С писмо от 15 юни 2021 г. Мрежа за правна помощ към Национална мрежа за децата получи разрешение от Европейския съд по правата на човека („Съда“) за встъпване в писмената процедура по представяне на становища от трети страни (член 36, параграф 2 от Конвенцията и член 44, параграф 3 от Правилника за дейността на Европейския съд по правата на човека).
Становището е внесено по делото A.S.E against Bulgaria (А.С.Е. с/у България) – жалба № 53891/20. Делото касае непълнолетно момиче от български произход, жертва на насилие от партньора си. В него жалбоподателката, представлявана от адв. Наташа Добрева, претендира нарушения от страна на Държавата на Чл. 3 (забрана на изтезанията) от Европейската конвенция за правата на човека („Конвенцията“), самостоятелно и във връзка с Чл. 13 (право на вътрешно средство за защита) и Чл. 14 (забрана на дискриминацията). В този контекст, жалбоподателката отправя твърдения, че приложимата правна рамка е била недостатъчна да я защити, тъй като леката телесна повреда не се преследва като престъпление от общ характер според българското наказателно право. Жалпободателката претендира също, че в специфичния контекст на положението ѝ – като жертва на домашно насилие, непълнолетна и момиче, отказът на прокуратурата да разследва твърденията за насилие срещу нея е в нарушение на процесуални задължения на властите по Конвенцията.
Становището към делото от страна на Мрежа за правна помощ коментира проблемите как в България е невъзможно да се води държавно разследване на насилие над непълнолетни момичета от партньора им, конкретно като домашно насилие, тъй като връзката между извършител и жертва не отговаря на дефинициите, заложени в чл. 93, т. 31 от Наказателния кодекс („НК“)[1] и чл. 3 от Закона за защита от домашно насилие („ЗЗДН“)[2] (например, извършител и жертва, когато тя е непълнолетна, в повечето случаи не са съпрузи и не се намират във фактическо съпружеско съжителство, както изискват споменатите разпоредби към настоящата си редакция).
Становището се фокусира също и върху трудността да се разследва такъв вид насилие от комптентността на Прокуратурата, в несъответствие с международно право. Актовете на насилие – душене и синини, нанесени с юмруци и ритници, не се квалифицират като средна или тежка телесна повреда по смисъла на закона (чл. 128, чл. 129 НК), а представляват лека телесна повреда (чл. 130) и съответно се квалифицират като престъпление от частен характер, което се преследва по тъжба на пострадалия. Това демонстрира разбирането на законодателя, че домашното насилие е личен проблем между частни лица, а не общественозначимо правонарушение. На практика, често жертвите на домашно насилие се въздържат да съдят насилника или оттеглят подадените тъжби поради положението си на зависимост.
Становището коментира и важно правомощие на Прокуратурата да действа в полза и на деца-жертви на домашно насилие, което обаче не се използва често на практика, а именно чл. 49 от Наказателно -процесуалния кодекс („НПК“)[3], който гласи:
„В изключителни случаи, когато пострадалият от престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, не може да защити своите права и законни интереси поради безпомощно състояние или зависимост от извършителя на престъплението, прокурорът може служебно да образува наказателно производство.“
Предпоставките на тази разпоредба са субективни, тъй като терминът „изключителни случаи“ не е строго определен и всеки прокурор извършва собствена оценка дали условията на чл. 49 НПК са изпълнени. Мрежата за правна помощ не откри съдебна практика, в която чл. 49 НПК е бил приложен от прокуратурата, за да предложи защита на малолетните жертви на домашно насилие.
Тези и други въпроси – като например статистика относно домашното насилие в България и липсата на официална такава, поддържана от държавата, проблемите, свързани с неприемането на Национална стратегията на детето (2019-2030)г., нератифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, наричана още Истанбулска конвенция и решението на Конституционния съд на Република България, обявяващо я за противоконституционна[4], неприемането на последните промени в Закона за защита от домашно насилие[5], коментарите на Комитета за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените (CEDAW) към България, които критикуват традиционното разбиране за жената в нашето общество, което спомага за насилието, можете да откриете в текста на становището.
Можете да се запознаете с пълния текст на становището (на английски език) – тук, а с фактите по делото A.S.E. against Bulgaria – тук.
ЕСПЧ разглежда тази жалба с приоритет и решение по делото се очаква до изтичането на 2023г. Мрежата за правна помощ към НМД ще проследи делото и ще публикува анализ върху решението.
[1] Престъплението е извършено „в условията на домашно насилие“, ако е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство.
[2] “1. съпруг или бивш съпруг; 2. лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство;“, но не и интимен партньор.
[3] Наказателно-процесуален кодекс В сила от 29.04.2006 г.Обн. ДВ. бр.86 от 28 Октомври 2005г., … изм. ДВ. бр.41 от 18 Май 2021г.
[4] Решение № 13 на Конституционния съд на Република България, София, 27 юли 2018 г. (обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018 г.)
[5] Проект на ЗАКОН за изменение и допълнение на ЗАКОН за защита от домашното насилие (обн., ДВ, бр. 27 от 2005 г., изм., бр. 82 от 2006 г., бр. 102 от 2009 г., бр. 99 от 2010 г., бр. 50 от 2015 г. и бр. 24 и 101 от 2019 г.)
