Всички мерки за грижа за децата със специални нужди трябва да са под един общ знаменател – деинституционализация. Настаняването на деца в институции не е правилният модел, нарушава техните права, не им дава образование и качествени здравни услуги. Добрата новина е, че хората, ангажирани с реформата на домовете, вече са го разбрали. Въпросът обаче няма да се реши, ако просто затвориш една институция, без да създадеш алтернативни модели за грижа и да реинтегрираш децата в обществото.
1. Алтернативна грижа
Реформата ще е успешна, ако на всяко едно дете му бъде осигурена семейна или близка до семейната среда. Дори ако децата отидат в защитени жилища близо до семействата си, за да може да се създаде някаква връзка между тях. Идеята е родителите да не са принудени да изоставят децата си, защото не могат да се грижат за тях. Би им помогнало например да има детски центрове, където да оставят детето през деня, или пък човек, осигурен от общината, да гледа детето една вечер в седмицата, за да могат да излязат.
Финансирането на услугите за деца също трябва да се промени – средствата трябва да отиват например не за ремонт на сградите, в които децата са настанени, а за специалисти по рехабилитация. Тук е мястото и на даренията от компании и частни лица, които биха могли да инвестират например в групи от родители, които искат да направят детски център, но не могат, или в осигуряване на логопед за децата.
2. Интеграция в обществото
В няколко къщи в едно село в Хърватия живеят хора с увреждания. Те са самостоятелни – готвят, работят в градината и имат подкрепата на голям екип от специалисти. В началото в селото се вдигат срещу идеята да живеят в съседство с дошлите от институцията. С времето обаче свикват. И на един празник след няколко месеца чукат на вратите на новите си съселяни с домащни сладкиши.
Ето защо е важно новите защитени жилища да са в центровете на градовете, а не както е сега – в забравени от хората места. Това ще помогне на децата да се интегрират в обществото и на обществото да свикне, че има и хора с различни нужди. Освен това и ще даде възможност на квалифициран персонал да се ангажира с работата в тези жилища.
Всички останали мерки не биха дали резултат, ако обществените нагласи спрямо хората със специални нужди и техните проблеми не се променят. Децата трябва да участват във всички аспекти на живота на общността – да ходят на детска градина и училище, да се возят с градския транспорт. И да получават грижи и внимание от хората около тях. Защото ангажираното и толерантно гражданско общество не праща sms-и, за да заглуши гузната съвест, а инвестира време, усилия и човешко внимание.
3. Превенция на рисковете
За да има по-малко деца в институциите, трябва да се работи в посока затваряне на входа им – да не се настаняват деца от 0 до 3 години в домове от всякакъв тип. Социалните работници в родилните отделения обаче все още са рядкост, въпреки че според статистиката повече от половината от децата, които постъпват в институции, идват директно оттам. Практиката на НПО показва, че дори майката да не е в риск, е добре за нея в родилното да има човек, който да прояви загриженост и внимание, различен от лекаря и акушера.
Подкрепата за семействата на деца със специални нужди трябва да продължи и след това – консултации за родителите, посещения от социални работници и психолози, за да могат проблемите да бъдат идентифицирани още в началото. Същото важи и за приемни родители и осиновители – задължителните обучения за тях трябва да бъдат регламентирани в семейния кодекс, да се забрани нормативно „тайната на осиновяването“ и да се отнемат родителски права при разсиновяване.
