Автор на статията е Радослава Янкулова. Национална мрежа за децата препечатва текста от онлайн изданието Предизвикай правото! Статията е публикувана за първи път в сп. „Правна мисъл“, 2015, бр. 2
Уводни думи
В литературата1 се отчита силната връзка, която съществува между човешките права и достойнството на личността. От една страна, достойнството има самостоятелно битие извън и независимо от правата. От друга страна е безспорно, че човешките права съставляват конститутивен елемент, който придава на достойнството завършен облик. Ето защо да се признаят права на детето2, означава преди всичко да се отдаде нужното уважение към неговото достойнство като човешко същество. Уважението към достойнството на личността е записано в Преамбюла на Конвенцията на ООН за правата на детето (КПД) сред ценностите, за чиято реализация е мислена и действа самата Конвенция3.
Отзвукът от усилията на ООН е инкорпорирането на правата на детето в законодателството на демократичните държави, съчетано с надлежни механизми за тяхната закрила4. Днес, 25 години след приемането на КПД, предизвикателството е, те да получат признание и на най-високо, конституционно ниво. Повечето съвременни конституции „се правят“, че не забелязват детето като носител на права, а го споменават предимно като обект на грижа и закрила.
В доклад на Европейската комисия за демокрация чрез право5 (Венецианска комисия), озаглавен „Защита на правата на децата: международни стандарти и национални конституции“държавите от Съвета на Европа се насърчават да предприемат конкретни стъпки за включване правата на детето в националните си конституции. Препоръките на Венецианската комисия дават повод да се анализира отношението на българския конституционен законодател към децата и техните права в контекста на еволютивното развитие на идеята за правата на детето.
Теории за правата на детето – волева теория и теория на интереса
В основата на волевата теория6 стои разбирането, според което способността да се взимат разумни и осъзнати решения е conditio sine qua non за признаване титулярство на права. Според тази теория основната функция на правата е да осигурят на техния носител контрол над нечие насрещно задължение. Субективното право бива определяно като власт върху определено лице, което съгласно обективното право е подчинено на титуляря на правото. Оттам и съществуването на задължение спрямо титуляря на правото и неговата способност да предизвика и наложи изпълнението на това задължение, дават съдържанието и гаранциите на самото право.
Според волевата теория децата не са носители на права, тъй като при тях отсъства централният момент – способността за рационална мисловна дейност и достигането въз основа на нея до осъзнати решения. Добре известно е, че подобна способност не се придобива от момента и с факта на раждането, а се развива постепенно в процеса на съзряване на индивида7. Отнесена към правното положение на детето, волевата теория е обект на критика8 в няколко посоки:
Първо, на практика тя лишава от права най-уязвимите групи от обществото – не само децата, но и хората с психически увреждания, лица, изпаднали в кома и др., които най-често имат потребност от закрилната функция на правата.
По-нататък, поддръжниците на волевата теория свързват процеса на вземане на самостоятелни решения изключително и само с мисловната дейност на човека. В същото време се пренебрегват други фактори – емоционални, интуитивни и др., влияещи на този процес.
По тези съображения в доктрината широко се споделя, че волевата теория, като се фокусира прекомерно върху формалния аспект на правата, пропуска да отчете тяхното значение и роля за пълноценното развитие на децата и плавното им оформяне в завършени личности.
Доколкото не е в състояние да отговори адекватно на потребностите на децата, тази теория постепенно отстъпва място на теорията на интереса. В отлика от волевата теория, тази на интереса9приема, че съществуването на особено важни интереси, годни за защита, е необходимо и достатъчно условие за признаване титулярство над права. По този начин именно интересът се явява определящ за облика на съответното право или казано с други думи, правото бива определяно като правно защитен интерес.
Предимството на тази теория е, че значително разширява кръга от възможни носители на права, включвайки в него и децата. Поддръжниците на теорията на интереса споделят разбирането, че предназначението на правата е да благоприятстват и защитават интересите на техния носител. Оттам и децата също се явяват титуляри на права макар обичайно да не са в състояние да ги упражнят лично, а чрез, респ. със съдействието, на трети лица (родители, настойници, попечители и т.н.), действащи в техен интерес10.
Теорията на интереса служи като отправна точка за предлаганите в доктрината класификации на правата на детето. Така, шотландският философ и юрист Томъс Кембъл11 разграничава четири категории права:
а) всеобщи: каквито са правото на живот, забраната за жестоко и унизително наказване и отношение, недискриминация и др., които се полагат на децата като човешки същества;
б) права, присъщи за децата като уязвима група от обществото, каквито са правото на грижа, защитата от насилие и т.н.;
в) права, които способстват тяхното свободно и пълноценно развитие;
г) права, които обслужват специфичните потребности на децата: като пример се дава разпоредбата от КПД, изискваща на всяко дете да се осигури жизнен стандарт, съответстващ на неговото развитие (чл. 27, ал. 1 КПД).
Джон Икелар, виден теоретик в областта на семейното право, предлага следната класификация на детските права в зависимост от защитавания интерес12:
а) основни интереси, свързани с физическото, емоционално и интелектуално израстване на децата;
б) интереси на развитието, насочени към насърчаване и подпомагане на детския потенциал;
в) интереси, свързани с личната свобода на децата.
Разглежданата теория също не е лишена от слабости най-вече с оглед трудностите при дефиниране на интереса като предпоставка за признаване на права. Критика се отправя и затова, че предложената концепция поставя акцент върху уязвимостта на децата и специфичните им нужди, засилвайки по този начин тяхната зависимост от трети лица- положение, което крие риск от злоупотреба при упражняване на права от името на децата13.
Въпреки тези недостатъци днес теорията на интереса е предпочитана, тъй като за разлика от волевата теория, не отрича изначално възможността децата да бъдат носители на права14.
Особено показателно за плавния преход от волевата теория към теорията на интереса е развитието на практиката на Федералния върховен съд на САЩ (ФВС) по въпроса за конституционните права на децата.
В продължение на близо два века, повлияни до голяма степен от идеите на волевата теория, върховните съдии не са били склонни да признаят децата за носители на основни права15. Съображенията за резервираната им позиция по този въпрос могат да бъдат обобщени по следния начин:
децата са особено податливи към външно въздействие;
при тях отсъства вродена способност да направят разумен и осъзнат избор16.
Същевременно на фона на пасивната роля, отредена на децата през този период, силно впечатление прави широкият спектър от родителски права, свързани с отглеждането и възпитанието на децата17. Като оправдание се изтъква, че при възрастните са налице всички нужни съставки за вземане на рационални решения – опит, психическа зрялост, способност за трезва преценка и реакция в конкретна ситуация. Все качества, които при децата поначало отсъстват18. В подкрепа на казаното, ФВС приема следното по делото Томсън срещу Оклахома: „………от родителите се очаква да се грижат и възпитават своите деца и да решават за тях и вместо тях, доколкото последните са неспособни да направляват собствения си живот“19.
Първата крачка по посока преосмисляне на наложилата се практика е направена през 1932 г., когато ФВС за първи път изрично признава, че децата имат конституционни права20. През 60-те и 70-те години на миналия век това разбиране постепенно си проправя път в редица решения, по повод правото на образование и младежкото правосъдие21.
В литературата като пример, отразяващ тази тенденция, често се цитира решението по делото Барнет срещу Западна Вирджиния. Поводът за постановяването му е задължението, наложено на учениците да се кълнат във вярност пред американския флаг. В решението на ФВС четем следното: „………местните власти, като изискват от децата да отдават почит на американския флаг, навлизат по нетърпим начин в тяхната духовна сфера, която по силата на Първата поправка е неприкосновена и не подлежи на публичен контрол“. Подчертава се, че децата, също както и възрастните, се ползват от правото на самоопределение. Никъде в решението не откриваме констатация, че децата не са в състояние да формират собствен мироглед по въпроси, които ги засягат пряко, тъй като не са достатъчно зрели и подготвени за това.
Възражението на ответната страна по спора, че от държавата се очаква да предприема необходимото, за да съхрани единството на нацията, е отклонено с аргумента, че свободата на индивида да действа според собствените си убеждения, а не изкуствено наложения патриотизъм, е това, което го възпитава в демократични ценности.
В заключение, позицията която заема ФВС по това дело е, че фигурата на децата-носители на конституционни права заслужава признание, защото именно правата способстват за тяхната социализация и осъзнатото им приобщаване към демократичното общество.
Конвенция на ООН за правата на детето
Конвенцията за правата на детето е безспорно най-значимият международен договор в областта на правата на детето. Приемането й е предшествано от няколко не по-малко важни за времето си акта, но те имат предимно декларативен характер и не съдържат гаранции за ефективното им прилагане22. Първите императивни разпоредби, посветени на детските права, са поместени в двата Пакта за правата на човека на ООН23 от 1966 г., които до голяма степен подготвят приемането през 1989 г. на Конвенцията за правата на детето – един от най-масово ратифицираните международни договори24.
Конвенцията обединява широк спектър от права – граждански, икономически, социални и културни, като ги приспособява към специфичните потребности на децата. Най-ярката й характеристика е, че представя децата като пълноправни носители на права, без в същото време да пренебрегва потребността им от грижа и закрила. Успехът, който постига на международната сцена, е ясен знак, че на децата вече се гледа като на членове от обществото с права и свободи, които заслужават уважение и зачитане.
Конвенцията за правата на детето, повлияна от теорията на интереса, приема, че правата на децата са в тясна взаимовръзка с техните интереси и ги обслужват. Същевременно държи сметка за уязвимостта им, което налага прилагането на адекватни мерки, гарантиращи практическото осъществяване на прогласените права. Тук особено силна роля има семейството, като общност, в която детето расте и се учи да бъде самостоятелно25, което разбиране личи от член 5 на Конвенцията26. Четири са основополагащите за тълкуване и прилагане на Конвенцията принципи:27
а) Равенство28
Посоченият принцип предполага на всяко дете да бъде осигурен целият арсенал от полагащи му се права не само de jure, но и de facto. Следва обаче да се подчертае, че равенството не означава еднаквост за всички субекти на едно право. Съществуващите между тях различия от субективно или обективно естество, налагат диференциация в третирането, която позволява в по-голяма степен да се отчете и възпроизведе в закона точното и справедливо приложение на принципа за равенство29.
б) Най-добрият интерес на детето30
Осъзнаването на необходимостта от съобразяване на най-добрия интерес на детето изпреварва приемането на КПД и присъства още в Декларацията за правата на детето от 1959 г.
Комитетът на ООН по правата на детето31 подчертава, че преценката на възрастните досежно най-добрия интерес на детето не може да бъде за сметка на други,
гарантирани от Конвенцията права. Припомня се, че нейните разпоредби имат еднакъв ранг и значение и са създавани с мисъл за най-добрия интерес на детето32.
Разглежданият принцип има сложна правна природа, проявяваща се в следното: а) по своята същност най-добрият интерес на детето е субективно право – от държавите-страни по Конвенцията се очаква не просто да съобразят интересите на детето, а във всички случаи да им осигурят предимство пред други конкуриращи ги интереси; б) най-добрият интерес на детето има характер и на основен принцип – когато словесната редакция на правна норма позволява различни тълкувания, трябва да се предпочете това, което е съобразено с най-добрия интерес на детето; в) най-добрият интерес на детето е и процесуално правило – процесът на вземане на решения, касаещи деца, следва да обхваща и преценката относно ефекта от произнасянето върху техните интереси.
Прилагането на разглеждания принцип далеч не е безпроблемно, като трудностите са свързани преди всичко с определянето на най-добрия интерес на детето в конкретна ситуация. Факторите, от които зависи преценката в такива случаи, са възрастта и полът на детето, неговият житейски опит, нивото на интелектуалното му развитие и т.н., като във всички случаи релевантни са дългосрочните, а не толкова краткосрочните интереси на детето. Комитетът на ООН по правата на детето предлага примерен и неизчерпателен списък от критерии, които да подпомогнат тази преценка, сред които са: мнението на детето; неговата идентичност; стремеж детето да остане в семейна среда; обезпечаване на неговата сигурност и др.
в) Право на живот, оцеляване и развитие33
Текстът на чл.6 от КПД обединява в себе си три групи права: правото на живот, на оцеляване и правото на развитие. Последното има определящо значение за пълноценното постигане на целите на Конвенцията, като неговото присъствие идва да покаже, че децата не се превръщат изведнъж във възрастни с факта на навършване на определена възраст.
Детството е период, в който те със съдействието на обкръжаващата ги среда постепенно се научават как да бъдат самостоятелни. И грижа на семейството и обществото като цяло е да насърчават детето да упражнява правата си до степен, която моментното му развитие позволява.
г) Участие34
Редица текстове от Конвенцията са посветени на правото на децата на самоопределение и свободно изразяване. Те имат своята отправна точка в член 12. Този текст има най-революционно звучене и се приема със смесени чувства в доктрината и практиката. Присъствието му обаче е оправдано не само поради полезния му ефект за развитието на детето, но и защото укрепва устоите на демократичното общество. Включването на децата в процеса на вземане на решения, които ги касаят пряко, ги прави по-толерантни и развива у тях способност да зачитат чуждото мнение35.
Разглежданият принцип се състои от два основни компонента: правото на детето да изрази свободно своите възгледи и на тях да се придаде значение, съответстващо на неговата възраст и зрялост. Според Комитета на ООН по правата на детето36 той е израз на нов социален договор, по силата на който на детето се дължи не само закрила, но и участие в делата, които го засягат пряко. Принципът за участие идва да покаже, че децата имат и права, чието упражняване им дава възможност да направляват собствения си живот, а не единствено такива, акцентиращи върху тяхната уязвимост и зависимост от възрастните.
Той предполага не просто формално участие, но още изразеното от детето мнение да бъде чуто и да му се придаде нужната тежест според неговата възраст и зрялост. Разбира се, това не означава, че детето разполага със своеобразно „право на вето“ и че във всички случаи неговото мнение е решаващо. По-скоро участието на децата в решаването на въпроси, които ги засягат, е един от способите за плавното им приобщаване към света на възрастните.
Комитетът по правата на детето подчертава, че член 12 не изисква достигането на определена възраст като условие за упражняване на правото на детето да изрази свободно възгледите си и не препоръчва подобно изискване да се въвежда в законодателството на държавите-страни по Конвенцията. Проучвания показват, че децата са способни да формират мнение още от най-ранна възраст, макар все още да не са в състояние да го изразят вербално37.
Интересно е как разглежданият принцип се вписва в отношенията родители-деца. Вече се посочи, че според Конвенцията, семейството и по-конкретно родителите, са централна фигура, около която се гради животът на детето. Ето защо принципът за участие е насочен не толкова към тези отношения, колкото съдържа повеля към органите на публична власт. Неслучайно и Конвенцията (ал. 2 на чл. 12) поставя фокус върху участието на детето в съдебни и административни производства.
По отношение мястото на Конвенцията във вътрешното право, в сравнителен план се наблюдават различни разрешения38. Макар и рядко, някои държави придават конституционен ранг на КПД, какъвто е случаят с Испания. Член 39, ал. 4 от испанската Конституция гласи, че децата се ползват в пълен обем от закрилата, предвидена в международните съглашения за защита на техните права. В държави като Белгия, Ирландия и Швеция отделни принципи на Конвенцията са пренесени в националните им конституции. Така, ревизия на белгийската Конституция от 2000 г. „повдига“ на конституционно равнище принципа за най-добрия интерес на детето и правото му да бъде изслушано39. В шведската Конституция има две разпоредби, посветени на децата, разположени в Глава втора „Основни права“– член 7, уреждащ института на гражданството и член 21, гарантиращ на децата правото на образование. Допълнително, член 2 от Основния закон на Швеция не допуска дискриминация по признака „възраст“. През 2012 г. ирландската Конституция е допълнена с член 42(а), според който държавата признава естествените и неотменими права на децата и се задължава да предприеме нужните законодателни мерки за тяхната защита40.
Все пак, повечето държави41 се придържат към правилото на умерения монизъм в отношението международно право – национално законодателство, като установяват предимство в прилагането при противоречие на вътрешното право с международните договори, без обаче да се засяга върховенството на Конституцията42. Към тях принадлежи и Република България43.
Харта на основните права на ЕС
Честванията по повод 50-тата годишнина от Всеобщата декларация за правата на човека отключват оживен дебат за приемане в рамките на съюза на Харта на основните права. В подготвянето на проекта за този акт участват видни юристи, представители на европейските институции и на държавите-членки. Усилията им срещат подкрепата на Европейския парламент, Европейския съвет и на Европейската комисия и през 2000 г. в Ница ръководителите на тези три органа подписват и тържествено прокламират Хартата, без обаче тя да е инкорпорирана в договорите на ЕС. С влизането в сила на Лисабонския договор през декември 2009 г., анексираната към него Харта на основните права придобива правно действие44.
Хартата съдържа един текст (чл. 24), посветен специално на децата, който обединява два от основополагащите принципи на КПД: за най-добрия интерес на детето и за участие. Адресат на задължението, корелативно на правото по чл. 24 от Хартата, са институциите на ЕС, както и самите държави-членки.
Конституцията и правата на детето
Конституцията традиционно бива определяна като „закон на законите“– тя представлява фундаменталният закон на държавата в качеството й на общност, на организация. Правната теория съумява да предложи един минимум от материално съдържание, който трябва да притежава всяка конституция. Част от това съдържание е и признаването на правата и свободите на гражданите в отношенията им с публичната власт45. Така присъщото за правовата държава в материален смисъл разбиране, че реализацията на правата на човека и гражданина е смисъл и цел на всяка държавна власт, се превръща в „запазена марка“ на съвременните конституции46.
Благодарение на усилията на международната общност днес не звучат революционно думите на федералния съдия Блекмън по делото Централен Мисури срещу Данфорт (1976 г.), според които:„конституционните права не се придобиват изведнъж с навършване на възрастта за пълнолетие. Децата, също както и възрастните, са защитени от Конституцията и са носители на основни права, които публичната власт трябва да зачита………“47. Децата са преди всичко човешки същества и като такива се ползват от правата, които по Конституция се дължат на всеки човек и гражданин48. Едновременно с това децата са уникална и особено уязвима клетка на обществото и поради това се явяват носители на присъщи само за тях права. Последните допълват, а не заместват и не се конкурират с правата, които те имат като човешки същества49.
Присъствието на типични за децата права в Конституцията би било още едно признание, при това от възможно най-високата трибуна50, на принципното значение, което децата и тяхното благополучие имат за държавата и обществото като цяло. Подобна мярка насърчава една по-активна и последователна държавна политика в полза на децата, тъй като съдържанието на тези права е гарантирано от присъщата за всяка конституция „твърдост“ – съзнанието, че тя не бива лесно да бъде изменяна, но и съзнанието и обществената потребност да бъде спазвана. Утежненият ред за ревизия на основния закон, го прави неподвластен на конюнктурни настроения и придава непреходен характер на съдържащите се в него права.
По-нататък, експлицитната конституционна уредба на присъщи за децата права, е достойно признание и придава завършен вид на усилията в подкрепа на децата, положени на национално и наднационално ниво. Един бърз поглед назад във времето показва, че съдържанието на редица исторически документи, въплъщаващи идеите за основните права и свободи на човека, впоследствие„прелива“ изцяло или отчасти в конституциите на отделните държави.
Такъв е случаят с Великата харта на свободите (Magna Charta Libertatum) от 1215 г. Част от основните начала, записани в този фундаментален документ са се превърнали в принципи на съвременния конституционализъм: правото на надлежен съдебен процес; habeas corpus; участие на съдебни заседатели и т.н. Същото може да се каже за и за Декларацията за правата на човека и гражданина, приета във Франция през 1789 г. от революционното Национално събрание. Създадена да бъде въведение към бъдещата конституция, стойността и значението й далеч надхвърлят първоначалните намерения. Декларацията се превръща не само в образец за документ, съдържащ непреходни принципи на политическа философия, но понастоящем е действащо право във Франция – сегашната конституция на Франция (1958 г. с изм.) не съдържа каталог на основните права и свободи, а в своя преамбюл се позовава на Конституцията от 1946 г. и на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г51.
Допълнително, преобладаващото конституционно неглижиране на детските права наклонява везните към правата на останалите членове от семейството и по-конкретно на родителите и съзнателно или несъзнателно създава впечатление за по-голяма значимост на тези права. Подобен патерналистичен подход към детето има своите корени в римското право, където бащата е разполагал с пълна власт над своите деца (patria potestas). Утвърждаването на идеите за правата на личността е довело до трансформация в посоченото класическо положение: абсолютната власт на родителите бива ограничена и сведена до грижа и закрила, от които детето обективно се нуждае поради своята биологична и социална незрялост. КПД прави нова смела крачка по посока преодоляване на патерналистичния подход, като приема, че детето е на първо място самостоятелна и независима личност и едва след това е особено уязвимо52. В този смисъл изричното признаване на основни права и за децата привнася нужния баланс в отношенията родители-деца, така че възможните конфликти между тях да бъдат разрешавани съобразно най-добрия интерес на детето.
Не на последно място, подобен подход благоприятства повишаването на културата на обществото по посока зачитане на децата с техните права и свободи и ги превръща в по-забележими и активни участници в социалния живот на съответната страна53.
И накрая, в контекста на набиращия скорост54 дебат за въвеждане на конституционна жалба и в България, експлицитната уредба на детските права в българската Конституцията, би ги превърнало в мащаб за преценка конституционосъобразността на действащото законодателство55.
Член 4 от КПД изисква от всяка държава „………да предприемат всички необходими законодателни, административни и други мерки за осъществяване правата, признати в тази Конвенция.“ Цитираният текст мълчи относно необходимостта от предприемане на конституционни реформи за осъществяване на признатите от Конвенцията права. Все пак Комитетът на ООН по правата на детето приветства държавите, включили в своите конституции разпоредби, посветени на правата на децата56 и окуражава останалите страни да последват техния пример57.
В сравнителен аспект въпросът за мястото на децата в националните конституции е решен различно. Ще представя водещите разрешения в Европа, като специално внимание ще отделя и на мястото на децата и техните права в българския конституционен модел.
Сравнителноправен обзор на конституционната уредба58
Според подхода към децата и техните права конституциите в Европа се разделят на три големи групи:
a) Конституции, в които отсъстват разпоредби, посветени специално на децата59. Подобен подход е типичен най-вече за конституции, приети преди вълната от международни актове в областта на човешките права след края на Втората световна война (1945 г.). Среща се и в конституции, изработени през 50-те и 60-те години на миналия век и повлияни от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която предвид универсалния характер на съдържащите се в нея права, не се фокусира специално върху правата на детето.
б) Конституции, които разглеждат децата единствено като обект на защита60. Към тази категория спадат преобладаващата част от конституциите, действащи отпреди и малко след 1989 г. Констатация, която не изненадва предвид факта, че до приемането и окончателното налагане на КПД, отношението спрямо децата е предимно патерналистко и защитно. Закрилата, която конституциите от разглежданата категория осигуряват на децата, приема различни форми, но все пак преобладават разпоредбите, предвиждащи:
– закрила от държавата за децата, семейството и майчинството;
– равенство в правата на родените в брак и извън брак деца;
– мерки за закрила в полза на отделни, особено уязвими групи деца като сираци, деца с увреждания и др.;
– защита на децата срещу експлоатация, насилие и жестоко отношение;
– фиксиране на минимална възраст за наемане на деца на работа.
в) Конституции, в които децата присъстват и като носители на присъщи за тях права61. Те се доближават в най-голяма степен до концепцията за детето като развиващ се индивид, възприета от КПД. Впрочем, осезаемото влияние на Конвенцията личи от използваната техника за формулиране и изразяване на детските права в конституциите от тази трета група.
Въпреки че подобен подход представлява значителна стъпка към преодоляване на патерналисткото отношение към децата, пред държавите от разглежданата категория също има пространство за развитие, доколкото конституционната уредба продължава да е изградена около закрилата, макар и пречупена през призмата на правата.
Мястото на детето в Конституцията на Република България
Закрилата на семейството и децата е основен конституционен принцип, прогласен в член 14 от КРБ. От него произтича задължение за държавата да насърчава семейството и децата чрез подходящи мерки. Според Конституционния съд, по отношение на децата това задължение не се свежда до поемането на всички разходи за тях, а е свързано с участие в създаването на условия за израстването и свободното им развитие62.
В Глава втора на Конституцията, именувана „Основни права и задължения на гражданите“се съдържа принципна уредба на основни права, свободи и задължения, както и функции на държавата, свързани с брака, родителството и децата. Част от тази уредба е ал. 1 на чл. 47, според която отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата. Конституцията отрежда приоритетно място на родителската грижа63, а ангажимент на държавата е да подпомага родителите.
Отглеждането и възпитанието на непълнолетното дете е не просто право на родителя, чиято реализация зависи от неговата воля, а включва в себе си и задължение това право да бъде упражнявано и то с нормативно предписаното съдържание. Според правната теория понятията„отглеждане“ и „възпитание“ включват в себе си както грижата за физическото благосъстояние на детето, така и за психическото и духовното му развитие64. Отчита се също, че с нарастване на възрастта на детето „правомощията“ на родителите, произтичащи от родителските им права, постепенно отстъпват в полза на правата на детето и се погасяват с настъпване на пълнолетието65.
По-нататък, като конкретно проявление на принципа за равенство пред закона чл. 47, ал. 3 от КРБ постулира равенство на децата, родени в брак, с децата, родени извън брак, както и с осиновените деца.
Важен компонент на принципа за социална държава66 е повелята за полагане на засилена грижа за тези граждани, които поради независещи от тях причини (здравословни, възрастови или семейни) са поставени в неравностойно положение. Такива са децата, останали без грижата на родителите си, които по силата на чл. 47, ал. 4 се намират под особената закрила на държавата и обществото. Правните средства за реализиране на дължимата конституционна закрила са конкретизирани в отделни закони – Семеен кодекс, Закон за закрила на детето, Закон за защита от домашното насилие.
Отношение към разглеждания въпрос има и гарантираното на всеки право на образование (чл. 53 от КРБ), тъй като съвсем естествено децата са „най-масовият му потребител“. В литературата67се подчертава значението, което това право има за пълноценното и осъзнато упражняване на целия комплекс от детски права. Именно поради тази функция на образованието, за децата до 16-годишна възраст училищното обучение е не само право, но и задължение (чл. 53, ал. 2 от КРБ).
Накрая, децата присъстват експлицитно и в текста на чл. 42, ал. 1 (активно избирателно право), който изключва от кръга на потенциалните избиратели гражданите, ненавършили 18 години. Основанието за подобно дисквалифициране на децата от участие в избори следва да търси в същността на избирателното право като публична функция. Тя предполага избирателите да са достигнали възраст, позволяваща им да формират мнение по политически въпроси68.
De lege ferenda
Известно е, че Конституцията, бидейки върховен закон, служи за основа, върху която се гради цялата система на действащото право и която по правило задава посока за развитие на другите клонове на правото. Разглеждайки детето единствено като адресат на мерки за грижа и закрила, Конституцията на Република България изостава не само от международните стандарти, но и от приложимото национално законодателство.
Според доклада на Венецианската комисия подобен подход е остарял и не може да бъде пример за добра практика. Ето защо Комисията препоръчва на държавите от Съвета на Европа да създадат конституционни гаранции по посока признаване и зачитане на детските права, така че:
– децата да присъстват в Основния закон и като носители на присъщи за тях права, а не просто като обекти на защита;
– във всички действия, отнасящи се до децата висшите интереси на детето са първостепенно съображение (принципът за най-добрия интерес на детето по чл. 3 от Конвенцията за правата на детето );
– детето да има правото да изразява собствените си възгледи свободно по всички въпроси, отнасящи се до него (принципът за участие по чл. 12 от Конвенцията за правата на детето).
Следва да се има предвид, че не съществува универсален образец, който да се следва при съобразяване с препоръките на Венецианската комисия. Преценката кои детски права да получат конституционна уредба и как да се гарантира спазването им е строго индивидуална и зависи от националните традиции, настроенията и нагласите в обществото и т.н. Все пак правната теория69 е извела няколко изисквания, които да служат като ориентир в процеса на инкорпориране на правата на децата в националните конституции, а именно готвените промени:
– да са съобразени с принципите на Конвенцията за правата на детето;
– да създават благоприятна среда за законодателни реформи70;
– да съответстват на духа и разума на действащата конституция;
– да са изработени с активното участие на децата.
Бележки под линия:
1 Спасов, Б., Достойнството като конституционно понятие, Съвременно право, бр. №1/2010г.
2 Според чл. 1 от Конвенцията на ООН за правата на детето „……дете е всяко човешко същество на възраст под 18 години.“ Тази дефиниция за дете е възприета и от българския законодател в Закона за закрила на детето (чл. 2).
3 „Считайки, че………признаването на присъщото на всички членове на човешкото семейство достойнство и техните равни и неотменни права е в основата на свободата, справедливостта и мира в света, ……… Считайки, че детето трябва да бъде напълно подготвено за самостоятелен живот в обществото и да бъде възпитано………в дух на мир, достойнство, толерантност, свобода, равенство и солидарност………“ (Из Преамбюла на Конвенцията).
4 Тодорова, В., Конвенцията за правата на детето на ООН и задълженията на българския законодател.Сп. Правна мисъл, 2/1992 г. и Конвенцията за правата на детето и българското законодателство (сравнителен анализ). Сп. Правата на човека, 1/1997 г.
5 European Commission for Democracy through Law (Venice Commission), Report on the Protection of Children’sRights: International Standards and Domestic Constitutions, adopted by the Venice Commission at its 98–th Plenary Session (Venice, 21-22 March 2014).
6 Волевата теория има своите изтъкнати представители в лицето на Имануел Кант, Фридрих Карл фон Савини, Ханс Келзен, Герберт Харт и др.
7 Повече за волевата теория Вж.:Cruft, R., “Rights: Beyond Interest Theory and Will Theory?” Law and Philosophy 23, 2004, p. 349-352; Graham, P., The will theory of rights: A defence, Law and Philosophy, 1996, Volume 15, Issue 3, p. 257-270; Wenar, L., “Rights,” in The Stanford Encyclopedia of Philosophy, ed., Edward Zalta (Fall 2011 Edition), http://plato.stanford.edu/archives/fall2011/entries/rights ; Kramer, M., Steiner, H., “Theories of Rights: Is There a Third Way?” Oxford Journal of Legal Studies 27, 2007, p. 281-310; Gal, T., Victims to Partners: Child Victims and Restorative Justice, Oxford University Pess, 2011, p. 23-24; Tobin, J., Justifying Children’s Rights, Melbourne Univeristy Law Review, Volume 33, № 2, 2009, p. 11-12.
8 Dailey, A., Children’s Constitutional Rights, Minnesota Law Review, Volume 95, № 5, p. 2102-2103; Cowden, M., Capacity, claims and children’s rights, Contemporary Political Theory, Volume 11, p. 369-370.
9 Сред поддръжниците на теорията на интереса се открояват имената на Рудолф фон Йеринг, Джеръми Бентъм, Джон Остин, Джоузеф Рац, Нийл МакКормик и др.
10 Повече за теорията на интереса Вж.: Kramer, M., Refining the Interest Theory of Rights, American Journal of Jurisprudence, 2010, Volume 55, Issue 1, p. 31-33; Edmundson, W., An Introduction to Rights, Cambridge University Pess, 2004, p. 119-132; Kramer, M., Some Doubts About Alternatives to the Interest Theory of Rights,University of Cambridge Faculty of Law Research Paper № 44/2011, p. 1-4; Wenar, L., Op., cit.
11 Campbell, T., The Rights of the Minor: as Person, as Child, as Juvenile, as Future Adullt, International Journal of Law Policy Family, 1992, Volume 6, Issue 1, p. 1-23.
12 Eekelaar, J., The importance of thinking that children have rights, in P. Alston, S. Parker and J. Seymour (eds), Children, Rights, and the Law, Clarendon Press, Oxford, 1992, p. 221–235.
13 Ferguson, L., Not Merely Rights for Children But Children’s Rights: The Theory Gap and the Assumption of the Importance of Children’s Rights, International Journal of Children’s Rights, Volume 21, 2013, p. 193-195; Gal, T., Op., cit., p. 25.
14 Конвенцията на ООН за правата на детето е израз на тази тенденция. Децата са човешки същества и от гледна точка на международното право това е достатъчно, за да бъдат носители на права, макар и да не са способни лично да ги упражнят.
15 В този смисъл Ginsberg v. New York, 390 U.S. 629, 636 (1968); Parham v. J.R., 442 U.S. 601, 602 (1979);Bellotti v. Baird, 443 U.S. 622, 636 (1979) и т.н.
16 Roper v. Simmons, 543 U.S. 551 (2005), Bellotti v. Baird, 443 U.S. 622, 636 (1979).
17 Разбира се, веднага следва да се уточни, че тези права нямат абсолютен характер. ФВС е имал възможност многократно да подчертае, че държавата може да се намесва в отношенията родители-деца, тогава, когато това е в интерес на детето и е в името на неговата сигурност, образование и пр. В този смисъл Santosky v. Kramer, 455 U.S. 745, 766 (1982).
18 Pierce v. Soc’y of Sisters, 268 U.S. 510, 534-535 (1925); Stanley v. Illinois, 405 U.S. 645, 651 (1972); Prince v. Massachusetts, 321 U.S. 158, 165 (1944); Mayer v. Nebraska, 262 U.S. 390, 399 (1923); Troxel v. Granville, 530, U.S. 57, 65 (2000).
19 Thompson v. Oklahoma, 487 U.S. 815, 825 n.23 (1988).
20 Powell v. Alabama, 287, U.S. 45, 50, 57-58 (1932).
21 Planned Parenthood of Cent. Mo. v. Danforth, 428 U.S. 52 (1976); In re Gault, 387 U.S. 1 (1967).
22 Първият от тях е Женевската декларация от 1924 г., която за първи път насочва вниманието на международната общност към правата на децата. Следващата крачка в тази посока е направена с Декларацията на ООН за правата на детето от 1959 г., в която децата вече се разглеждат не просто като обект на защита, но и като титуляри на права.
23 Член 24, ал. 1 от Пакта за граждански и политически права гласи: „Всяко дете, без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, национален или социален произход, имотно състояние или рождение, има право на такива мерки на закрила от страна на неговото семейство, на обществото и на държавата, каквито състоянието му на малолетен изисква.“ Пактът за икономически, социални и културни права в своя чл. 10, ал. 3 предвижда: „Трябва да се вземат специални мерки за защита и подпомагане на всички деца и младежи без каквато и да е дискриминация, основаваща се на произход или на други признаци……….“
24 Конвенцията е ратифицирана от почти всички държави по света. Изключения правят единствено САЩ и Сомалия.
25 Tobin, J., Judging the Judges: Are they Adopting the Rights Approach in Matters Involving Children?, Volume 33, № 2, 2009, p. 587.
26 Според чл.5: „Държавите-страни по Конвенцията, зачитат отговорностите, правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на членовете на по-голямото семейство или общност, както предвиждат местните обичаи, на законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за детето, да осигуряват по начин, съответстващ на развитието на способностите на детето, подходящи насоки и ръководство в упражняването от него на правата, признати в тази Конвенция.“
27 General guidelines regarding the form and content of initial reports to be submitted by States Parties under article 44, paragraph 1 (a)”, UN Doc. CRC/C/5, 1991; Gal, T., Op., cit., p. 31-45.
28 Принципът за равенство е записан в член 2 от Конвенцията, съгласно който: „1. Държавите-страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници………“
29 В този смисъл е и Решение на Конституционния съд на Република България №6 от 2010 г. по к.д. №16/ 2009 г.
30 Според член 3 от Конвенцията: „1. Висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи………“
31 Комитетът по правата на детето е орган на ООН за мониторинг по прилагането на КПД от държавите-страни по нея. Той е основан през 1991 г. и е съставен от 18 независими експерти от различни страни.
32 General comment No.14 (2013) on the right of the child to have his or her best interests taken as a primary consideration (art. 3, para. 1).
33 Правото на живот на детето и неговото оцеляване и развитие са гарантирани от член 6, който гласи следното: „1. Държавите-страни по Конвенцията, признават, че всяко дете има присъщо право на живот. 2. Държавите-страни по Конвенцията, осигуряват в максимално възможна степен оцеляването и развитието на всяко дете.“
34 Според чл.12 от КПД: „1. Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват на детето, което може да формира свои собствени възгледи, правото да изразява тези възгледи свободно по всички въпроси, отнасящи се до него, като на тях следва да се придава значение, съответстващо на възрастта и зрелостта на детето. 2. За тази цел на детето е предоставена по-специално възможност да бъде изслушвано при всякакви съдебни и административни процедури, отнасящи се до него, или пряко, или чрез представител или съответен орган по начин, съответстващ на процедурните правила на националното законодателство.“
35 Morag, T., The Principles of the U.N. Convention on the Rights of the Child and Their Influence on Israeli Law, 22 Mich. St. Int’l L. Rev. 531 (2013), p. 540.
36 GENERAL COMMENT NO. 12 (2009)-The right of the child to be heard.
37 Lansdown, G., “The evolving capacities of the child”, Innocenti Research Centre, UNICEF/Save the Children, Florence (2005).
38 Lundya, L., Kilkelly, U., Byrne, B., Incorporation of the United Nations Convention on the Rights of the Child in Law: A Comparative Review, International Journal of Children’s Rights, Volume 21, 2013, p. 445-452.
39 Вж. чл. 22 от Конституцията на Белгия.
40 Въпросната поправка е приета от двете камари на ирландския парламент през 2012 г. и е одобрена с референдум, провел се на 10 ноември същата година. Законосъобразността на референдума е оспорена пред Върховния съд на страната, поради което текстът на чл. 42 (а) все още не е действащо право в Ирландия.
41 Такъв е случаят в държави като Белгия, Франция, Италия, Холандия, Португалия, Русия и др.
42 В този смисъл е Решение на КС №7 от 1992 г., ДВ., бр. 56/1992 г.
43 КПД е ратифицирана от Великото народно събрание през 1991г. Влиза в сила за България на 3 юли 1991 г. и е обнародвана в Държавен вестник бр.55 от 12 юли 1991 г.
44 Друмева, Ем. Конституционно право, IV доп. и прераб. изд., Сиела, София, 2013 г., с. 687.с. 689-690.
45 Член 16 от Декларацията за правата на човека и гражданина (1789 г.) гласи: „Общество, в което няма разделение на властите и в което правата не са гарантирани, няма Конституция.“
46 Друмева, Ем., Конституционно право………Цит., съч., с. 119-120; Barendt, E, An Introduction to Constitutional Law, Oxford University Press (1998).
47 Houlgate, L., Three Concepts of children’s Constitutional Rights: Reflection on the Enjoyment Theory’, 2 U. Pa. J. Const. L. 77, 1999-2000, p. 77-79.
48 Френската Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. за първи път прави разграничение между „правата на човека“ като вродени и естествени и „правата на гражданина“, произтичащи от сключения обществен договор.
49 Именно тази концепция е двигател на конституционната реформа в полза на децата, състояла се в Ирландия през 2012 г.
50 Конституцията като основен закон представлява нормативен акт с най-висока юридическа сила.
51 Друмева, Ем., Конституционно право………Цит., съч., с. 202.
52 Тодорова, В., Конвенцията за правата на детето и българското законодателство (сравнителен анализ).Сп. Правата на човека, 1/1997 г., с. 28.
53 Tobin, J., ‘Increasingly seen and heard: The constitutional recognition of children’s rights (2005), 21 South African Journal on Human Rights, p. 86.
54 В актуализираната стратегия за продължаване на реформата в съдебната власт (одобрена с решение на Народното събрание, ДВ., бр. 7/2015 г.) сред гаранциите за утвърждаване върховенството на закона, защитата на правата на човека и достъпа до правосъдие се откроява необходимостта от конституционни и законодателни промени за въвеждане на пряка конституционна жалба.
55 Там, където има конституционна жалба, абсолютно условие за допускането и уважаването й е нарушаването на основно /конституционно/ право на жалбоподателя. В сравнителен план има случаи (Латвия, Полша, Русия, Турция), когато в обхвата на предоставената защита попадат още и правата, предвидени в международни договори, по които съответната държава е страна.
56 В този смисъл е заключителният доклад на Комитета за Непал CRC/C/15/Add. 57, para. 3; Швейцария CRC/C/15/Add182 para 3; Белгия CRC/C/15/Add178 para 3; Колумбия CRC/C/15/Add15 para 3; Камбоджа CRC/C/15/Add128 para 4 и др.
57 В този смисъл например е заключителният доклад на Комитета за Норвегия CRC/C/15/Add. 23, para. 14.
58 UNICEF, „Laying the Foundation for Children?s Rights?, Innocenti Insight (2005), p. 21-32.
59 Такива са конституциите на Норвегия и Франция. Все пак и двете държави са страни по Конвенцията на ООН за правата на детето, която е част от вътрешното им право и се ползва с предимство в прилагането при противоречие с норми от законодателството.
60 Такива са конституциите на държави като Литва, Италия, Русия, Чехия, Хърватска, Естония, Гърция, Германия и т.н.
61 Тук попадат конституциите на Унгария, Словения, Полша, Латвия, Албания, Португалия.
62 Решение №32 от 1998 г., ДВ., бр. 141/1998 г.
63 Конституцията не борави с понятието „родителска грижа“. Поддържа се, че конституционно защитеното му съдържание покрива поведението на родителите за отглеждането и възпитанието на децата, основано на родителската им отговорност, но и съобразявано с правата на детето, Вж.: Друмева, Ем.,Конституционно право………, Цит., съч., с. 752.
64 Вълканов, В., Основните задължения на гражданите в Република България, БАН, София, 1987 г., с.131-132.
65 Друмева, Ем., Основни права в брака и семейството. Закрила на майчинството и децата. Правна мисъл, № 4/2012, с. 8-9.
66 Решение №1 от 2005 г., ДВ., бр. 13/2005 г.
67 O’Mahony, C., Constitutionalism and Legislation in Special Educational Needs Law: An Anglo-Irish Comparison,Public Law No. 1, 2008, p. 126-128.
68 Друмева, Ем., Конституционно право………Цит., съч., с. 279.
69 Beatrice, D., Constitutional reforms in favor of children, UNICEF, 2008, p. 43.
70 В обществените среди от няколко години се обсъжда проект на нов закон за детето, които си поставя амбициозната задача да изведе децата от традиционната за тях сфера на закрила и да акцентира върху правата, които ги представят в по-различна светлина- като активни участници в социалния живот на страната. В тази връзка една конституционна реформа в разглеждания смисъл би могла да даде нужния тласък именно в тази посока.
