Повечето от децата бежанци не ходят на училище. Спират ги бюрокрацията, бедността и желанието на родителите им да си тръгнат час по-скоро от България
Кално започна новата учебна година. Насред китките здравец, наръчите с карамфили, „трепета в сърцата“ на „прекрачващите за първи път прага“ и всички други клишета, които вървят за ръка с 15 септември, десет деца от Сомалия и Афганистан не бяха допуснати в училище. Десет деца, чиито семейства са поискали закрила от българската държава. Десет деца, които са прекарали цялото лято да учат български, за да могат да започнат новата година наравно с връстниците си. Десет деца, които вече знаят как се пише „аз съм“ и „обичам“, но първата дума, която чуха в българското училище, е „мразя“.
Местните хора от пернишките села Калище и Ковачевци живеят в близост до бежанци от поне година. Но отказаха да ги видят със собствените си очи. Предпочетоха да надничат през кривите лупи на медиите, които им показваха едни болни и страшни хора, които „не заслужават да живеят“. Проваленият старт на тези деца в българската образователна система показа и друго – че институциите, местни и централни, много ги бива да разписват и одобряват механизми за координация, но когато е важно – просто не умеят да работят заедно. Започнаха да валят взаимни обвинения между Министерството на образованието и науката (МОН), Държавната агенция за бежанците (ДАБ), кметове, общински съветници и училищни директори. И в суматохата никой не забеляза, че веригата е скъсана, защото в държавната ни политика отсъства разбирането, че интеграцията е двустранен процес – не само бежанците към обществото, но и обществото към бежанците.
Или както написа в открито писмо след казуса „Калище“ групата от неправителствени организации Национална мрежа за децата: „Този конкретен случай трябва да бъде урок за държавните институции, че когато бъдат предприемани действия за интеграция, трябва да има сериозна и задълбочена работа с местната общност и институциите на местно ниво. Реакцията при криза можеше да бъде спестена, ако ДАБ и общината в с. Ковачевци бяха взели навременни мерки за информиране на хората с цел промяна на нагласите им към бежанците.“
И все пак
Не навсякъде 15 септември беше мрачен
за децата бежанци. Няколко столични училища и други в Харманли и Нова Загора приеха без проблем първокласници от Сирия и Афганистан. Преди първия учебен ден обаче учителите няколко пъти са посещавали семействата в лагерите, уверили са се, че децата вече владеят добър български благодарение на курсовете на ДАБ и неправителствени организации като „Каритас“, разговаряли са с родителите им, проверили са дали е безопасен маршрутът, по който децата стигат до училище, уточнили са кой ще ги придружава сутрин и следобед и са уведомили мрежата на родителите на останалите деца от училището. „Нещата се случиха без никакъв стрес, имаше интерес и от двете страни“, казва директорът на 132 СОУ в София Детелина Царвулкова. Там има записани две деца в първи клас и едно в пети, като училищният екип сам е поел инициативата да отиде до бежанския център наблизо преди началото на учебната година, за да покани децата, тъй като са имали свободни места в първи клас. В деня, след като телевизиите излъчват неприятните репортажи от Калище обаче, трите деца не се появяват на училище. От центъра, в който живеят, обясняват, че семействата имат нужда от малко време, за да успокоят притесненията си.
За щастие до голяма част от бежанците не достига ксенофобията, която се лее от екраните, форумите и страниците на жълтите вестници. Така 41-годишният кюрд от Алепо Самир е спокоен, че дъщеря му Мира посещава българско училище. То се намира близо до приемателния център в „Овча купел“, където живее със семейството си и той може да я придружава дотам. Макар и да са в София само от месец, 9-годишната Мира веднага е записана в училище, чувства се добре и дори вече има приятели. Самият Самир е един от активните посетители на курса по български език към Интеграционния център на ДАБ и се надява след време да започне работа като бояджия, това, с което е изхранвал семейството си и в Алепо.
Оказва се обаче, че
Тези като Мира са малко
По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците в България едва 10% от децата, потърсили закрила, посещават български училища. По информация на МОН и ДАБ малко преди началото на учебната година на територията на всички центрове на агенцията в страната има 594 деца, от които 329 са обхванати от курсове по български език. Записаните в училище тази година пък са общо 97. Почти всички учат в София. „Това е тежка статистика, тъй като завръщането в класната стая е завръщане към нормалност за деца, които с родителите си или сами бягат от насилие и преследване“, коментира пред „Капитал“ говорителят на ВКБООН Борис Чеширков.
И действително за децата, търсещи закрила, училището е повече от просто образование. То е шанс да бъдат отново деца. Да се откъснат от угрижените физиономии на възрастните. Да се смеят и тичат. „За психическото здраве на децата е много важен този ритъм – да стават сутрин за училище, да се връщат, да готвят домашни. Социализират се с български деца. Това е много важен етап в тяхното развитие и не бива да пропускат години“, отбелязва и Марияна Стоянова, директор на Бежанската програма към Българския червен кръст.
БЧК и „Каритас България“ са двете организации, които организират курсове по български език за деца и за възрастни в допълнение и помощ на тези в ДАБ. А декларацията, която разпространиха от „Каритас“ по случай 15 септември, съдържа най-простия и силен аргумент защо присъствието на децата бежанци в класната стая е толкова необходимо: „На децата бежанци не трябва да се гледа като на бежанци, а като на деца. Мястото на децата е в училище. Включването в българското училище на деца бежанци е най-ефективното средство за интеграцията им в българското общество.“
Това обаче явно не се разбира от българската администрация. Една от основните причини много от децата бежанци да не посещават училище са някои Абсурдни бюрократични изисквания на българските институции. Записването в учебните заведения става на базата на наредби, приети отпреди повече от десет години, когато бежанският поток към страната е изглеждал по съвсем различен начин. Според тях, за да признаят завършен клас или степен на образование, децата, търсещи или получили международна закрила, се нуждаят от легализирани и признати документи от страните им на произход. Логично за семейства, бягащи от военни и граждански конфликти, това е непосилна задача. „По-често децата и родителите им нямат връзка с училището в страната си на произход или не биха рискували да издадат къде се намират поради страха, който изпитват. В Сирия например немалко училища са изравнени със земята“, обяснява Борис Чеширков от ВКБООН.
Когато децата не могат да представят документи, те първо трябва да получат сертификат за успешно завършен курс по български език към ДАБ, а след това да бъдат изпитани по няколко основни училищни предмета от комисии в регионалните инспекторати по образованието, които определят нивото на знания на децата. Изпитът в регионалния инспекторат често е бариера пред тръгването на училище – от една страна, създава логистични и допълнително стресиращи моменти за децата, от друга, основната задача на инспекторатите е да контролират работата на учителите, а не да изпитват учениците. Макар и институциите на места да правят компромиси – децата за първи, а понякога и до четвърти клас се приемат без изпит, често се стига до нелепи ситуации. Като казуса на един десетокласник от Сирия. Лидия Стайкова, която е учител по английски език в Хасково и част от мрежата „Приятели на бежанците“, се опитва да намери документите му за завършен девети клас от училището в родната му страна. „Не е достатъчно училището, в което е учило детето, да е оцеляло и да работи, но и някой да успее да се свърже с него и оттам да се съгласят да издадат и изпратят документ“, разказва тя в блога си. В крайна сметка Лидия Стайкова успява, след като плаща 600 долара, част от които за подкуп на служители в министерствата, друга – за подкуп на въоръжени хора, които спират пътуващите за Дамаск от обграденото с армия населено място, в което се намира училището, и трета – за този, който „рискува да не се върне жив с документа“. А за финал Лидия плаща и 120 лв. за такси на заверяващите български институции – също нещо, което повечето бежанци не могат да си позволят.
Допълнителен правен абсурд идва и от това, че една от наредбите всъщност е следствие от вече несъществуващ член в Закона за убежището и бежанците, но въпреки това според институциите трябва да се изпълнява. Българската практика противоречи и на европейското законодателство, според което всяко дете, подало молба за закрила, трябва да бъде записано в училище в рамките на три месеца. Кабинетът „Орешарски“ беше подготвил промени в закона по този повод, но между първо и второ четене правителството подаде оставка.
Дори и да преминат успешно през административните процедури, входът към училището за много деца бежанци остава затворен поради финансови причини. Семействата им нямат средства нито за помагала и тетрадки, нито дори за храна за децата, докато са на училище. „Купувам им химикалки и моливи със свои средства, защото не мога да гледам детето да плаче заради това, че няма с какво да работи“, разказва Йорданка Петрова, преподавател по български език към ДАБ и в 66-о СОУ. Тя допълва, че децата често нямат и подходящи дрехи и обувки, с които да ходят на училище. В ДАБ също разчитат на дарения и материали от проекти, а експертите в агенцията по своя инициатива копират и размножават книги и учебници.
Финансовият проблем се потвърждава и от думите на Хюсеин Абу Калбейн, директор на палестинското частно училище „Авицена“ в София, в което се обучават безплатно деца бежанци. Те не плащат такса, училището им купува учебниците, но някои от тях нямат средства дори за транспорт до училището. Миналата година там са се обучавали около сто сирийски деца, но през лятото семействата на повечето са заминали за Западна Европа.
Желанието на много от семействата да напуснат бързо България също е спирачка пред тръгването на училище. „Когато семейството предварително е с настройка, че след два или три месеца то ще бъде в друга европейска страна, просто нямат мотивацията децата да посещават училище“, коментира Красимира Христова, главен експерт в ДАБ. Тя добавя, че често има проблем и с липсата на навици у децата за учене и за ходене на училище в точно определен час. Все пак много от децата, преживели войната, са изгубили година, две- три от нормалния ритъм. Тя се е сблъскала и с друг казус – баща, който е отказал да пусне дъщеря си на курса по български, защото той се посещава и от момчета.
Но дори и повечето от бежанците (разбираемо) да искат да напуснат бързо България, една част от тях все пак избират живота тук. И държавата е длъжна да предложи на децата им лесен достъп до образование.
Стъпките дотам са известни
– минават през законови промени за опростяване на бюрократичните процедури, осигуряване на допълнителна подкрепа според нуждите на всяко дете и добра подготовка на учителите, които работят с деца бежанци. Тези идеи всъщност са били записани в плана за действие за 2014 г. към стратегията за интеграцията на лицата, получили международна закрила, но той така и не видя бял свят заради оставката на предишното правителство. Друго смислено предложение от първоначалния вариант на плана е било курсовете по български език да се провеждат на териториите на училищата, където има подходящи места и кадри. „Каритас България“ дори са изготвили и съгласували с МОН учебна програма за деца, на които предстои да посещават българско училище, както и стандартизирани тестове за определяне на нивото. А от Държавната агенция за закрила на детето са предложили в плана да се включат и ресурсно подпомагане на децата за по-лесно усвояване на учебния материал, предоставяне на информация за образователната система в България по подходящ начин, както и създаване на интегрирана база данни за непридружените деца чужденци. В момента този план е в процес на актуализация и предстои да бъде внесен за обсъждане от Министерския съвет.
От ключово значение, както ни показа казусът „Калище“, е и комуникацията с местната общност там, където детето ще започне обучението си. „Причините за случаи като Калище и Розово се коренят в стереотипите и страха заради непознаването“, смята Диана Недева, координатор на доброволци в „Каритас“. Тя е категорична, че трябва да има повече информация, особено на местата, на които има центрове, и местните хора да имат директен контакт с бежанците.
За да се случи всичко това, са необходими и бюджетни средства за интеграция, които тази година напълно липсваха. Всъщност вместо в образование българската държава реши да инвестира в телена ограда по границата. Този факт сам по себе си казва всичко.
Източник: capital.bg
Снимка: rgbstock.com/mzacha
