Интервю с Първан Симеонов във връзка с инициативата “Парламентарна група за децата”
Първан Симеонов е изследовател, публицист и граждански активист. Доктор по политология, магистър по политически мениджмънт, бакалавър по журналистика и преподавател в Софийския университет. Изпълнителен директор е на „Галъп интернешънъл”, изследовател в Института по социология „Иван Хаджийски”, бивш председател на клуба на стипендиантите на Фондация „Конрад Аденауер”. Основен автор и редактор на книгите „Политическият процес и обществено мнение в България: Годишен обзор”, научни публикации и на многобройни текстове в медиите.
Защо темата за децата отсъства в предизборните кампании?
Ако отсъства, може би е защото е „изведена пред скоби“. Детето у нас, впрочем, има сакрален статус и някак не подлежи на обсъждане.
А и както виждате, медийният дневен ред е друг. Знаете, едно е една тема да присъства в програми и послания на партии, друго е да има истинско търсене за нея, респективно търговските медии да я държат на екран.
Но все пак, видях нещо и по детската тема. Не зная как е в други страни, но предполагам, че България далеч не е най-лошият пример.
Имайте предвид, че нашата национална еманципация като общество, т.е. старта на идеята за българска нация през Възраждането въобще минава и през раждаемост и постепенна етническа доминация, дошла като компенсация на асимилационни процеси. Затова и детето и националното в нашия мирогред са свързани. Това е и допълнителен социален пласт към естествената ценност на децата – закодиран в гръбначния ни мозък като общност. Това е и, например, една от основите на прословутия акцент „да изучим децата“, което е култ у нас.
Така че за нашия народ детето е ултимативната ценност. Това е видно и на ежедневно, битово ниво. Затова и аз съм обнадежден, че България ще намери верен път в тази тема.
Възможно ли е политическите сили да се обединят в полза на децата? Колко далеч са идеологически? В някои случаи не става ли въпрос просто за липса на комуникация и за погрешна интерпретация на предложения и документи? Има ли пресечна точка между либерално и консервативно?
Мястото на детето в Западния свят, включително и България, става все по-важен идеологически маркер. Консервативните сили поставят на обсъждане своеобразната „национализация на децата“ и търсят връщане на авторитета и запазения периметър на семейството и родителите. Прогресивните сили се опират на изградените структури на гражданското общество и настояват в тази посока. Да, нужно е да се търси общ език, защото българското общество е традиционалистко, дори и само по силата на инерцията на застаряването, и това значи, че пребладаващите нагласи у нас са по-скоро в битово консервативна посока. Едно неумело застъпничество за обратното по-скоро би имало контраефект и е нужно ресорните граждански структури да търсят внимателно убеждаващ подход.
Експертите или улицата диктуват решенията на политиците, свързани с детските политици?
Заради горното, не бих говорил толкова за експерти и улица, колкото за две парадигми. Според мен, консервативната вълна днес в целия Запад, включително и у нас, е и ефект на махалато с доста сериозен мащаб и либералните общности ще трябва да намерят подход, вместо да гледат отвисоко. Това несъмнено е предизвикателство за всички, да.
Как дезинформацията и пропагандата вредят на децата? Как стана възможно родители масово да повярват, че „норвежците ще откраднат децата им“, а Сорос ще превърне децата им в „джендъри“?
Не съм специалист в материята, но позволете ми да съм по-голям оптимист. Ние, българите, често изпитваме някакъв странен комплекс за малоценност и сме склонни да се самообвиняваме. А аз досега не съм видял международно сравнително изследване, което да покаже, че българите са повече или по-малко, в сравнение с други, податливи на подобни внушения. Освен това, нека не забравяме, че понякога такива приказки идват от външни места, включително и ултраконсервативни религиозни общности със Западен произход. Тоест, не става дума за домашно митопроизводство. А и знаете ли, част от обяснението защо хората се страхуват от „вземане на деца“ е точно в ценността, която децата имат у нас. Както често става в историята, има процеси, които сами пораждат своите тъмни страни.
Кое е най-важното условие децата да се развиват и да живеят добре в едно общество?
Да няма крещящи социални неравенства, гета, бедност. Имайте предвид, че от раждащи се у нас около 50 хиляди деца на година, сериозен относителен дял са деца, които се раждат в среда, която вещае социално изключване и маргинализация. И когато ние тук, в София, си представяме децата на България, малко грешим. Защото децата у нас са все по-често в реални гета – бели петна на картата на образованието и достъпа до благосъстояние.
А какво най-много липсва на децата в нашето общество?
България има силна традиция в социологията на младежта, подрастващите и децата. И точно затова добре може да се наблюдава какво е изгубила страната ни днес – тя е изгубила точно тази своя политика, политиката за човешкия капитал на страната, за децата, подрастващите, младежта. Междусекторна политика с единна точка за достъп и ясна отговорност.
Ние имаме демографски проблем и това не е просто сантименталното вайкане, че намаляваме, а реален проблем за пазара на труда, т.е. качеството на живот. Казано грубо, когато се питаме какво липсва на децата на България, може да се каже първо: липсват самите деца.
Вероятно ще ви прозвучи парадоксално, но липсват и авторитети. В България, в опита за поредно догонващо либерално и капиталистическо развитие, ние забравихме, че за децата трябва да е налична сигурна среда, която поощрява постиженията, борбеността, дисциплината. Наместо това позволихме комерсиализацията да стигне такива размери, че до училищата да се продава алкохол, рекламите да граничат с порнография, да се слуша само ниския клас музика… А учителите, например, да загубят авторитет. Забравихме ценностите. Да, простете патетиката и знам, че живеем в пазар и лесно смилаемото е продаваемо, не искам да морализаторствам, но ме питате как да опазим децата и съм длъжен да алармирам. Имам усещането, че забравяме възпитанието на децата. И то често – от криворазбрана обич към тях.
По какъв начин кампанията „Парламентарна група за децата“ може да бъде полезна за бъдещето на децата и семействата?
Като се опита да постави всички тези проблеми. И най-вече – като приобщава.
