Изоставянето на цели групи хора се връща като бумеранг към обществото. Децата в риск често са невидими за държавата, откриваме ги ние, хората от неправителствения сектор, казва председателят на организацията
С какво се занимава Вашата организация?
Сдружение „Хаячи“ , предлага комплекс от услуги. Занимаваме се с обществено полезна работа, която е насочена към рискови общности – ромски, турски и български. Дейността на организацията включва интеграция на уязвими групи за постигане на равнопоставеност и това е най-важната цел на Сдружението ни. Във фокуса на работата на „Хаячи“ са всички членове на обществото, най-вече деца, момичета, здравно неосигурени жени и млади бременни, семейства в уязвими общности. Основните услуги са застъпничество, посредничество, придружаване, информиране, консултиране. Често подпомагането е свързано с образование и здравеопазване, трудова заетост, социални дейности.
Как възникна идеята за организацията? Кои са главните действащи лица в нея?
Идеята възникна спонтанно. Аз съм общински служител – навремето в общината нямаше турци и роми на работа, аз бях единствена. Когато идваха хора от малцинствата, получаваха грубо отношение, затова те започнаха да търсят мен – „како, можеш ли да ми помогнеш“…данъци, документи…хващам ги за ръката и започвам да ги мъкна насам-натам. Моите колежки свикнаха с това и започнаха да го приемат за нормално и когато мен ме няма, те самите поемаха тези хора – дадох добър пример и покрай мен разбраха, че това не са лоши хора, а хора, които имат нужда от помощ. През 2004 година се събрахме няколко колежки от Общината и решихме да създадем Сдружението. Поканихме общността. Подборът на хората ни беше сполучлив. Всички, които започнахме преди 17 години, продължаваме напред и включваме младото поколение. Аз съм лидер на сдружението, но всички сме главни действащи лица. Използвах си личния авторитет в началото, но сега авторитет е целият екип.
Разкажете малко повече за себе си – как стигнахте до това да създадете и да водите една от най-разпознаваемите и работещи неправителствени организации в североизточна България?
Родителите ми работиха в завода за порцелан и стъкло „Китка“. Две деца сме. Преди в град Нови пазар имаше общински местен вестник – често пишеха в него за мен и брат ми като за „богатството на бай Салим“. Това обаче дразнеше общността, защото те не приемаха момичетата да ходят на училище. Бях на 12 години, когато роднините започнаха да говорят, че няма смисъл да уча, защото съм момиче. Но баща ми се застъпваше за това да продължа образованието си. Първото ми недоволство от всичко това беше, когато се обърнах към класната си ръководителка за да я помоля да ме придружи в полицията, исках да се оплача да не тормозят баща ми и го направих. Завърших 11 клас в „Техникума по фина керамика и стъкло“ -профил технология на стъклото, тръгнах да кандидатствам, но вместо да ме изпратят с добри пожелания, баба ми хвърляше камъни подире ми и кълнеше да не ме приемат. Приеха ме в шуменския университет, но не успях да завърша. Първото ми работно място бе в цеха за домакинска стъклария, там се издигнах до началник. След което започнах работа във Общинска администрация като архив-деловодител, проекти и програми. Точно там се сетих, че мога да съм полезна и към Общинските проекти за временна заетост – започнахме да включваме младежи от общността, завършили средното си образование. Запознавахме ги с административната работа, за да видят, че ако са образовани, няма да метат и да чистят тоалетни. Това е голям наш успех. Много от тях завършиха образование и се развиха. А в началото всички бяха плахи – една от колежките например се криеше зад шкафа да работи, била черничка, да не я гледат в Общината. Сега тези хора са в екипа на нашия ЦОП.
Разкажете за ежедневните дейности, с които подпомагате уязвими хора
Много са и всички са различни. Например една от основните ни дейности е квалификацията, която правим на място при нас, съвместно с Бюрото по труда, партньори и обучаващи организации. Квалификациите са съобразени с търсенето на пазара. Помогнали сме за квалификацията на много домашни помощници и лични асистенти, които няма как да бъдат назначени без сертификат. След тези курсове поне 50 – 60 процента от тези хора са назначени.
Работим и в областта на здравеопазването – съдействаме за освидетелстване на лица от маргинализираната общност, на деца с психични разстройства. В малките населени места хората си крият децата – от страх да не им ги вземат. Имаме много тежки случаи, които с месеци остават в съзнанието ти, дори сега, когато разказвам, започва да ми трепери гласът. Имаше драстични случаи, в които буквално сме отвързали деца от синджир и това не са единици. Едно 15-годишно момиче живееше като къртица в земята, сама изкопала дупка, за да спи там, защото искала да се скрие от вятъра и студа, а родителят абсолютно я неглижира, въпреки че взима пари за асистент. Страшното е, че често цялото село знае, но нищо не се прави. Ние сами трябва да открием проблема и да реагираме адекватно.
Като Сдружение в момента помагаме на една жена, българка, изгонена посред зима от свекърва си с две деца – на 10 и 8 години – благодарение на многото членове и хора, подкрепящи организацията, успешно конкурираме предаването „Мисия Нов дом“ – с дарения успяхме да обзаведем дома й. В доста от случаите се включват и семействата ни.
Няма да стигне времето да разказвам случаи…. Друг, за който се сещам, е спасяването на 15-годишна бременна, за която баща й планираше да я продава. Отивам, мисля си, как да взема момичето. Влязох, след два часа разговор, взех момичето и излязох от там.
В друг случай успяхме да убедим майка на психично болно момиче да я заведем на гинеколог, за да й се постави спирала. Често лично се ангажирам, говоря, присъствам. Познават ме, респектът към мен е голям, това е най-важно.
Друг случай, който работим като ЦОП и имаме голям напредък и положителен резултат, е случаят на Руменчо или , както го наричаме – „семейството на Грамчо“ . От немотията живееха в градските тоалетни, като кметът им купуваше всички необходими препарати, а печалбата да остане за тях, за да могат да оцелеят. Жената забременя, роди недоносено бебе, момичетата го кръстиха „Грамчо“, защото беше много малко и не наддаваше в теглото. Със съдействието на кмета на Община Нови пазар им осигурихме общинско жилище, направи се ремонт, обзаведохме го с дарения. Сега имат дом, бащата работи в тоалетните, майката си гледа бебето, то наддава и расте. Те нямат капацитет за друга квалификация, но им осигурихме това, което е нужно за да оцелеят физически. И ето – отговорни са, работят, грижат се за детето и са създадени всички необходими условия в момента.
Обикновено влизаме в семействата, за да помогнем на дете, но нещата не свършват дотук – проблемът е на цялото семейство – започваш да помагаш на всички, за да се осигурят що-годе нормални условия. Няма как детето да е щастливо, докато семейството мизерства. Обикновено сме посредници между тези хора, социални грижи и всички институции. Тук ще вмъкна, че всеки един случай, с който работим, е идентифициран от теренната работа на нашия екип при картографирането ни на общността.
От опита си мога да кажа, че децата не трябва да се отделят от семействата и да се пращат в институции – родителите си обичат децата, просто трябва да им се помогне и да им се даде шанс да се грижат за тях.
Помага ли достатъчно държавата в подобни случаи?
Когато срещам такива случаи се питам – в кой век живеем, как някои хора спят спокойно…. Нямаме последователна държавна политика за тези деца. Те са невидими. А не е толкова сложно да им се помогне, важно е да ги открием, да разберем от какво имат нужда и да ги подкрепим, без да ги унижаваме. Понякога цялото село знаят за проблема, но не реагират, безразлично им е. Останаха ли хора в този свят? Невидимо е и нашето Сдружение – никой не ни познава работата. Държавни служители дори не знаят, че съществуват такива услуги, такива дейности, не познават хората, които имат нужда от тях.
А може да се направи много за групите в риск и европейската практика го потвърждава. Ще дам пример с едно маргинализирано семейство, дъщерите проституират, едната се омъжи в Германия и постепенно изтегли родата си там. Децата от фамилията отидоха като малки и се върнаха като успели хора – висшисти – едната беше медицинска сестра, другата – учителка. Има много други подобни примери на семейства, заминали в чужбина, които стават успели хора. Имаме и едно момче, завършило финанси, което е служител в голяма компания.
Въпросът е защо там стават успели хора, а тук не? Отговорът е, че системата в Германия помага, създава условия, но и следи стриктно децата да са изпрани, изгладени и да ходят на училище.
Маргинализирането и изоставянето на цели групи хора у нас ще се върне като бумеранг към цялото общество!
Най-важното е да се работи по превенция, а не да се реагира, когато нещата вече са се случили. Превенцията струва по-малко пари, но е с повече ефект.
Кой е най-големият успех, който сте постигнали от създаването на организацията до днес?
Всеки решен случай е успех. Сред големите ни успехи е това, че през 2008 – 2009 г. успяхме да построим сграда на 2 етажа на „Хаячи“ по спечелен проект. Беше на груб строеж. Трябваше да я завършим, търсихме спонсори, бяхме много упорити, помогнаха ни Рока-Каспичан, строителната фирма на Даниела Петрова, които строиха без пари, други строителни фирми ни дадоха пясък, цимент, боя…помогнаха, който с каквото може. В периода, когато набирахме дарения, се запознахме с УНИЦЕФ и успяхме да ги привлечем и да им спечелим доверието, помогнаха много, достроиха и обзаведоха сградата. Така започна нашата работа с тях, те инвестираха 11 години в нас с много обучения, оказваха ни методическа подкрепа, даваха ни насоки. Това за нас е огромен успех!
Коя е последната ви инициатива?
По случай 8 -ми март организирахме специално събитие. Разполагаме в сградата с кухня и когато имаме празници, отваряме и сами си правим ястията. Създадохме книга с рецепти от ромската кухня. Всеки подготви нещо традиционно. Ще се издаде и ще раздаваме безплатно книжката, за да запознаем повече хора с ромската култура.
Работите в Център за обществена подкрепа, какво означава това?
На практика целият екип на Хаячи работим в Център за обществена подкрепа (ЦОП). ЦОП е общинска услуга, но ние сме подкрепяща организация. В сдружението всички специалисти работим безвъзмездно на доброволни начала. Имаме много добри специалисти, психолози, логопеди, социални работници, социални сътрудници, медицинска сестра, АГ специалист и всичко необходимо за изпълнение на различен тип дейности. Предлагаме безплатни психологически услуги за деца, майки, родители, които имат нужда – помощ за само помощ – помагаме, докато започнат сами да си помагат.
Имаме ателиета, организираме занимания с пиано, рисуване, математика, четене, писане – грижим се децата да са ангажирани и да не са на улицата.
Кои са най-големите трудности в работата ви?
Всичко е много трудно. Колкото повече трудности срещаме, толкова повече осъзнаваме, че ни липсва държавата. Липсва трудова заетост, което води до бедност и много семейства живеят в крайна немотия. Друг проблем е миграцията – родителите печелят в чужбина и се оправят финансово, но децата се откъсват от училище. Често са без надзор от родители, оставени на баба и дядо в разширеното семейство, което води до липса на адекватно възпитание, ценности, ясни граници. Много често посягат към наркотици и алкохол.
ЦОП, в който работим и подкрепяме, е с капацитет 30 места, а работим по над 60 случая месечно, не можем да се преборим да ни увеличат капацитета, все се появяват някакви пречки. От години призоваваме да се увеличи, но това не се случва.
Работим с направление от „Дирекции социално подпомагане“, „Отдели закрила на детето“, но ако чакаме само те да открият случаите, трудно ще стигнем до хората, защото някои от тях не познават маргинализираните групи, не излизат често от кабинетите си. Ние откриваме тежките случаи. Освен това работим децата да остават в семействата, а не да бъдат извеждани – извеждането е най-лесното, но не е най-доброто за децата. През цялото време на криза, свързана с пандемичната обстановка, Сдружението сме били на първа линия, без да се съобразяваме с времето си.
Кое е най-голямото предизвикателство, с което предстои да се справите в близко бъдеще?
Все още нямаме бежанци, но сме готови да ги посрещнем. Бесарабската българка Мария Николова, зам.- председател на Сдружението, вече получава обаждания от роднини и приятели. Направихме среща с ръководството на Общината, готови сме на общинско ниво и лично да помогнем.
Какво ново ви предстои в следващата година?
Ние не можем да кандидатстваме по големи проекти, защото нямаме оборотни средства, предпочитаме да си партнираме с НПО, общини и други институции. Когато има отворени процедури, включваме се в проектите, но като партньори.
По какъв начин Национална мрежа за децата подпомага вашата работа и развитие?
Национална мрежа за децата е наш дългогодишен партньор. Съвсем пресен случай е с кампанията, организирана от Мрежата, с която децата получиха от дарители мечтаните книжки. Виждам ги с тези книжки, чувам ги как четат на глас.
НМД се включва с помощ при всеки възникнал случай на нужда – така например наскоро получихме дарение – количка за нуждаеща се майка. Получихме и хигиенни материали и препарати – едва ли може да си представите каква радост е това за хора, които не могат и сапун да си купят и перат в реката само с вода. Винаги, когато сме се затруднявали, сме се обръщали към НМД.
Освен това Мрежата ни представя на национално ниво, запознава ни с промените в законодателството – спокойни сме да знаем, че някой ги следи, защитава ни, някой е зад гърба ни, друг няма! НМД дава гласност на нашите проблеми!
От какъв вид подкрепа имате най-голяма нужда в следващата година?
Имаме голяма нужда да се увеличи капацитетът на ЦОП, в който работим и подкрепяме – сега в екипа в държавната дейност има 6 човека, което е напълно недостатъчно за броя случаи, които поемаме и за дейностите ни. Нашият кмет Георги Георгиев ни подкрепя според възможностите си. Кметът на Девня също осигури за община Нови пазар средства за бройка и половина. Тука е моментът да зададем въпроса ЗАЩО? след като виждат работата ни и я ценят. МТСП не вижда ли от отчетите ни, че работим със страшно трудни случаи, а държавата ни плаща за капацитет 30 – другото го поема “Хаячи” от дарения. На моменти отчитаме 60/65 случаи като ЦОП и 20/25 като сдружение – имаме крещяща нужда от увеличаване на капацитета, защото нямаме физическата възможност да издържим. Това зависи от социалното министерство – в продължение на години сме ги запознали и имаме заявка за увеличаване на капацитета. Тук имаме нужда от услугите на ЦОП, тук има реална работа!
Вижте моменти от работата на сдружението в галерията: