Разговор с Наталия Фенерска – председател на УС на сдружение „Първи юни“. Тя е от Бяла Слатина. Има няколко професии и множество дейности – учила е управление на човешки ресурси и управление на европейски проекти, социален работник, учител по икономически дисциплини и руски език. Най-много време и енергия отдава на „третото си дете“ – сдружението.
С какво се занимава Вашата организация?
Мисията на организацията е да работи за по-добър и достоен живот на деца и хора с увреждания и от рискови групи. Работата ни е в област Враца. Първоначално се занимавахме с деца и младежи със затруднения, сега този фокус се измести, защото повече от година нямаме финансиране и спряхме лиценза си за предоставяне на социални услуги за деца.
Последният ни проект, който приключихме в края на май 2021, беше партньорство с детска градина – предоставихме декори и сценични костюми за драматизации на детски приказки и по този начин децата усвояват различни умения, учат български, защото повечето са от ромски произход, влизат в роли. Оттогава просто оцеляваме на инат. Продължаваме да работим в сферата на дарителството и доброволчеството – в областта учредихме обществени фондове и чрез средствата от Бяла Слатина успяваме да подкрепяме идеи, свързани с детско развитие, образование и култура. Така работим за подобряване на качеството на живот през обществения дарителски фонд.
Наскоро сдружението навърши 20 години, как възникна идеята за организацията, разкажете малко история.
Историята започна така – работех като социален работник в дом за деца с умствена изостаналост. Беше тежка ситуация, ужасни условия, не искам да се сещам за това, потресаваща картина, не мога да я забравя. Когато влязох там за първи път, децата бяха сложени на гърне – наредени на циментов под в помещение като тоалетна, някои боси, а беше февруари, някои със скъсани чорапи, на пръстите и петите нямаше нищо, облечени в раздърпани дрехи, омазани, с петна на лицето. Така ги държаха по 1 час, после ги слагаха да спят в едно помещение, където ги завиваха с дарени войнишки одеяла, с тях бяха закрити и прозорците, вероятно срещу студа. И до днес го помня. Не останах да работя там и с човек, който после пое управлението на тази институция, обсъдихме идеята да създадем организация, която да привлича ресурси тези деца да жиеят по-добре. Поканихме хора на различни позиции, те отказваха, защото изпитваха недоверие към самия сектор, като чуеха фондация, изпадаха в паника. Реално бяхме само 7 човека. Много колеги така стартираха навремето – трудно, малко се говореше за гражданско общество.
Отворихме няколко услуги. Едната беше социален асистент за деца и младежи. Много се радвахме, че успяхме да изпълним със съдържание и смисъл тази роля на асистентите, които подпомагат децата да останат в семейството, родителите да ходят на работа. Това е по-добро решение от личен асистент. Друга услуга беше ранна интервенция на уврежданията за деца от 0 до 7 години – имахме голям екип, но проектът приключи, а политиката на общината е тя сама да предоставя услуги.
Разработихме също мобилна социална услуга за семейството – с нея специалистите по график посещаваха в домашна среда деца и младежи с увреждания. Така децата се чувстват добре, когато са в домашна среда, много неща научиха, които и до днес правят. Имаше например един младеж, който си създаде навик всеки ден да прави упражнения в тетрадка. Днес, 10 години по-късно, продължава да го прави.
Много работехме и за това всички деца да могат да бъдат в училище с другите. За съжаление, като наблюдаваме процеса, повечето се записват индивидуална форма на обучение – средата не е готова още да обучава такива деца и тези с по- сериозни затруднения обикновено си остават вкъщи.
В нашия Център за социално включване в Бяла Слатина организирахме терапевтични ателиета за деца и младежи. Но и това беше по проектно финансиране, опитвахме с доброволци, но е трудно. В този център идваха и деца от дома в Търнава, които бяха преместени в два центъра за настаняване от семеен тип в Бяла Слатина. Опитахме да им помогнем за по-плавен преход към новата обстановка. От самото начало работехме много за приобщаващото образование с инициативи и празници, с които децата и младежите са заедно, навън, хората ги виждат. Друг успех е, че благодарение на тези инициативи, родителите си създадоха общност, и сега, дори нас да ни няма, поддържат контакти, обменят информация.
Разкажете за ваша успешна практика…
Много важна и значима част от нашата дейност е развиването на читалищата като центрове на общността. През 2010 разкрихме клубове Приятели на детето, където предоставихме материали и ресурси за занимания с деца. Никой до този момент не беше виждал читалищата в такава социална функция. Възприеха идеята, продължиха я, разшириха я с допълнителни дейности – ден на бащата, традиции, здравословен начин на живот, билки, кулинарни празници…така привлякоха доста родители. През лятото тези читалища стават притегателен център за деца и родители – хубаво е, че все още ги има тези малки светилища. В малките населени места няма нищо друго – нито кино, нито театър, само читалището – единственото място, където може да се случва нещо за деца. Посяхме семето на социалната работа и контактите. Развихме социалната функция на читалищата. Последните години опитваме да помагаме на читалища в малки населени места чрез обществения фонд.
Повече от 10 години имаме текуща дарителска кампания и дори да нямаме дейности, хората от местната общност постоянно даряват това, което не им е необходимо от бита – уреди, обзавеждане, дрехи, играчки, книги, ученически пособия – ние ги предоставяме на училища, детски градини, читалища, откъдето стигат до хората. Така показахме на хората, че може да се подпомагат взаимно и те започнаха помежду си да разменят неща, сами да се организират. Отново положихме основите на добра практика. Показваме, че с малко средства и ресурси можем да променяме начина си на живот и общността.
Кой е най-големият ви успех в последните години?
Един от успехите ни е дарителският фонд Бяла Слатина, който развиваме. 2015 го учредихме – за 7 години събрахме около 40 000 лв., но са важни не само парите, а това, че успяхме да накараме хората да даряват средства в местната общност и те да бъдат изразходвани за смислени, добри неща, които подпомагат децата от Бяла Слатина. Финансираха се няколко идеи, свързани с детско развитие, дейности на организации и институции от общината. Това ме радва, защото през обществения фонд успяваме да подкрепяме децата.
Дори имаме две институции, които даряват по ведомост, други ежемесечно. Може устойчиво да работим, ако има дарения на малко средства, но от повече хора. Доверието се гради с години. Трябва време, добър имидж, добро име. Когато показваш, че си сериозен, отговорен, стабилен, че не работиш с комерсиална цел или с политически подбуди, когато си автентичен, хората ти се доверяват , въвличат и други.
Какво е най-важното, което трябва да се промени в грижата на държавата за децата и семействата в риск?
Прави ми впечатление, че няма една система, която да е напълно ок. Не разбирам тази държава, която 15 – 20 години не може да промени един закон, който очевидно трябва да се промени. Например закона за противообществените прояви на децата. Аз съм и учител – промените в закона за образованието предизвикаха още по-голяма какофония. Примерите са безброй – детската болница, която все още нямаме, закриването на центъра за лечение на деца…Домовете за деца, лишени от родителски грижи, сега са превърнати в центрове за настаняване от семеен тип – това на практика е старата услуга, просто прехвърляме децата. Местим ги от едно ЦНСТ в друго, записваме и отписваме от училище, караме ги да минават в индивидуална форма на обучение… Не виждам работа със семействата, които са в риск. Не мога да обвиня служителите в дадена институция, а тези, които са измислили начина на работа и финансиране.
Кои са най-големите трудности в работата ви?
Липсва финансиране. От оперативните програми се отказахме, защото се случваше да сме на минус и се изискват множество излишни документалните доказателства – за една дейност се искат много документи, времеемко, трудоемко, унизително. При всеки проблем ни третират като големи престъпници…
По някои проекти, например за предоставяне на услуги като социален асистент, само общините могат да кандидатстват. Като цяло, много общини все още предпочитат да са доставчик на социални услуги, така са работодател на много хора. В България малки Общини масово са най-големият работодател, което е тъжно и не е редно. Трябва да има други бизнеси и дейности. Така се убива и предприемачеството.
Като цяло има огромна административна тежест – наредби и закони се пишат от хора, които никога не са виждали тези, за които пишат, не ги познават, не знаят нищо за тях. Не се взимат предвид и консултациите с гражданските организации, които работят на терен.
Какво ново ви предстои?
Това, което ще продължим, е работата на обществения фонд. Правим малки фондонабирателни събития, отваряме покани за кандидатстване. В началото на декември предвиждаме да има традиционната Вечер на дарителите в Бяла Слатина – ще съберем хората, които са дарявали, ще разкажем какво се случва с техните средства.
По какъв начин Национална мрежа за децата подпомага вашата работа?
Получаваме актуална информация по темите, които работим. Имаме много контакти – винаги, когато имаме някаква трудност или въпрос – търсим колеги от секретариата на НМД, ако те не могат, ни свързват с други колеги. Важно е усещането, че не си сам в цялата епопея.
