Близо 4 хил. случая на насилие в училище са регистрирали властите за изминалата учебна година, макар че учениците прекараха немалка част от нея извън класните статии заради COVID ограниченията. Преобладават инциденти, при които и жертвата, и агресорите са деца, а за тях се разбира обикновено от разкази или видеозаписи в социалните мрежи. И макар всеки нов случай да предизвиква възмущение, опитите да се въведат мерки за ограничаване на тормоза до момента най-често стигат до разнопосочни, нерядко спорни, идеи за промени в законодателството, след което утихват.
Проблемите се задълбочават и поради остарялата и неработеща Национална програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца. А междувременно изследване на УНИЦЕФ от 2021 г. показва, че всяко второ дете в България (47%) е преживяло до 18-годишната си възраст някаква форма на насилие – независимо дали в училище или извън него.
Създадената в края на януари междуинституционална работна група към Националния съвет за закрила на детето подготвя нова програма, а Министерството на науката и образованието (МОН) се ангажира с проучване на опита на училищата в борбата с агресията. Това изглежда като добро начало, но ще зависи от усилието на всички заинтересувани да не остане само „на хартия“, каквито се оказаха наръчникът на МВР от 2014 г. със съвети за разпознаване на жертвите на тормоз, единният Механизъм за превенция на тормоза от 2012 г. и създадените екипи за подкрепа за личностно развитие за всяко дете.
Насилието и онлайн насилието в училище
Предоставени на „Дневник“ данни от министерството на образованието показват, че сигналите за насилие в училищата са общо 3834 за миналата година – с близо 20% по-малко отколкото в предходната учебна година и почти наполовина по-малко в сравнение с учебната 2018-2019 г. – последната, в която се учеше изцяло присъствено.
Според училищни психолози, които през годините са участвали в обсъждането на проблема, реалните случаи надхвърлят събираните от министерството и регионалните инспекторати по образованието данни. Причините – често случаите на насилие остават покрити или от жертвата (поради срам или страх), или от от директорите (поради нежелание да се споделя), или от некомпетентност (поради неразпознаване на насилието).
Училищният тормоз обикновено е организиран – група деца срещу едно дете и се прави когато няма възрастни в този момент или се маскира под формата на игра, обясни пред „Дневник“ училищният психолог Юлия Попова. Проблемът обаче не приключва с прекратяване на насилието. Понякога онлайн тормозът е продължение на тормоз в реална среда – заснемане на агресивни действия или на физическо насилие срещу друг непълнолетен и качване на видеото в интернет с цел допълнително унижение.
Пред „Дневник“ психологът и социолог Мария Брестничка от Националната мрежа на децата коментира изследване, проведено в близо 80 държави, което показва, че в страните, в които е забранено телесното наказание над деца, насилието между деца спада в пъти. „Така че независимо за какво насилие става дума, защото тормозът е системно насилие, ако като възрастни не си свършим добре работата, няма как да очакваме от децата да спрат изведнъж. Те виждат нашия пример и това в крайна сметка се отразява в техния живот“, коментира тя.
Стъпка назад: с наказания срещу насилието
„Проблемът е в реактивните мерки, които по традиция предприемат училищата в отговор на ситуации на насилие между учениците. Това означава, че минава много време от разпознаването на насилието в отношенията между ученици или на ученика с проблеми в поведението, през което училището предимно регистрира отсъствия, забележки или налага наказания, без да се ангажира с причините“, обясни пред „Дневник“ училищният психолог Анет Маринова.
По думите й най-трудно се обръща внимание на детето, което страда, защото то може дълго време да не покаже какво преживява. Насилието между учениците често пъти се извършва под носа на възрастните, които не са чувствителни към взаимоотношенията в клас. Обикновено се правят заключения, основани на повърхностни впечатления и на очевидните прояви, без да се отчита скритата динамика на отношенията и процесите в групата на учениците, предупреди психологът.
След последния случай на бито и унижавано от свои съученици момче в столичното 51 училище „Елисавета Багряна“ директорът на училището Асен Александров, който е и председател на Сдружението на директорите в средното образование, поиска разпространението на видеокадри с насилие в социалните мрежи да бъде изравнено с нарушение на обществения ред, а за качване и разпространение да се налагат глоби. Александров настоява за законови промени, като подчертава, че насилието онлайн не може да се санкционира по действащия Закон за противообществените прояви на малолетни и непълнолетни, който е от 1960 г. и изобщо не предвижда подобни случаи.
Според Георги Апостолов, координатор в Националния център за безопасен интернет, такова наказание не може и не бива да се налага. По думите му най-адекватният и действащ начин за борба с некриминализираното разпространяване на съдържание с насилие остава докладването му – чрез механизма за докладване на самата социална мрежа или на Националния център за безопасен интернет, който като доверен докладчик на всички големи социални мрежи сваля подобно вредно съдържание.
Апостолов посочи, че и в момента законът предвижда санкции за реално извършени действия и физическите последици от тях – побой, нанасяне на телесна повреда. Но Наказателният кодекс предвижда особено отношение към ненавършилите 18 години и се набляга на възпитателните мерки, като препраща към Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. За образователната система пък е предвиден и така нареченият Механизъм за противодействие на училищния тормоз.
„При положение че дори за реално извършено насилие законът предвижда широка граница и започва от условно наказание или пробация, не е логично тяхното заснемане и разпространение в интернет да се отделя като самостоятелно престъпление, а още повече да се изисква по-тежко наказание от това за реалното действие“, смята той.
Наказанието според Мария Брестничка не върши работа. „Ако децата се бият, това означава, че ние – възрастните, училищата, родителите, държавните институции, професионалистите – не сме успели да им обясним защо това не е допустимо, до какво води това за жертвата и за извършителите, не сме успели да чуем самото дете защо е решило да направи това“, обясни тя.
По думите й това обаче не означава, че подобни актове трябва да остават без последствие. „Трябва да се работи с детето, за да осъзнае какви са последствията от това, което е извършило. Училището е доведено до ситуация, в която намира решението във въвеждането на санкции“, каза специалистът.
Стъпка напред: добри практики срещу агресията
От учебната 2012-2013 година във всички училища в страната се прилага единен Механизъм за противодействие на училищния тормоз. Документът подробно разяснява феномена тормоз и начините за справяне с него. Този механизъм обаче работи там, където е придружен с реална работа с учителите и децата, посочи Брестничка.
„Само неговото съществуване не е достатъчно. Въпросът е дали заедно с него има достатъчно обучения или формати, в които учителите могат да споделят собствения си опит и да търсят решения, които не включват санкции. Дали учителите са достатъчно подкрепени, за да могат да работят и от гледна точка на сформирането на общност в училището“, каза тя.
С цел намаляване на агресията в училище образователното министерство започна проучване опита на училищата в цялата страна. До 20 март директорите са поканени да споделят добрите си практики за превенция и преодоляване на рискови ситуации, както и да опишат конкретни случаи. Учениците също ще се включат в процеса, като разкажат писмено за реални събития, в които са участвали или на които са станали свидетели. Текстовете ще бъдат анонимни.
Като част от добрия опит училищата трябва да опишат кратко подходите, средствата и партньорите при разрешаване на проблеми. Освен това ръководствата трябва да обяснят къде са срещнали най-големи затруднения, как планират и осъществяват превантивната дейност, какви послания насочват към учениците и какъв е ефектът от тях.
За да не остане всичко само на хартия
Според Мария Брестничка пътят към решаване на проблема е през възприемането на цялостен подход. Тя дава за пример статистика от институциите колко деца загиват годишно в следствие на умишлено убийство: според Националния статистически институт за 2020 г. са 2 деца, според МВР – 11 деца, според прокуратурата – 36 деца, и обобщава: „Това е идеална илюстрация за това, че преди да предприемем каквито и да било мерки, трябва да знаем какъв точно е проблемът, когато говорим за цялостен подход.“
Стъпка в тази посока е сформираната междуинституционална работна група към Националния съвет за закрила на детето. В нея влизат представители на широк кръг държавни институции, неправителствени организации и деца, а целта е да се подготви националната програма, след като се формулират ясни и точни мерки и дейности, които да са полезни и практични в справянето с насилието над и между деца.
„Работната група ще извърши анализ на актуалните нужди на децата, родителите и професионалистите, работещи с деца. Ще бъдат разгледани и добри практики, които работят и в момента, за да бъдат надградени едновременно с разписване на нови такива, за да се гарантира, че децата ще растат в сигурна среда без насилие на обществените места, в дома и интернет“, посочиха от Държавната агенция за закрила на детето пред „Дневник“, без да се ангажират със срок на приключване на работата на групата.
Източник: dnevnik.bg, автор Видка Атанасова
Снимка: pixabay.com
