На 8-ми март – този красив празник, посветен на майката и жената, ще говорим по една грозна тема – насилието над жени и момичета. Парадоксално, но това е най-големият подарък, който можем да им направим – отново и отново да повдигаме проблема и да настояваме да се работи по него.
Наскоро попаднахме на един пост във фейсбук група, в който жена разказва за сексуално посегателство, преживяно в много ранна възраст. Под него в коментарите имаше десетки подобни истории на жени: посегателства в детска школа, в училище, на парти, на улицата, от шофьор на рейс, от роднини вкъщи… Най-страшното е, че средната възраст, в която са се случвали тези инциденти, е между 9 и 15 години. Възраст, в която нямаме психически и физически сили да се предпазим, да се противопоставим, да реагираме и после да го преживеем и да забравим. Всички, до една, още носят този спомен като кошмар и унижение, което помнят години след случката. И ги кара да се чувстват жертви, и, парадоксално – виновни.
Цифрите
В сравнение с другите европейски страни България се очертава като една от водещите в негативната класация. „Честотата и тежестта на насилието над жени в България остават по-високи от средните за всички страни в ЕС”, коментира Михаил Околийски – представител на Световната здравна организация в България.
Докато последните години преминаха под знака на протести срещу стратегически документи и законодателни инициативи, които целят преодоляване на проблема с домашно насилие, се наблюдава сериозен ръст на сигналите на 112. През 2019 г. постъпилите обаждания за домашно насилие са общо 34 949 – това са средно 95 души на ден, преживели или станали свидетели на домашно насилие, пише в. Дневник. За сравнение обажданията на спешния телефон през 2018 г. са 31 166, а през 2017 г. – 29 127. През 2019 г. са извършени 25 убийства на жени, две трети от тях са убити от най-близките им хора – съпрузи, интимни партньори или роднини, показват данните.
Съвсем пресни са и два брутални случая на системно домашно насилие, завършили със смърт – в края на 2020 жена уби двете си деца в Сандански. Мaйкaтa рaзкaзвa, чe зa пocлeднитe 6 гoдини e пoдлoжeнa нa нeпрecтaнeн тoрмoз, нacилиe и пcихичecкo издeвaтeлcтвo. Cлeд вceки пoрeдeн пoбoй тя e пуcкaлa жaлбa в РПУ, нo реакция няма, защото няма медицинско и cвидeтeли.
В началото на годината взрив във Варна уби и рани хора – причината – отново дългогодишни домашни конфликти и тормоз.
Но да се върнем на десетките лични истории в онази фейсбук група – най-страшното е, че всички – 99% от жертвите, са замълчали, не са споделили, не са се оплакали заради страха, срама и вината. Но и защото няма на кого да се доверят и на кого да разчитат. И в тази ситуация са хиляди жени, всеки ден.
Това ли чака и нашите дъщери? Какво можем да направим?
Да говорим с децата си
Сякаш това е първата и най-логична стъпка, обаче по някаква причина я пропускаме. Трябва да говорим с нашите дъщери и много детайлно и конкретно да ги запознаем с евентуалните рискове – как да ги избягват, как да реагират в ситуация. И това трябва да стане, без да им вменяваме страх от света. Ключово е да ги убедим, че винаги, винаги трябва да споделят проблемите с най-близките. Да ги уверим, че при подобни инциденти жертвите нямат вина за това, което им се е случило. Нямат и основание за срам – срамът е единствено за насилниците. Лекомисленото и наивно поведение не е причина да оневиняваме посегателствата. Нормално е да не мислим за света като за враждебно и опасно място и да не обмисляме всяка своя стъпка от гледна точка на евентуално посегателство.
Още по-важно е да говорим с нашите момчета – от много ранна възраст да ги възпитаваме с думи и с личен пример, че жените не са плячка. Че към тях трябва да се отнасят с уважение. Да им внушим, че тормозът и физическото посегателство е деяние, което не отива на нито един мъж – малък или голям. Че то не е игра, която ще остане без последствия, не те прави готин, не те показва силен, а точно обратното – насилието към жена е възможно най-срамната проява за един мъж.
Проблемът очевидно не е от първостепенна важност за управляващите
Срамно и жалко е, че в България не беше приет европейския документ срещу насилието над жени и домашното насилие, защото една шумна група хора успя да изкриви съдържанието му и да заглуши истинския му смисъл. Идеята на така наречената Истанбулска конвенция не е просто да се направят няколко законови промени. Фундаменталната й цел е да няма насилие над жени и деца и да има най-важното – превенция.
И въпреки че в началото на 2019 г. парламентът прие промени в Наказателния кодекс, с които домашното насилие вече е квалифицирано като престъпление, тази превенция все още липсва. Убийствата на жени , извършени от техните партньори, не са спонтанен акт, повечето са предшествани от насилие. Ако се търси помощ навреме, драстично ще намалеят случаите с фатален край.
Все още не е приет и Закона за защита от домашно насилие, който беше подложен на обществено обсъждане в началото на 2021 и предвижда много мерки, които са стъпка напред в борбата с проблема.
Трудно доказуеми са делата за домашно насилие, защото обикновено се случват между двама души и 4 стени, казват специалистите. Свидетели липсват. Но и когато насилието и убийството са доказани, убийци и насилници получават милостта на съда и намалени присъди, защото, например, убийството не е извъшено с особена жестокост, както се казва по случая Чеци, убил 28-годишната Яна през 2011. Извън законовите основания, кошмарно е посланието към обществото, че някои убийства са по-малко убийства, защото не са достатъчно жестоки.
Насилието като зрелище в медиите
Медиите редовно разказват в подробности истории на предизвестената смърт на жени, които дълго – месеци и години, са били тормозени, някои са мълчали, други са подавали сигнали. Пресата има огромна роля в оформянето на обществените ценности и в тази връзка е голям длъжник на жертвите и на цялото общество – случаите на насилие се представят като криминална хроника, пикантни жълтини, на които да цъкаме с език и да чукаме на дърво. Рядко, изключително рядко, медиите вникват в същността на проблема и почти никога не алармират обществото за сериозността на явлението. Описват се дрехите на жертвата, но не се повдига въпросът защо това се случва, докога ще се случва и как обществото трябва да му противодейства. Още по-лошо е, че самите медии понякога вменяват вина на жертвите и им приписват действия, с които са „си го заслужили“. Ужасно е това послание към обществото, че някой, какъвто и да е той, заслужава насилие.
И ако медиите представят дори убийствата като поредното зрелище, какво остава за домашното насилие, което се възприема като сеир, а не като сериозен обществен проблем. На съседи се задават въпроси „какво чу и какво видя“, а се пропуска най-важният въпрос – защо се случва това и какво трябва да направим, за да го прекратим. Въпроси, които не носят висок медиен рейтинг, нали?
Трябва ли да има взрив, за да разберем, че това не е частен проблем?
В общия случай хората все още предпочитат да не реагират, ако станат свидетели на домашно насилие. Битува мнението, че това си е лична, семейна работа. Насилието, обаче, никога не е проблем само на конкретния човек и на конкретното семейство – то е проблем на цялото общество. Трябва ли да имаме истински взрив, като този във Варна, за да го разберем?
Ето това е най-големият подарък, който можем да направим за 8 март на всички жени – да си обещаем като граждани, че ще работим за това, поне в нашия собствен микросвят насилието да не присъства.
Снимка: pixabay.com
