Преди десетилетие хотелите в Гватемала бяха пълни със светлокожи чужденци с бебета с тъмен цвят на кожата. Страната изпращаше в Америка почти толкова деца за осиновяване, колкото и Китай, въпреки стократната разлика в броя на населението. Между 1996 и 2008 г. над 30 000 гватемалчета бяха осиновени в чужбина, което за 2007 г. означаваше почти едно на всеки 100 бебета.
Хотелите в столицата Гватемала имаха цели етажи за гледане на деца и за офиси на нотариуси. „Някои страни изнасят банани, казва Фернандо Белтранена, който работеше като адвокат по осиновяванията. – Ние изнасяхме бебета.“
Бизнесът с осиновяванията в Гватемала започна през 70-те години, когато гражданската война изсели стотици хиляди, включително и деца. Закон от 1977 г. разреши на нотариусите да улесняват осиновяванията. След края на войната през 1996 г. броят им скочи главоломно. Американците и европейците се втурнаха да осиновяват предполагаеми сирачета, без да знаят, че много от тях са били откраднати от семействата им. Към началото на XXI в. осиновителната „верига за доставки на страната“ имаше хиляди служители. Крадци отвличаха или купуваха деца, детегледачи ги хранеха в „домове за напълняване“, нотариуси и адвокати вземаха солени такси за документацията, а на бедните жени се плащаше, за да забременяват по няколко пъти. Много от децата, осиновявани от чужденци всяка година, „бяха произведени за тази специфична цел“, казва Руди Зепеда от Националния съвет по осиновяванията в страната. През 1997 г. в Америка имаше под 1000 осиновявания, а десетилетие по-късно те бяха 5 пъти повече. В крайна сметка през 2008 г. след гладни стачки на майки на откраднати деца и натиск от ООН и приемащите страни Гватемала прекрати осиновяванията от чужденци.
Редица други „изпращащи“ страни преживяха подобен модел: голям ръст на осиновяванията; протести, най-напред пренебрегвани, а после признати, във връзка с поголовен трафик на бебета, затваряне, а после в най-добрия случай – бавни реформи. След като една след друга страните затегнаха своите правила, броят на осиновяванията в чужбина спадна от 45 000 през 2004 г. на 12 500 през 2015 г.
Една от последиците е, че двойки в богатите страни по-трудно осиновяват дете от бедна държава. Друг е дебатът за мястото на осиновяванията в чужбина в по-широките опити за подпомагане на децата в бедните страни. Защитниците ги виждат като единствения начин да бъдат спасени от живот в институциите „трудни за пласиране деца“ – по-големи, със сериозни здравословни проблеми, с братя и сестри. Критиците отбелязват, че приети от различна културна среда деца по-късно се чувстват нещастни, че са били откъснати от корените им. Някои пък отхвърлят осиновяванията в чужбина като избягване на други средства за намаляване на бедността.
Масовото и често незаконно осиновяване на хиляди деца от румънските сиропиталища след падането на диктатора Николае Чаушеску през 1989 г. накара активистите да призоват за глобални стандарти в тази област. В резултат се появи конвенцията от Хага от 1993 г., съгласно която правителствата трябва да проверяват произхода на децата и да контролират всички осиновявания, отнемайки дейността от частните адвокати. Тя установи и „принципа на субсидиарността“, съгласно който първо трябва да бъдат потърсени роднини и местни приемни родители, преди да се погледне към чужбина.
С приемането на по-стриктни принципи от редица страни осиновителите и агенциите се прехвърлиха към други, с все още хлабави правила. През 80-те години 56% от международните осиновявания бяха на деца само от 3 страни – Колумбия, Индия и Южна Корея. Към 1998 г. първите три бяха Китай, Русия и Виетнам. Някои правителства съставиха черен списък със страни, които се бавеха с въвеждането на новите правила. До 2002 г. Канада, Франция, Италия и Испания прекратиха приемането на деца от Гватемала, но САЩ продължиха, докато не подписаха през 2008 г. конвенцията. Американските агенции се обърнаха тогава към Африка и най-вече към Етиопия и Демократична република Конго, които на свой ред сега затягат правилата.
Други критици на осиновяванията в чужбина са някои възрастни, вече осиновени, които започнаха публично да разказват колко трудно им е било да израснат, без да знаят нищо за културата и обстоятелствата, при които са били родени. Жан Себастиен Зюн, активист от европейската организация „Гласът на осиновените“, е гватемалец, осиновен от белгийски родители през 1985 г. През 2013 г. се връща да търси биологичните си родители. Открива мъжа и жената, чиито имена фигурират в акта му за раждане, но се оказва, че те нямат нищо общо с него.
Зюн разкри с помощта на следователи, че вероятно е бил роден в мексикански пограничен град и даден на престъпна мрежа в Гватемала. Възнамерява да заведе дела срещу трафикантите в Гватемала и белгийската агенция по осиновяванията, която обвинява в съучастничество в измамата. „Осиновяването не е само бумащина и самолетен билет, казва той. -Когато детето порасне, трябва да можете да му кажете откъде идва.“
Макар че редица страни, и по-специално Китай, създадоха собствени програми за осиновявания, предвидени от Хагската конвенция, в редица други властите не си правят труда. В глобален мащаб стотици хиляди деца живеят в държавни институции, тъй като нямат семейство да се грижи за тях. Би трябвало да са кандидати за осиновяване, но много от тях имат здравословни проблеми, повечето са над 5 г. и са оставени без грижи. „Профилът им е напълно различен от този, който повечето семейства биха желали“, казва Дейвид Смолин от Университета Самфорд в Алабама.
Нещата се усложняват повече, когато нуждаещите се от осиновяване деца идват от друга етническа група в сравнение с хората, които искат да ги вземат. В Гватемала много от децата, търсещи семейства, са от индиански родители. В Южна Корея и редица африкански страни местните усилия за осиновяване се сблъскват с културния предразсъдък срещу приемането на деца с чужда кръв. „Има редица предразсъдъци. Хората се тревожат, че тези деца са нецивилизовани и дори мръсни“, казва Айша де Лопес, евангелистка с две осиновени момичета, която ръководи група за подкрепа на приемните семейства.
Социалният работник Дейвид Маккор-мик от Каса Бернабе, сиропиталище край гр. Гватемала, казва, че домът не е бил подготвен за нарастващия брой по-големи деца, нуждаещи се от грижи съгласно новите правила. Преди това 15-20 деца, осиновявани от дома всяка година от чужденци, са били над 10-годишни. „Сега имаме средно 3 осиновявания годишно, всичките на бебета“, казва той. От 339 деца, чакащи осиновяване в Гватемала, само 34 са бебета със специални нужди. Но малко от 85-те гватемалски семейства, желаещи да осиновят, биха приели по-големи деца.
Децата по света „линеят в домовете, защото Хагската конвенция бе погрешно тълкувана и зле прилагана“, казва Питър Хейс от Университета в Съндърланд. Прекомерните проучвания означават, че могат да минат години, преди дадено дете да бъде обявено за годно за осиновяване. „Децата се ужасяват от рождените си дни, казва Маккормик. – Те знаят, че с израстването им шансът да бъдат осиновени намалява.“
Сред тези, които искат да помогнат, са американските евангелисти. Паствата се вкопчиха в една оценка на УНИЦЕФ, че по света има 140 милиона сираци, и обявиха „сирашка криза“. (Данните включват и деца, загубили само един родител.) През 2009 г. Южното баптистко паство, мрежа от около 50 000 църкви и мисии, насърчи членовете си да се замислят за осиновяване. Следващата година уредените осиновявания от най-голямата американска агенция в тази област – Bethany Christian Services, нараснаха с 26%.
Ентусиазмът малко поспадна след няколко скандала, например когато баптистко паство се опита да изведе през 2010 г. от Хаити 33 деца, повечето от които с родители. Християните обаче са голям процент от хората, искащи осиновявания в чужбина, казва Джед Мидифайнд от Християнския алианс за сираци. „Необходима е голяма мотивация, за да се съгласи семейство с възможност за собствено дете да приеме дете от чужбина със специални нужди, казва той. – Тя произхожда от основната християнска вяра, че Бог ни последва и приветства в своето семейство, когато бяхме разделени и сами.“
Шон и Кати Моркерт, евангелистко семейство от Мисури, прекараха 3 г. в опити да осиновят 7-годишно момиче със специални нужди от Салвадор, където след стотици случаи на кражби на бебета по време на гражданската война през 80-те години бе въведена бавна и обезкуражаваща система за осиновявания. „Понякога решенията на правителството са толкова произволни, че се питаме дали чакат от нас пари“, казва Шон. Розарио де Барияс, директор на Националната агенция по осиновяванията в Салвадор, хвърля вината върху липсата на социални работници и съдии. Адвокатите критикуват прекалено скованото тълкуване на принципа на субсидиарността. Миналата година страната обработи само 4 случая на международни осиновявания и 59 местни.
Подобно туткане вбесява родители в чужбина. Но редица изпращащи страни смятат, че критиците подценяват трудностите по изграждането на здрава осиновителна система и питат защо, ако хората в богатите страни наистина се вълнуват от бедните деца в бедните държави, не финансират вместо това местни програми, за да останат семействата заедно.
Редица американски благотворителни организации се опитаха да се фокусират върху бедните страни. Bethany стартира програми за приемни грижи в 5 страни и урежда повече вътрешни осиновявания. Подобни усилия обаче се сблъскаха с проблеми. Когато през 2007 г. стана директор на Обединения съвет на международните услуги за деца, организация, обединяваща 140 агенции, Том ди Филипо се опита да пренасочи финансирането към усилията за запазване на семействата. Той получи прякора Дяволът в осиновяванията от привърженици на осиновяванията и подаде оставка миналата година. За здравомислещите привърженици решението е просто: бедните страни да приспособят системите си за осиновяване, така че след изчерпване на местните възможности чужденците да могат да се включат. Според американския посланик по проблемите на децата Сюзън Джейкъбс „страните просто трябва да вземат инициативата“.
Няколко държави са водещи в това отношение. При създаването на новия си закон по осиновяванията Салвадор следва примера на Колумбия, която изпраща всяка година в чужбина около 500 деца. Почти всички са над 7-годишни или със специални нужди. И наистина повечето от осиновяваните годишно по света от чужденци 12 500 деца са със специални нужди или са над 5-годишни. Салвадор е по-беден от Колумбия и бюрокрацията му е по-тромава, но ако успее в усилията си да подобри системата на осиновяванията, много от най-нуждаещите се деца могат да намерят свой дом.
„Правим всичко по силите си, казва Летисия Абарка от дома за деца „Сейнт Винсент де Пол“, където живееше 7-го-дишното момиче, желано от Шон и Кати Моркерт. – Но има празнота, която само едно семейство може да запълни.“
Източник: Икономист
Снимка: freeimages.com
