Фондация “Валидити” представи доклад на тема “Деинституционализация и живот в общността в България”.
Израстването в семейна среда е основополагащо за живота на всяко дете. От съществено значение за всеки възрастен е решението къде и с кого да живее. И двете са тясно свързани с правото на живот в общността, което всеки човек има – дете и възрастен, със или без увреждания, независимо от интензивността на подкрепата, от която се нуждае. Децата с увреждания обаче често са лишавани от възможността да живеят в семейство. Те биват настанявани в т. нар. алтернативна грижа, а възрастните с увреждания често нямат възможност сами да изберат мястото, където да живеят и хората, с които да споделят живота си. За съжаление институционализацията на деца и възрастни с увреждания в България все още е широко разпространена.
В периода на създаването на този доклад (2018г.-2020г.) в България бяха направени много законодателни промени. Беше приет нов закон за хората с увреждания, който влезе в сила на 1 януари 2019 година. По същото време влезе в сила Закон за личната помощ, а Законът за социалните услуги е в сила от 1 юли 2020 г.
Освен тези законодателни промени, бяха дадени и политически обещания, като това, че ще бъдат прекратени политиките и практитиките, които поставят хората с увреждания в изолация, което води до нарушаване на техните човешки права. Въпреки тези промени и обещания, действителната ситуация остава тревожна. Хората с увреждания продължават да бъдат сегрегирани в големи или малки институции, където ежедневно се сблъскват със сериозни нарушения на човешките им права. Тези проблеми трябва да се решават систематично, а обещанията – да се превърнат в реалност.
Преди началото на процеса по деинституционализация (ДИ) в България, в средите на професионалистите, ангажирани с предоставянето на социални услуги, не се проведе реален професионален дебат относно институциите, институциоинализацията, институционалната култура и смисъла на понятието „живот в общността”. И макар да нямаше дискусии за това, какво всъщност представлява една институция, съществуваше убеждението, че всички са наясно какво трябва да означава понятието деинституционализация.
“Институция е всяко място, хората, настанени в което са били обозначени като хора с увреждане и които са изолирани, сегрегирани и/или принудени да живеят заедно. Институция е също всяко място, в което хората нямат или не им е разрешено да упражняват контрол върху живота си и вземането на ежедневни решения за себе си. Институция не се определя единствено от нейния размер.”
Освен тази липса на знания в редиците на прилагащите социалните политики, в процесите на ДИ не бяха включени нито хора с увреждания, нито организации за защита на човешките права. Дори когато хората с увреждания и представители на организации за човешките права бяха канени, техният опит беше пренебрегнат и гледните точки, застъпвани от тях, по правило бяха игнорирани.
В България деинституционализацията е в политическия дневен ред от 2010 година. Въпреки че това е обещаващ процес, той е и много рисков. Процесът може лесно да подмени ДИ с трансинституционализация, т.е. хората, които са изведени от една институция, да се озоват в друг тип институция. Този доклад изследва доколко настоящият процес по деинституционализация в България може да постигне своята цел: реализиране на правото за живот в общността за тези хора с увреждания, които в момента живеят в големи или по-малки институции. Докладът се фокусира и върху това дали финансирането от ЕС е използвано в съответствие със задълженията на България съгласно международното и правото на ЕС.
Процесът по ДИ не е завършен. Независимо от това, наличните резултати са достатъчно ясни, за да може да бъде публикуван настоящият доклад. Тези предварителни резултати са тревожни, тъй като процесът по деинституционализация, такъв, какъвто го наблюдаваме, сериозно нарушава човешките права на хората с увреждания.
Прочетете пълния доклад тук
Снимка: pixabay.com
