединят в полза на децата. Кое е първото и най-важното, което трябва да направят новите управляващи за тях? От Ваша гледна точка, в коя сфера са най-сериозните проблеми на децата и семействата у нас?
Във всяка сфера в България има наистина сериозни проблеми за децата и семействата. Един от най-тревожните факти за мен е отстъплението на управляващите и политиците от ангажиментите, които България е поела, ратифицирайки Конвенцията за правата на детето. Проява на такова отстъпление е спирането на Националната стратегия за правата на детето в България. Вече 3 години няма нито Стратегия, нито Национална програма за закрила на детето.
Нека да припомня, че всички държави членки на ООН ратифицират Конвенцията за правата на детето, търсейки начин да регулират третирането на децата като собственост на възрастните, което води до неглижиране, насилие, злоупотреба, понякога до детеубийство. Забележително е, че този уникален документ се появява само 150-200 години след като в Западното общество се появява понятието за детство и за детето, което трябва да бъде „обичано от семейството и възпитавано от училището“, както и идеята за брак по любов, чиито носител е буржоазното семейство. Радикалната новост, чрез която прилагането на Конвенцията променя обществените отношения, е разбирането, че детето е субект на права /носител/ и често неговите права не съвпадат с тези на родителите му.
Например героят на българския писател Любен Каравелов от повестта му „Българи от старо време“, многоуважавинят гражданин на Копривщица Хаджи Генчо, горд глава на патриархално семейство, ще бъде преследван от закона за детеуибйство /тъй като пребива до смърт две от децата си, което не прави впечатление на никого от тогавашната общност/ или децата му ще бъдат „изведени“ от семейството, за да не последват злочестата участ на братчетата си. Защото е недопустимо системно дете да бъде малтретирано физически или животът му да бъде поставян в опасност, както е недопустимо да бъде третирано като неодушевен обект без собствена воля и системно да бъде унижавано и тормозено психически.
Липсата на Стратегия и национална програма за закрила на детето отразяват липсата на политическа воля и консенсус, че децата са приоритет и че нашето общество осъзнава необходимостта от това да се инвестира в децата, които са нашето бъдеще и бъдещето на планетата, на която всички живеем.
В сферата на здравеопазването все още няма Национална детска болница и дори сграда за Детска болница. Родителите, чиито деца са със сериозни и тежки заболявания, трябва да се справят сами. Свидетели сме на непрекъснатото иницииране на дарителски кампании, които родители организират, за да спасят детето си.
В сферата на образованието продължава да липсват места в детските градини. Родителите с добри финансови възможности се обръщат към частните детски градини, а останалите… трябва да се справят сами. В държавните детски градини продължават да работят една учителка на смяна с една помощничка с група от 20 до 30 деца на една календарна възраст. Те трябва да прилагат сложни програми за превенция на агресивното поведение на малките деца, психолозите трябва да ги тестват и да измерват агресивността им, непрекъснато се създават документи на национално равнище, които остават неизползвани и неразбрани на място. Толкова ли е трудно да се вземе решение в близките пет години да се инвестира в малките деца и да се построят достатъчен брой детски градини, в които да няма групи с повече от 10-12 деца /както е в Кипър или в Сърбия/, с които да работят по две учителки на смяна. Обещавам, че тогава без програми и тестове, агресивността между децата значително ще спадне.
В сферата на правосъдитето: продължаваме да нямаме детско правосъдие. В някои съдилища има съдии, които се специализират по въпросите на децата. Т.е. изцяло се разчита на субективния фактор, а нуждата от детско правосъдие е крещяща и това се разбира вече от всички без политиците.
В сферата на спорта: липсват условия за това, което наричаме „масов спорт“. Изискват се значителни финансови ресурси от родителите, за да може детето им редовно да спортува.
Това са само няколко примера, които доказват, че на национално ниво благополучието и благоденствито на децата в България не са истински приоритет. Съвременното общество оказва натиск върху децата, стреми се да ги вкара в „нормите“, така че да бъдат удобни за него. Не се наблюдава усилие проблемите във всяка една сфера – образование, здравеопазване, правосъдие, социална сфера и пр. – да се решават така, че да отчитат гледната точка на детето, неговите най-добри интереси, уникалността на всяко едно дете по отделно.
Какво най-много липсва на децата в България?
Мога да споделя какво им липсва от моята гледна точка като човек, чиято професия го среща с най-различни измерения на затрудненията, въпросите и страданието както на децата, така и на родителите. На децата най-много им липсва възможността да играят спонтанно, да играят навън и да се движат, да развиват въображението си, да творят с ум, но също и с ръце. Точно във възрастта, в която невероятното въображение на детето може да сътвори от една проста картонена кутия поне 10 интересни неща, то получава първия си айпад или телефона на някой от родителите си и потъва във виртуалното пространство, далеч от живото общуване и творческите си нагласи. Това, което липсва на съвременните деца е времето, споделено с родителите, търпението на възрастните, играта на открито с други деца, четенето на книги, разказването и говоренето….
Децата са обект на непрекъснати оценки, измервания, тествания… Говори се непрекъснато за мозъка и промените в него, но не и за душата. Духовното измерение отсъства в разговора за децата, когато се правят политики. Например, когато се обсъжда евентуална забрана на телесното наказание, това се чува много по-често като накърняване на интересите на родителите, а не се говори и мисли за душата и духовността на детето. На мястото на езика и общуването чрез думи се настаняват предметите, често последен писък на модата или на модерните технологии, или и на двете. Ако трябва да се докаже ефективността на дадена политика в подкрепа на децата, трябва самото дете да бъде измервано и по този начин да докаже полезността й като в крайна сметка се впише в нормите, разписани от възрастните.
А какво най-много липсва на родителите?
На родителите им липсва време и търпение. Липсва им индивидуализирана подкрепа на всички равнища. Те биват заливани от огромна информация най-вече от интернет и социалните мрежи….. Тази информация е разнопосочна, липсват ясни и единни опорни точки, които да ориентират родителите във вземането на решения. А да бъдеш родител наистина означава да си задаваш въпроси, да наблюдаваш внимателно, да учиш.
Съвременният родител живее в общество, в което дискурсите, начините, по които се говори за детето са крайно поляризирани. На единият полюс е дискурсът на Хаджи Генчо от „Българи от старо време“, който свежда детето до собственост на родителя и изключва възможността то да прави избори, а знаем че резултатът от това е липсата на отговорност за думите и делата. На другия полюс е говоренето за детето, чиито потребности на всяка цена трябва да бъдат задоволени, но често без да бъдат добре разбирани, при което се задололяват до безкрай материалните потребности, а духовните остават неразпознати; говоренето, в което детето трябва да бъде следвано, неограничавано, съблазнявано и в крайна сметка му се отнема възможността да разбира границите и правилата, които ни регулират всички. Някъде между тези два полюса съвременният родител трябва да намери своите опори и да изобрети адекватни решения. Понякога има късмет да срещне подкрепа и разбиране, друг път – не. Отново допираме по-скоро до действието на субективния фактор, отколкото до ценностите на обществото и политики в подкрепа на детето и семейството.
Променихме ли се като общество в отношението си към децата през последните години?
Да, смятам, че се променихме. Ще дам три примера, свързани с моя личен и професионален опит.
Първият е свързан с промяната на нагласите на родителите, чиито деца се раждат с множествени увреждания. Разполагам с документален филм от 2002 година, в който майка на дете, родено със синдром на Даун, обяснява как още в Родилен дом е била посъветвана да го настани в дом за медико-социални грижи. Казали са й да не се привързва към него, за да не й стане мъчно, когато то загине, защото такива деца имат кратка продължителност на живота. Сега, почти двадесет години по-късно, виждаме все повече деца, които са с множествени увреждания, детска церебрална парализа, Даун синдром или друго вродено заболяване, да живеят в своите семейства. В един друг кратък документален филм от 2019 г. друга майка , която има момченце на 2 години с Даун синдром, посещава Център за ранна интервенция заедно с него и споделя, че е „щастлива да живее с дете с Даун синдром“.
Преди 20 години хората много трудно осиновяваха деца от ромски произход и ревниво пазеха така наречената „тайна на осиновяването“, т.е. не говореха на осиновеното си дете за неговия произход и за началото на живота му. Сега това не е така. Все повече осиновителите разговарят с децата си и с все по-голяма лекота им разказват за произхода им и за началото на живота им. Те искат да осиновят дете, независимо какъв е етническия му произход.
И още една забележителна промяна. Преди два месеца имах възможност да участвам в семинар със съдии – граждански и наказателни – по тема, свързана с насърчаване връзката между родители в затвора и децата им и преодоляване на отчуждението. В обратните връзки в края на семинара ясно се изразяваше желанието на съдиите да познават по-добре особеностите на детското развитие и да могат да задълбочават знанията си за най-добрите интереси на детето при определяне на присъдата на родителите.
Има и още примери, но тези са може би най-силните в моя професионален път.
Какво все още не е направено в областта, в която работите?
Аз съм психоаналитик и професионалният ми път е свързан с работата с деца, които изпитват затруднения или явно страдат. Работя в системата за закрила на детето в България от самото й създаване през 2001 г. до ден днешен.
Участвах и станах свидетел на изграждането на система от социални услуги за деца и семейства в България.
Много ми е мъчно, че дори близки мои приятели и познати продължават да бъркат имената на Държавната агенция за закрила на детето и отделите за закрила на детето. Т.е. те не познават системата за закрила на детето. Още по-тъжно е, че не познават социалните услуги за деца и семейства. А те са многообразни и достъпни за всички. Да, те са създадени за да подкрепят и променят грижата за децата в риск – децата, останали без родителска грижа, децата – жертви на насилие, децата с увреждания … Но в годините те станаха изключително многообразни и в тях намират подкрепа всички родители, които имат нужда: такива, които се разделят и не могат да разрешат проблемите около режимите на свиждане, родителските права, начина на отглеждане на децата си; такива, в чиито семейства има тежка загуба – особено откакто започна пандемията с Ковид 19 – те имат нужда от подкрепа как да разговарят с децата си за смъртта на близък човек; такива, които се чувстват безпомощни пред натиска на учебните заведения и не знаят как да помогнат на детето си. Ето такива много човешки неща. Нашето общество има нужда да разбере, че социалните услуги са отворени и достъпни за всички родители. За много родители те са единствената възможност за подкрепа на децата им. Това е един огромен ресурс за нашето общество, който следва да се развива. А на практика това, на което сме свидетели, са непрекъснати атаки срещу Закона за социални услуги, мизерното възнаграждение на работещите в тях , системното уронване на авторитета и професионалния образ на социалния работник.
И другият, според мен тежък проблем, е неразпознаването на психичното страдание на децата. Етикетирането му като делинквентност или като умствена изостаналост. Липсата на мрежа за детско психично здраве в сферата на здравеопазването, където й е мястото. Мрежа, която да покрива цялата страна. Има специалисти, детски психиатри и клинични психолози, които са изключителни, но те са много малко и са концентрирани в няколко града. В останалата част от страната е огромно изпитание както да се намери възможност за едно дете с психично страдание да получава редовна и дългосрочна терапевтична помощ, така и да бъде хоспитализирано и лекувано. Социалните услуги поемат и тази тежест, но капанът е, че когато дете с психично страдание /а често и единият от родителите е с такова/ бъде поето от социална услуга, институциите, които упражняват контрол върху тази услуга, също не разпознават психичното страдание, смятат, че това е нещо, което трябва да се нормализира много бързо и реагират неадекватно. Такъв например е случаят с кризисните центрове в системата на закрила, където почти всички деца, освен че са социални случаи, са и с тежки психични старадания или родителите им са с психични страдания. Институциите обаче се опитват да решават само социалните им проблеми, което, разибра се, води до систематични неуспехи и грешни решения, за които децата плащат много висока субективна цена.
Кой е най-големият грях на политиците към децата на България?
Децата на България не са истински приоритет в държавната политика. Политиките и съответните решения, касаещи децата, целят да направят последните удобни за обществото, т.е. за възрастните. Те не се основават на гледната точка на децата. Бих могла да дам за пример Финландия, където преди няколко десетилетия финландският народ подкрепя политиците да се насочат сериозните инвестиции на обществото към образованието. И сега мога да кажа, че Финландия е страната, която преобърна своето образование, в което целта е детето да бъде ценно само за себе си, а не да отразява мераците на възрастните. Във Финландия всички училища са на много високо равнище, а учителската професия е сред най-търсените и уважаваните. Тийнейджърите говорят и владеят по няколко езика и всичко това без да има оценки и оценяване. Детето във финландското образование не е стока, а ценност.
В каква държава бихте искали да живеят Вашите деца?
В държава като Финландия, която показва, че истински разбира, че най-ценната инвестиция, която едно общество може да направи, е тази в благоденствието и благополучието на децата. В държава, в която децата не са непрекъснат обект на оценяване и мерене. В държава, в която духовното развитие на детето е толкова важно, колкото способността му да се конкурира и състезава. В държава, в която още от най-ранно детство едно дете усеща и разбира, че да мислиш и да се грижиш за общото благо е също толкова важно, колкото да се сдобиеш с нова марка смартфон, айпад или електронна игра.
Смятате ли, че е възможно политическите партии да се обединят по темите, свързани с децата? Как според Вас може да бъде полезна инициативата „Парламентарна група за децата“?
Да. Именно тази „Парламентарна група за децата“ може да изведе грижата за благополучието на децата в България като приоритет във всяка една сфера на обществения живот и в разработването на всяка политика, дори когато привидно не засяга директно децата.
