Албена Дробачка е председател на Сдружение за прогресивна и отворена комуникация, а Петя Атанасова – един от психолозите на сдружението.
Как възникна идеята за организацията?
През 2011 година регистрирахме сдружение СПОК. Идеята възникна през недостига на възможности и ресурси пред колеги и съмишленици. Неправителственият сектор дава възможност за по-гъвкави алтернативни решения на проблеми, които отнемат много време на държавната бюрократична машина. Това не е само наш проблем – в цяла Европа държавните институции, включително в сферата на психологическите и социалните услуги, не са достатъчно гъвкави при следване на обществените промени и това е нормално. Съвсем разбираемо е да има алтернативно възникващи сдружавания на експерти, които се опитват да решават проблемите, с които се срещат в ежедневието и работата си, по различен начин, с осъвременяване на средства и методи. Не бих искала държавата, без значение дали става дума за България или за някоя от другите европейски страни, да вижда в лицето на неправителствения сектор конкуренция или хора, които я застрашават или създават пречки. Съвременният човек е различен – той е по-информиран и желае повече възможности за решаване на проблемите си. На мен ми се иска неправителственият сектор в България да бъде една алтернативна възможност пред хората да избират от повече решения за себе си. Да предоставя услуги на тези, които не могат да си позволят скъпо струващи консултации и подкрепа. Особено в сферата на психичното здраве, за което липсват клинични пътеки за терапия и рехабилитация.
Сред разнообразните работни групи на „Региони в развитие“ е тази за образованието. Напоследък възникнаха много дебати около предстоящите промени. Какво смятате, че трябва да промени държавата във връзка с образованието?
Всичко! За съжаление, образованието е една от най-горещите теми в нашата държава в продължение на доста години след политическите промени. Всеки министър на образованието има пред себе си трудната задача да взима непопулярни решения и да среща консервативността на обществото. Това е основният проблем при промените в тази сфера – не толкова липсата на експертиза в министерството, колкото съпротивите на обществото. Аз си давам сметка, че не е лесно за всеки да предприеме тези тежки, непопулярни мерки. Въпреки това си мечтая да попаднем на министъра, който ще е готов да се изправи срещу обществения отпор и несъгласията от страна на родителите. Тези промени трябва да се направят, защото живеем в 21 век, а нашето образование е спряло в развитието си някъде много далеч назад. Иска ми се, когато се говори за повишаване на заплати, за инвестиции в сферата, те наистина да бъдат обвързани с реформи. Все още нашето образование е много далече от развитието на младите хора днес и това е основната причина на тях да не им е интересно и да отчитаме статистически, че те не са мотивирани да учат. Аз съм далеч от мисълта, че младият човек не иска да получава повече знания. Начинът, по който му се поднася информацията, не е актуален и близък до него, не го мотивира. Така че това е първото, което трябва да се промени според мен – да се вземат драстични решения и мерки, за да може образованието да бъде близо до съвременността, до начина, по който се информират младите хора. Нашето образование все още е с много теория, много заучаване на дълги текстове, които да бъдат автоматично възпроизведени. Без достатъчно практика, упражнения, мислене и анализ. Без инвестиране в умения за проектно и екипно създаване на продукти. Съдържателно учебниците не са на необходимото ниво – не подготвя съвременни, справящи се с действителността хора.
Все още начините, по които човекът ще може да функционира добре за себе си, за близките си и обществото, не са заложени в системата. Има страшно много работа в сферата на образованието. Пожелавам кураж и сила и на министъра, който ще бъде склонен да вземе тези непопулярни решения, да изтърпи всички тревоги и съпротиви на родителите, които смятат, че при премахването на определен материал от програмите, всичко ще бъде провалено и ще станем по-малко българи. Образователната система трябва да се адаптира към съвременния свят, за да подготвя едни справящи се и здрави млади хора – практически и функционално грамотни, грижещи се и за физическото, и за психическото си здраве, живеещи в социален свят на подкрепа и помощ. И, разбира се, подготвени за актуалните събития и процеси, хора с критично мислене и устойчивост.
Един от проектите ви е “L.I.K.E. – Инвестициите в живота са ключ към заетостта“. Разкажете ни повече за него!
Проектът L.I.K.E. е продължение на това, което си казахме преди малко по отношение на образованието. За да бъдеш включен в заетост, в социума, трябва първо да инвестираш в самия себе си, във физическото и психическото си здраве, в адаптивността си към средата. Това беше една от причините да замислим, да предложим за реализиране и респективно вече пета година да работим по този проект. Младежките къщи, които създадохме, са базирани на нашия опит през годините с млади хора с по-сериозни и „модерни“ психически проблеми. Съвременният млад човек е по-раним, по-чувствителен, по-лесно се засяга от проблемите, лесно достига до тревожности, до хранителни разстройства или форми на зависимост. Това беше причината да замислим и реализираме такъв проект в консорциум с няколко европейски държави, провеждайки предварителни локални изследвания във всяка от тях, за да видим спецификите на всяка целева група. Опитахме се да не прилагаме някакви общи модели за различните локални специфики. Изследването, което направихме преди вече близо 5 години, ни показа какви са потребностите и желанията на младите хора в България, проблемите, с които те се сблъскват, нещата, които ги демотивират или ги държа
т изключени от социалния живот. Разбрахме кои са авторитетите им, откъде черпят информация, защото ние сме една от държавите с най-много хибридна дезинформация. Искахме да достигнем по преки пътища до тях без да ги манипулираме, подхождайки откровено, да намерим начините, по които ще бъдем максимално полезни. След реализацията на младежките къщи, в България е една от къщите „Скрити лайкове“, в началото ни беше сравнително трудно да разпространим цялата информация. Използвахме всички възможни комуникационни канали, за да я популяризираме. Свързахме се с болниците, психиатричните отделения и клиниките, за да им кажем, че има такова място за рехабилитация и постепенно ни научиха и в обществен план, и гилдията от психолози и психиатри. В момента мога да кажа, че почти отвсякъде насочват към нас млади хора с психични проблеми, които имат нужда от рехабилитацията, която предлагаме.
Ако можем да направим едно обобщение, проектът L.I.K.E. и изградените в следствие на него младежки къщи работят в посока оказване на подкрепа на млади хора с психични проблеми, така че да могат успешно да се интегрират както на пазара на труда, така и въобще в социалния живот. Това е нашата голяма цел – да помогнем на тези млади хора да преодолеят своите затруднения в сферата на психичното здраве, да изградят уменията, необходими им да се справят с предизвикателствата, които ще срещат навън, да се активизират на пазара на труда и в обществото, така че да бъдат пълноценни.
С каква стигма сред работодателите се борят младите хора с психични проблеми и как успяват да я преодолеят?
По принцип хората в България са обзети от много сериозни стигми по отношение на хората с психични разстройства. Причината за това е липсата на достатъчно информация в сферата на психичното здраве. По принцип човешките страхове са базирани основно на непознаване. Работодателите по същия начин – тези, които не са организирали обучения в сферата на психичното здраве, се плашат какво може да се случи, ако при тях има човек с психичен проблем. И то се случва! Възможно е човекът да бъде в криза, да отсъства повече, отколкото работодателят има готовност да реагира, притеснява се от избухвания и емоционални моменти, в които останалите колеги не знаят как да реагират. Това са нещата, които смущават работодателя, когато пред него се появи човек, чийто картон показва, че има психичен проблем.
От друга страна, има един друг деликатен момент, който спира работодателя да наеме хора с психични разстройства. Моят апел на държавно ниво е по отношение на ревизиране на ТЕЛК-овете. Имали сме случаи, в които ни се обаждат фирми, които искат да съдействат, наемайки на работа млади хора с психични проблеми. Този сегмент се съдържа в корпоративно-социалната им политика, особено на вериги, които са филиали на европейски или чужди компании. Те искат да назначат млади хора, но задават един и същ въпрос: „Тези млади хора имат ли ТЕЛК? Ако имат – не ги искаме.“ Апелирам да бъде преразгледан начина, по който държавата, в желанието си да защити човека с ТЕЛК, създава невъзможност на работодателя да го назначи. Всички имат един и същ страх – ако го назнача, в последствие, поради съкращаване на персонал, свиване на работата или мързел на човека, аз не мога да го освободя. Системата, която защитава хората с психични проблеми, трябва да бъде малко по-гъвкава, защото работодателят се притеснява да подходи социално отговорно. Когато ни се обадят представители на човешки ресурси и ни кажат, че могат да наемат няколко човека от младежката къща, но задължително без ТЕЛК – това връзва ръцете и на нас, и на всички хора, които имат ТЕЛК.
Много са страховете, които стоят пред работодателите за наемането на хора с психични проблеми, но е важно да си напомняме, че младите хора имат желанието и могат да работят. Тъкмо поради тази причина в проекта L.I.K.E. сме заложили работа в посока повишаване на информираността. Липсата на информация отваря пространство за въображение, а ние запълваме тези липси в знанията на работодателите, така че да имат ясната представа как да реагират в определени ситуации. Обясняваме им как да променят работната атмосфера, за да може успешно да интегрират младия човек и да направят така, че той да се задържи на работното място. Младите хора с психични проблеми могат да бъдат също толкова пълноценни, колкото и останалите служители, но това изисква активни усилия от страна на работодателите и персонала.
Много изследвания показват, че човекът, на когото е подадена ръка, е много по-лоялен, съвестен и старателен, защото му е предоставена възможност. А по отношение на хората с психични проблеми на работното място, един апел към работодателите – ние имаме непрекъснато обучения, по-голяма част от които са безплатни за тях и не сме само ние. На пазара има страшно много организации, фирми, които предлагат такива обучения. В сегашната динамика, в този постковид процес, рискът някой човек от фирмата да отключи психичен проблем е сериозен и е добре организациите да бъдат подготвени. Моят съвет е да се възползват от всяка възможност за обучение на работното място по отношение на психичното здраве. Когато сме правили през годините изследвания на освободени от работа хора с психични проблеми, непрекъснато попадаме, включително на тези международни вериги, които знам, че в останалите части на света не биха подходили по такъв начин, в България си позволяват да освободят човек, който е отключил психично разстройство. В момента, в който се появи такъв проблем, включително депресия, моментално са освобождавани от работа. Това е същото, за което говорим – непознаване на спецификата на психичното здраве. Не е необходимо във всеки един момент, в който някой от служителите прояви някакви симптоми, първата реакция на работодателя да е да го освободи, защото не знае как да реагира. За да знаеш какви са добрите решения, трябва да има регулярни обучения и за мениджърския състав, и за персонала. На всеки може да се случи. Процентът на хора, които в някакъв период от живота са отключили психичен проблем, е страшно висок. На всеки 3-4 човек може да му се случи, така че не можем да освободим всички. По-добре е да бъдем подготвени за психичното здраве.
Как може да достигне повече информация до младите хора относно грижата за психичното здраве и хората с психични проблеми? Какво да направят, ако смятат, че те или техни близки имат проблем?
Използваме всички комуникационни канали, за да достигаме до младите хора в България. Опитваме са да бъдем там, където са и те, да говорим за психичното здраве на достъпен, разбираем за тях език, без да ги плашим. Просто за психичните проблеми трябва да се говори – колкото повече, толкова по-малко ще бъдат страховете, оттам по-лека ще бъде стигмата по отношение на психично болните и един друг момент, който се игнорира – толкова по-рядко ще се среща и автостигмата, която в много ситуации е по-сериозна. Автостигма е човекът сам да се въздържа от признаване, че има проблем и от търсене на лечение, защото се притеснява. Говорейки за психичното здраве, ние се опитваме да инвестираме и в тази посока. Хората, които разбират, че имат психичен проблем, трябва да имат куража и спокойствието да го признаят пред себе си и останалите. Когато ги боли крак, те казват: „Имам проблем, ще отида на ортопед или невролог.“ Ако усещат, че с тях се случва нещо в сферата на психичното им здраве, трябва да имат същото спокойствие да отидат на психиатър, без да се натоварва тази професия с всички негативи, които обществените мнения насаждат.
Какво трябва да знаят младите хора за психичното здраве?
Много са нещата, които младите хора трябва да знаят за психичното здраве. Може би най-важното нещо е, че търсенето на помощ и подкрепа не е срамно. Както е напълно нормално да потърсим специалист, когато имаме някакъв друг физически дискомфорт, също толкова естествено е да потърсим и подкрепа, за да се справим с предизвикателствата пред психиката. Според мен това е най-важното, което младите хора трябва имат като рефлекс – че търсенето на помощ и подкрепа не е признак на слабост, а тъкмо обратното – способността да имаш осъзнаването и да заявиш, че имаш нужда от подкрепа и да я потърсиш, е знак за вътрешна сила.
Ние имаме разработени програми от първия до последния клас на средното образование с отделни модули и сегменти, с различни нива на трудност на подаване на информация, които могат да бъдат прилагани в училище. На мен наистина ми се иска на национално ниво да достигнем до извода, че психичното здраве трябва да бъде една от темите, заложени под формата на свободноизбираеми часове или отделни модули в часа на класа. Защото няма здраве без психично здраве. Би трябвало от началните класове да се говори за него. Това ще помогне на много млади хора и ще бъде сериозна инвестиция в качество на живот и общество.
Едно от последните ни изследвания беше в 7, 8 и 9 клас в някои от елитните централни столични училища. Това са големи деца, страшно информирани, с много високи познания в различни сфери. Каква беше сериозната ми изненада, преглеждайки отговорите в сферата на психичното здраве? Учениците от тези класове, ако описват човек с психичен проблем, то той е страшен и с физически деформации. На въпрос как изглежда психично болния, те казват: „той има много голяма глава“, или „на него физиономията му е крива“, или „той се движи по някакъв много страшен начин“. На въпрос какво може да се направи за хората с психични проблеми, много висок процент – над 80%, казват, че трябва да бъдат построени някъде много далеч някакви места, в които трябва да бъдат заведени и затворени. Това е страшно непознаване на начините, по които функционира човекът и на възможностите, ако в най-близката ти среда – съученик или приятел, има психичен проблем – да реагираш. Тоест младият човек се страхува от тези проблеми, ще се страхува и ако самия той забележи, че в неговото психичното здраве нещо го смущава. Зад разбирането при децата, че е необходимо затваряне и изолиране на хората с психични разстройства, виждам и семейството. И това не е добре, това е много страшно за едно общество. Ние искаме да не са около нас, да бъдат затворени някъде, за да можем да живеем комфортно и спокойно, без да виждаме физически или психически проблеми около себе си. Това е още един аргумент за необходимостта от програми за информиране по отношение на психичното здраве.
Какво трябва да направи държавата, за да могат младите хора с психични проблеми да водят пълноценен живот?
Всичко това, което казахме до момента – да се говори за психичното здраве, да има достатъчно обучения, достатъчно алтернативи и възможности младите хора да се реализират, да работят и живеят пълноценно. Тук не реферирам само към начините, по които функционират държавните програми към Националните агенции. Нещо трябва да бъде преосмислено. В никакъв случай не говорим за някакви специални работни места, не е това начинът, по който младият човек с психичен проблем би се чувствал добре. Той трябва да бъда навсякъде, където са всички останали. Останалото са дискриминиращи практики. Хората с физически и с психически проблеми по-скоро се обиждат, ако се опиташ по някакъв начин, в желанието си да облекчиш страданието им, да създадеш отделни условия. Те искат просто достъпна среда, която да им дава възможности. Оттам нататък човекът се реализира спрямо собствените си умения, познания и желание за работа. Трябва да ги допуснем да живеят нормално в нашия социум. И пак напомням: понякога държавата, в желанието си да защити хората с психични разстройства или с ТЕЛК, създава страхове при работодателя и той не желае да ги назначи, за да няма впоследствие трудности.
Кое е най-трудното изпитание, през което сте преминали като организация?
Едно от сериозните ни изпитания е свързано с проекта L.I.K.E. Предварителната ни идея беше да работим с по-леките психични разстройства, за които беше предназначена и първоначалната ни програма, обхващаща близки и роднини. Основната трудност, с която се сблъскахме още в самото начало е, че започнаха да ни търсят млади хора с доста сериозни проблеми – с обсесивно-компулсивно разстройство, шизофрения, разстройство на личността и други. Трудността беше от гледна точка на това, че все пак не сме стационар към болница – при нас работят психолози и нямахме предварително решение да имаме психиатри. Бяхме ориентирани към по-леката рехабилитация, следболничната и тези тежки случаи ни накараха да преосмислим програмата си – да я допълним, да направим нови модули и в крайна сметка да започнем да ги приемаме с яснотата, че няма къде да намерят помощ в България. Назначихме психиатри и доразработихме някои от групово-терапевтичните дейности, за да можем да отговорим на тази обществена потребност.
Пред организацията основните трудности са няколко. Едната е финансовата – пред неправителствения сектор в България този проблем стои доста сериозно. Все още не са достатъчно възможностите за неправителствените организации да бъдат крайни бенефициенти на оперативни програми, европейски средства или на някакви други възможности за финансиране на собствените си дейности. Този финансов проблем наистина много притеснява гилдията. Ако започнах разговора днес с това, че с държавата можем да си сътрудничим, да се подкрепяме, да създаваме повече алтернативи, тук отново се връщам на темата – тя би трябвало да дава възможност неправителственият сектор да има пред себе си опции за финансиране на дейностите си. Никой няма да загуби от това.
Другата трудност – тя е сравнително нова – датира от последните 5-6 години, е политическата употреба на неправителствения сектор за цели, от които някои от политическите формации извличат дивиденти. Настройването на обществото срещу сектора създава трудност на организациите да могат да работят, използвайки общественото доверие, което им се полага.
Коя е най-голямата ви победа?
Най-голямата ни победа е, че въпреки тези трудности, хората ни търсят, разчитат на нас и ни имат доверие. Идват наистина тежки случаи на младежи, които дълги година са били вкъщи и при нас намират възможности за комуникация, себеизразяване, подобряване и най-накрая – за заетост и пълноценен живот. Един сериозен процент – над 60% – от хората, които се включват в програмата, успяват да започнат работа, да се върнат в обучение и да започнат да живеят пълноценно.
Разкажете история, която ви е вдъхновила!
Всичките са вдъхновяващи! Например, един от нашите младежи, 22 годишен, беше завършил средно образование, след което се беше опитвал няколко пъти да работи – неуспешно. Дойде при нас с майка си. В първичен контакт по време на проведеното интервю не разбираше, че въпросите са адресирани към него. Очакваше майка му да отговаря на всички въпроси и тя го правеше.
Първите дни и седмици основната ни „битка“ беше с майката. Аз имам пълното разбиране към родителите, които се опитват да облекчат страданието на детето си и да му помагат, но при липсата на достатъчно информация къде е границата, те я преминават и отнемат от възможността младият човек да бъде автономен. Те функционират вместо него – говорят вместо него, поднасят му вкъщи всичко, придружават го навсякъде. Този млад човек никога не се беше движил сам из София, не беше имал джобни, не беше оставал сам вкъщи. Тези първоседмични битки бяха с родителите – да се опитаме да ги убедим да инвестират в автономността на сина си, за да му помогнем да се справя сам и да живее пълноценно. Съпротивата на родителите не е лека. Те са много устойчиви в начина на живот, който са водили, не ни сътрудничат и опитват се да действат така, както те смятат, че е най-добре за детето им.
При този младеж работихме с малки стъпки – първо да има някакви джобни, след това родителите да му позволят да се придвижва сам, да не му звънят непрекъснато по телефона, да не искат настойчиво да присъстват във всички дейности на къщата. След няколко месеца достигнахме до победата младежът да има джобни, за да може сам да си купи закуска или бутилка с вода, да може да се прибере сам вкъщи. Следващият етап беше родителите да го оставят един ден да пренощува сам у дома. После – отивайки към семейната вила, да стигне до нея самостоятелно, с междуградски транспорт.
Момчето започна работа и вече повече от година работи. Това са толкова сладки победи и успехи! И при нас, слава Богу, ги има.
Как членството в Национална мрежа за децата помага за дейността ви?
Едно от най-хубавите неща, които са ни се случвали, е членството в Национална мрежа за децата и го казвам съвсем отговорно и с опита на човек, който ръководи сдружение СПОК – член на НМД повече от 10 години. Няма нищо по-вдъхновяващо, успокояващо и подкрепящо по време на трудностите, пред които се изправя неправителственият сектор, от възможността да знаеш, че не си сам в проблемите. Това усещане за общност, която даже в многообразието си, все пак диша в синхрон, мисли по еднакъв начин по отношение на целевите групи, за които работи, бори се за едни и същи каузи, решава общи проблеми. Отделно авторитетът, който Мрежата има в национален и обществен аспект. Всичко това страшно улеснява функционирането на неправителствения сектор по отношение на децата, родителите и младежите през Мегафон. Аз считам, че това е единственият път за развитие с нашите целеви групи – като си част от наистина сериозна общност от съмишленици и партньори.
