Коментар на Белла Динкова, психолог и координатор „Детско и младежко участие“ в Национална мрежа за децата, по повод хомофобска акция в Пловдив, организирана от тийнейджъри.
Поредната ситуация на ескалиращо насилие. От репортажите и споделеното от свидетели става ясно, че първите подобни намерения и прояви започват много по-рано – дали е така, не може да се твърди със сигурност. Реалността обаче е ясна – десетки деца, които нападат други деца на базата на определен признак.
Какъв е механизмът, по който действа дискриминацията? Първо има причина – „ти си такъв“. Днес може да е сексуална ориентация, утре ще е цветът на кожата, след това ще е определено предпочитание, принадлежност към определена етническа група или пък социален статус. Следствието е свързано с действие – отхвърляне, ограничаване, пренебрегване, нагрубяване, вербална или физическа агресия. В случая говорим за агресия и за едно нормализиране на случващото се, което дори е документирано и заснето.
Много може да се говори за психологията на тълпата и дали човек не губи идентичността си и размива отговорността си сред колективната буря от емоции. Тук говорим за нарастваща публична агресия, случила се посред бял ден на оживено място, за тълпа, на която е позволено да удря, чупи, руши, обижда и квалифицира. Още по-притеснителното в случая е, че говорим за деца – малолетни и непълнолетни.
Сещате ли се за книгата „Повелителят на мухите“? Брилянтен пример какво се случва, когато възрастните са абдикирали и законът не присъства. Как следва децата да се регулират в един социум, ако няма адекватен пример или най-малкото коментар, че някои неща не са редни, не са позволени и не трябва да се случват? Тук сякаш отново говорим за борбата между разума и физическата сила и кое ще наделее. А физическата сила може да е опустошителна. „Видяхме дима ви. Какво правите? На война ли, на какво играете?“ Това са думите на капитана, пристигнал на опустошения от децата остров в горепосочената книга – единственият възрастен.
Нека се върнем тук и сега в България от преди няколко дена. Има ли реакция на възрастен и как всъщност се стига до това? Има ли все още някакви авторитети и изобщо зачитат ли се? Присъства ли думата срам изобщо в речника? Има ли все още значение тази дума?
На какво се играе? Това може би е някаква форма на стражари и апаши, в която някой „не става“ или трябва да бъде изхвърлен, за да се „прочисти“ наоколо? Много особена игра, която се оказва, че е продължавала с часове.
Кой или какво дава право на някого да безчинства? Какво дава право да се нарушава физическата неприкосновеност на някого, телесната граница на някого, да се посяга на нещо, което може да бъде толкова крехко?
Нека за миг се замислим за случилото се – като свидетели, като участници, като научили от новините или като хора, които може би са преживявали или са размишлявали върху това. Някъде Стивън Кинг беше написал следното: „Можехме ли да бъдем по-добри? Да. Можехме ли да бъдем по-внимателни? Отново да. А можехме ли в следващия момент да се превърнем в малки чудовища? Абсолютно. И го правехме. Поне два пъти на ден и далеч по-често през летните ваканции, когато ни оставаха без надзор“.
Може ли да се понесе лична отговорност за случилото се? Много е лесно човек да се скрие зад маската си, зад анонимността си в тълпата и да възнася правосъдие. Това „детска работа“ ли е, която трябва да се замете под килима и не е от значение? А има ли обществена реакция? Изявление? Позиция. Докога подобни прояви ще се възприемат като приемливи, допустими, разрешени?
Подобни прояви могат да започнат слабо, но да имат помитащ ефект. Дали това се очертава и дали ще има серия сходни прояви в други градове, предстои да видим. Ще има ли реакция обаче? И докато продължават да се казват гръмки думи в политическото пространство, реалността е, че официално лице, представител на институция, не излезе с позиция. Докато бюрокрацията си прихвърля входящи и изходящи номера, в реалността насилието става норма. С позиция и имена излязоха организации от неправителствения сектор – отново. Насилието ли е новото нормално днес?
Национална мрежа за децата категорично осъжда всички прояви на дискриминация, хомофобия и агресия. Възрастните трябва да присъстват с пример, подкрепа и отговорност в живота на децата, за да се формират като пълноценни личности и добри хора.
Снимка: pixabay.com
