През последната седмица станахме свидетели на пореден случай на насилие, който изуми със своята жестокост. Той беше последван от друг случай с дете, по който компетентните служби тепърва трябва да се произнесат. Насилието над и между деца продължава да изглежда като част от ежедневието ни, а манипулациите по темата продължават. Не спират и призивите за отмъщение и строги наказания.
Ние от Национална мрежа за децата продължаваме да настояваме за решения по ключови въпроси, които ще гарантират правата и сигурността на децата.
Защото всяка година имаме над 1000 случая на доказани престъпления над деца, хиляди сигнали за насилие към отделите за закрила на детето и стотици сигнали за насилие. Остава неясно колко са тези, за които просто никой не е подал сигнал.
Защото за 2019 година се е наложила полицейска закрила на 228 деца. В почти половината от тях става дума за непосредствена опасност за живота на детето.
Защото като държава продължаваме да нямаме план какво правим, за да предотвратим насилието над деца и да помогне на тези, които са пострадали. И още по-малко за това, как работим с тези, които извършват насилието.
Защото нямаме достатъчно места, на които децата, пострадали от насилие, да могат да намерят помощ и подкрепа. В повечето от областните центрове няма никакви услуги за настаняване на жертви на насилие. През 2019 година е разкрит само един нов Кризисен център за деца, жертви на насилие. Общо местата в тях са около 200.
Насилието над деца ни струва скъпо. И заради загубения живот на тези, чиито трагични случаи коментираме няколко дни в общественото пространство; но и заради това, което се случва с останалите деца, които може да не са загубили живота си, но страдат от депресия, развиват зависимости, или самите те започват да извършват насилие – като деца или по-късно, като възрастни. Понякога насилието се сравнява със световна епидемия, в която се заразяваме едни от други и възрастните предават това на децата.
Разбира се, извършителите трябва да понесат наказанието си. Но ни е нужно повече от призиви за отмъщение и възмущение в социалните мрежи, за да се справим с проблема. Нужно е да търсим системни решения – които изискват да знаем защо имаме случаи на насилие и как се стига до тях. И отново – нужна ни е не само полиция, която да реагира бързо и да намира извършителите, но и социална система, която да предотврати такива случаи. Нужна ни е подкрепа за семействата, които имат трудности. Нужни са ни мрежа за психична помощ и работа с хора с психични заболявания. И ни е нужно всеки един от нас да направи нещо, когато види дете, което се намира в рискова ситуация.
Нужен ни е и обществен консенсус, че насилието над деца няма и не бива да бъде толерирано. И можем да го направим.
Коментар на Белла Динкова, Национална мрежа за децата:
Постоянно повтарящият се филм на насилието
Случай на млад човек, живеещ сам, убит в дома си. Взрив в жилищна сграда. Дете със сериозни телесни повреди. Дете, загинало от ръката на близък. Звучи ли ви познато? Това често го гледаме, казано с прости думи, този „филм“ го знаем. Нека върнем лентата само няколко месеца назад, до лятото на 2019 г. И тогава имаше пореден ужасяващ случай, който втрещи хората. Помните ли го?
Да, говорим за насилие, което е още по-неразбираемо и вцепеняващо, когато става дума за такова над деца или дори между деца. Всеки път нашето общество е ужасено и иска възмездие, понякога издавайки присъда без съд, без изясняване на факти, без проверка на информацията – така, както зрителите на арената дават присъди на участващите в зрелището. И всеки път си задаваме и въпроса – как е могло да се случи?
Нека си представим сега който и да е случай на крайна форма на насилие над деца – за съжаление, можем да си изберем от поредица такива в последно време. Нека върнем лентата още малко назад и да помислим дали не е имало индикации, че нещо лошо е възможно да се случи? С детето, което живее само? С детето, което всеки ден идва с нови синини на училище? И дори с детето, за което всички знаят, че няма родители, че е агресивно и изобщо не ходи на училище, а поредицата от дребни провинения стават все по-сериозни? Кога е редно лампата да светне в червено, че има проблем?
Ако си представим един човек в криза, виждаме объркване, неяснота, страх, прибързани и често нелогични решения. Когато има криза, трудно виждаме решението. Когато човек е в криза, има нужда от стабилност – сигурна база, която да даде защита и подкрепа. А тази основа се гради от много и различни хора, които трябва да работят заедно, за да помогнат. Но преди всичко, нужно е да видим кризата – за да можем да помогнем.
В случай на насилие има нещо, което се нарича свикване на координационен механизъм. Тогава отделни специалисти се събират и почват да мислят как да помогнат – социални работници, полиция, представители на училище, представители на социална услуга, психолози. Идеята е да се направи план за подкрепа и какво да се прави в бъдеще. Нека помислим отново за арената, но този път не за зрелището и забавлението, не за ожесточена тълпа, а за подготвени хора, които са ангажирани и които могат да работят в екип за решаване на проблема.
За съжаление, за някои случаи вече е късно. Но ако продължаваме да реагираме от криза на криза, то не намираме генерално решение на проблема с насилието. Ако просто превъртаме лентата напред и назад, не променяме сценария на филма. Наистина имаме нужда от промяна – но не кризисна и емоционално реактивна, а обмислена, планирана, която се случва след като сме си взели поуки от грешките. Трябва самите ние да станем активни и самите ние да режисираме лентата.
