Интервю с актрисата Силвия Лулчева във връзка с инициативата „Парламентарна група за децата“
В навечерието на парламентарни избори, кое e най-важното и първото, което според Вас трябва да направят бъдещите управляващи за българските деца?
За да бъда по-ясно разбрана, ще говоря директно. Единствено масовият спорт и масовата култура биха могли да създадат любопитство, внимание и интерес в децата. Според мен това са две неща, чрез които и ние, и управляващите, можем да предпазим децата си от не толкова дружелюбната улица и не толкова приветливия свят на иначе наричаните симпатични възрастни хора. Тоест, не да се измиват ръцете със съществуващи читалища и малки спортни зали, които са или недобре поддържани или недобре обезпечени с добри преподаватели. Трябва да се насочат средства и усилия към спортни зали и центрове за работа с деца със специални заложби в областта на музиката и изкуствата и там да могат да работят висококвалифицирани хора – добри педагози, а не просто случайно изпаднали от професията, които няма къде другаде да се реализират. И тези места да бъдат достъпни – и като транспорт, и като локация. И да бъдат не само в центъра, а и в малките селища и градове, и в по-отдалечени квартали, защото това е единственият начин всички деца без значение от социалния статус да се срещнат с изкуството и със спорта.
Друг е въпросът, че трябва да се изисква от всеки театър да има в репертоара си по едно представление за тази възрастова група 14-18, защото именно в театъра могат да се обменят мисли и идеи. Ние, актьорите, можем да общуваме с тази млада публика.
Така че имам две рецепти за бъдещите управляващи, които те могат да предложат на българските деца: спорт и изкуство!
От Ваша гледна точка – в коя сфера са най-сериозните проблеми за децата и семействата у нас?
За радост или жалост, всичко е свързано – като в човешкия организъм, ние съществуваме холистичино. Ако са ти болни очите, няма начин и нещо друго да не е болно и да не страда. Не можем да лекуваме само очите, трябва да лекуваме човека. И ако има проблеми в семейството, значи трябва да лекуваме обществото; ако има проблеми в обществото, значи трябва да лекуваме ръководството на държавата или обратното. Нищо не съществува самостоятелно. Лекарите си ни лоши, значи същите са ни и артистите, значи същите са ни и художниците, ние не съществуваме отделно – не може да имаме добри спортисти, а лоши управници. Всичко еднакво страда, еднакво боледува. Така че аз не бих могла да хвърля отговорността за децата само на родителите или само на Агенция за закрила на детето. Моя е грижата, твоя е грижата, тяхна е грижата – на всички нас е грижата, всички имаме отговорност към и за децата. И тя е отвътре навън. Аз имам ангажимент към това как се държа на обществени места и тук в въпросът: къде свършва личната ти свобода? – там, където започва свободата на другия. Аз като родител стигам донякъде, докъдето не засягам интереса на детето си. И учителят по същия начин, лекарят по същия начин. Всеки с личния си пример трябва да възпитава и отглежда деца – родителят със своето поведение задава стандарти и правила, а детето се съобразява с него.
Променихме ли се като общество в отношението си към децата през последните години?
Има опит да се направи някаква промяна в последните години, която ми се струва обаче леко фалшива, леко външна, леко неубедителна и леко неработеща. Защото се оказва, че в един момент трябва да се даде пълна свобода, да не превръщаме децата си в изпълнители на нашите наредби, да се съобразяваме с тяхното мнение, да зачитаме техния глас, но според мен това трябва да е взаимно. Тоест аз като родител също имам своите права и искам да те бъдат уважавани. И аз имам правото да бъда уморена или напрегната така, както зачитам и твоето право да не искаш да си напишеш домашното или да не искаш да говориш с мен. В никакъв случай не съм проповедник на боя, насилието и шамарената фабрика и в никакъв случай не искам да се върне тази педагогика. Дълбоко не съм привърженик на тези методи и знам, че те не работят, а само носят беди. Защото този ластик като го опъваш в едната посока, ще се отприщи в другата и ще превърнеш някого в насилник. Животът ни изобилства от такива примери.
Искам диалог, искам разговор, искам разбиране във всяка една посока. И ако един родител е сгрешил, има право да си признае, че е сгрешил. И тази грешка да бъде простена и разбрана и съм сигурна, че децата могат да простят, защото те ще си позволят също да направят грешка, да си признаят и да се извинят за нея, а не да се опитат да я премълчат и да скрият. Според мен е най-добре да се опитва първо с добро. Нека да видим как би могло да се случи, ако действаме полека и с разбиране?!
В каква България искате да расте Вашето дете?
България – такава каквато е, колкото и да е еретично, аз си я харесвам. Може да смешно, може да е старомодно, но е факт. Не страдам от излишен патриотизъм, че понеже тук съм се родила и тук непременно ще умра. Не знам къде ще ме отведе животът, отворена съм за промени, но не бих спряла детето си в неговите избори. Пуснала съм я навън, да види какво е, да има възможност да се върне, след като види и сама прецени къде й е по-добре. Слава Богу, светът се глобализира. Това, което се случва в момента, е напълно нормално за демократичното развитие на бивша комунистическа държава като нашата. Но 30 години очевидно са много малък период от време, за да се случи промяната, която искахме и очаквахме да се случи с едно копче – щрак и тръгваме. И сбъркахме. И сега трябва да се справим с последиците от собствените си грешки. Забелязах, че тези, които си мислеха, че най-много знаят как ще стане промяната, направиха най-много грешки. Всичко зависи от промяната в мен, от промяната във всеки един от нас. И трябва бавно и постепенно да извървим този път – пътят на промяната.
Смятате ли, че е възможно политическите партии да се обединят по темите, свързани с децата?
Не само могат, а трябва! Има и теми, и каузи по темите с децата, около които да се обединят политическите партии. А и няма да им струва скъпо. Тоест не могат да се скрият зад това, че нямат пари. Пари в държавата има! Единственото, което трябва да се направи, е да се свърши тази работа, а не да се измисли поредната неработеща комисия: защото ако искаш нещо да не стане у нас – измисли комисия и то със сигурност няма да се случи! Та това, което трябва да се измисли, е стратегия за децата, която бързо и ефективно да работи от есента. Ето, изборите са на 4.04 и ако Парламентът заработи до месец след това, веднага след Гергьовден, да се почне работа и да е готово да есента. А до септември децата какво правят – моята рецепта е изкуство + спорт. Хубаво е да имат възможност да изберат своя авторитет, за да не ги грабне авторитетът на улицата, на бързата печалба, на 15-те минути слава. Преди да се появи този авторитет, е хубаво да има спортна зала, културен център, където децата могат да срещнат своя авторитет, да повярват в него и да си намерят занимание, което да ангажира вниманието им.
Прави ли се достатъчно в посока защита на българските деца от насилие?
Нямам пряко наблюдение, не съм се сблъсквала с това, но ми се струва, че когато го има, то остава по-скоро премълчано или несподелено, защото е срамно или защото самото дете смята, че не бива да излиза от вкъщи. Или пък смятат, че е инцидентно, а то има опасност да се превърне в схема.
Знам едно училище в България, няма да го назова, но в първия учебен ден те поставиха няколко правила, които бяха спазвани от децата за петте години обучение в него. Правило номер 1: да не се преписва, да не се плагиатства, да не се краде чужд интелектуален труд; Правило 2: да не насилваш когото и да било. Правило 3: да зачиташ различния, бил той болен, дебел, очилат – тоест без дискриминация към различните. Видях с очите си, че в това училище тези правила могат да бъдат спазвани. И че тези правила работят за всички деца.
Как според Вас може да бъде полезна инициативата „Парламентарна група за децата“?
Най-малкото – политиците да се почувстват неудобно от децата, че не са изпълнили обещанията, които са поели. Защото, ако не ги изпълнят, излиза все едно лъжат децата. Ако възрастните сме приели това за социално поведение – да се лъготим и да не си спазваме обещанията, то децата порастват много бързо и много бързо се оказва, че лъжеш един възрастен човек, който е станал по-голям лъжец от теб. Така че, ако ще следват такъв модел на поведение – не знам кого биха могли да управляват и на кого могат да станат държавници. Поетите обещания трябва да се изпълнят, ако не от друго, то от неудобство към децата.
