Диалогът с държавата е като в приказката „царят дава, а пъдарят не дава. Най-трудни за гледане са тийнейджърите, коментира пред „Монитор“ председателят на Националната асоциация за приемна грижа.
– Г-н Долапчиев, защо приемните семейства, в които няма настанени деца, са константна бройка – около 500 в продължение на месеци?
– В България да си приемен родител е едно изключително предизвикателство, тъй като трябва да се съобразиш с доста неща. Едно от тези неща са обществените нагласи, които са доста противоречиви. Много семейства у нас се демотивират да останат приемни родители. Тези, при които няма настанени деца, са около 500, при тях проблемът е друг. Това са семейства – одобрени за приемна грижа, но профилът, за който са кандидатствали, се разминава с профила на децата, нуждаещи се от приемна грижа. Приемното семейство може да избере подходящата възраст на детето, за което да полага грижа, но в региона, в който е семейството, може да няма дете, отговарящо на този профил.
– Какво се случва в големите градове, където не достигат приемни родители?
– В София няма приемни семейства без настанени деца. Но в един по-малък град, като Търговище, там нуждата от приемни семейства е за тийнейджъри – деца над 10 години, в същото време обаче там няма толкова кандидати – одобрени за грижа за деца на тази възраст. В приемната грижа се наблюдава ситуация, подобна на тази с осиновяването – хората искат да се грижат за малки деца.
– Защо?
– Ами това е някаква особеност на народопсихологията ни. Малко са хората, които са готови да полагат грижи за деца в тийнейджърска възраст.
– Как и защо се определят тези профили, кой ги изготвя и одобрява?
– Когато един човек иска да стане приемен родител, той кандидатства пред общината, в която живее, в заявлението, което попълва, се посочва предпочитанието за възраст и пол на детето. Хората, които се грижат като професионални приемни родители, не могат да избират етноса на детето, такъв избор обаче има за доброволните приемни родители – тези, които не получават възнаграждение за грижата за деца.
– Кои са децата, които най-често остават извън приемна грижа и защо?
– Като че ли най-непредпочитани са децата в тийнейджърска възраст, защото е трудно да полагаш грижи за вече изграден характер, а и възрастта е доста деликатна. По-малко са и хората, които избират да се грижат за деца с увреждания, въпреки голямата нужда от такава грижа. При децата с увреждания липсват достатъчно подкрепящи здравни и социални услуги и затова хората по-трудно се съгласяват да полагат грижи.
– Тези профили не са ли твърде ограничаващи приемната грижа?
– Статистиката показва, че всяко пето приемно семейство е без настанено дете. Профилите са важни, защото чрез тях се извършва „напасване“ между дете и семейство. Чрез тях приемните родители изразяват готовността си за какво дете могат да полагат грижи. Ако приемните родители са пенсионери, едва ли биха се справили с грижата за дете на 4 или 5 години, защото тяхната физическа активност няма да е равна на тази на детето. Профилите са важни за формирането на грижите за детето, проблемът обаче е, че освен профили са нужни и допълнителни обучения и подкрепа, за да може да се смекчат различията и да няма семейства без настанени деца. Ресурсът на всяко приемно семейства трябва да се използва. Именно затова е важно да има активна комуникация между социални работници и приемни родители, за да се мисли за варианти, които изключват трайното разминаване на тези профили. Защото към този момент ние губим към 500 приемни семейства.
– Как трябва да се променят тези профили? Компромис ли е необходим, за да се избегне този недостиг?
– За да се намали недостигът, най-важно е обществото да спре да гледа с пренебрежение приемните родители, да не бъдат сочени с пръст и наричани „печелбари“. Приемната грижа е временна, освен това е важно да се подчертае, че дете се настанява в приемна грижа само тогава, когато всички близки са отказали. Това, което ние като асоциация много пъти сме казвали, е, че трябва да се помисли много внимателно върху подбора на приемните семейства. За съжаление масовият профил на приемен родител е на човек над 50 години, жена, живееща в малко населено място. Много искаме да се промени този профил, да има повече млади хора с различни професии, готови да гледат собствените си деца заедно с приемните. Към момента обаче приемната грижа е демотивираща за младите хора. По ред причини – липса на трудови договори, липса на подкрепа и куп неуредици, които трябва да се променят.
– От кого зависят тези промени?
– Промените, свързани с това приемната грижа да се превърне в социално привлекателна професия, зависят само и единствено от институциите. Необходимо е да се направят промени в Закона за закрила на детето, да се направи отделна глава в този закон, която да е за приемна грижа. Необходимо е да се разпишат разпоредби за специален трудов договор и с всички тези промени ще стане възможно приемната грижа да стане социално желана професия.
– Още миналата година искахте приемните родители да не са на граждански, а на трудов договор. Какво се случи тогава, когато говорихте с институциите и с министъра на труда и социалната политика?
– Асоциацията на приемната грижа е създадена през 2009 година, от 2011 година приемната грижа се финансира с европейски средства, реално до този момент държавата не е изхарчила нито един лев за заплати на приемните родители, нито пък за издръжка на децата. По тази причина държавата казва, че това е проект, който е с точно определени параметри, които не могат да се променят. От 2021 г. обаче държавата ще поеме изцяло ангажимента към приемните семейства да осигури заплата, издръжка, както и да поеме издръжката на всички социални работници към общините, които работят в областта на приемната грижа.
– Ще има ли промени през 2021 г., държавата ще осигури ли тези трудови договори, които са важни за вас, водили ли сте такъв разговор?
– До този момент няма никаква яснота какво ще се случи с приемните семейства само след няколко месеца. Едната хипотеза, която се носи в пространството, е, че този проект ще продължи и през 2021 г., като по него ще се осигурят само заплатите на социалните работници, а възнаграждението на приемните родители и издръжката на децата ще се осигурят от държавния бюджет. Ние сме притеснени от подобна стъпка, тъй като се отлага решението на сериозни въпроси, все още не е приет Национален стандарт за приемната грижа, а такива стандарти не са непознати за държавата и са нужни за нас.
– Защо държавата се дърпа, реално приемните семейства са малко над 2000?
– Аз не мога да определя дали държавата се дърпа, обаче със сигурност европейското финансиране даде голямо спокойствие на държавата, а наистина говорим за 2000 приемни семейства, сравнено с общата социална картина и работещите там, бройката е незначителна. Приемната грижа е единствената алтернатива за децата в домове, които до 2025 г. трябва да са затворени. Въпреки че ние от асоциацията участваме в работна група, все още нямаме яснота с бъдещето на приемната грижа, няма и ясно политическо послание. Аз ще бъда честен – приемните родители на възраст рано или късно ще се откажат от приемната грижа и в един момент ще се окажем с малко приемни семейства, ще има остра нужда от такива хора, а в същото време този вид грижа е набедена за аморална и ужасна, и така на практика няма да има кой да гледа децата, които са жертва на насилие или лоша грижа в собствените си семейства, защото това са деца, които никой не иска.
– Тогава кой ще ги гледа тези деца, те имат нужда от грижа и социализация?
– Това, което е възможно да се случи, е – ние сега светваме червената лампа, че проблемът е сериозен, ние няма да спираме да го напомняме, но ще дойде момент, в който държавата ще е изправена пред предизвикателството да има нужда от приемни семейства, а да няма и желаещи. Към момента социалната работа в България е на ниско ниво, това също трябва да се промени.
-Има ли деца, които са в институции поради липса на приемни семейства?
-Има деца, които са в институции и не са в приемна грижа, но не знам нито колко са, нито какъв е техният профил. Много от новите институции – центрове за настаняване от семеен тип, са също по европейски програми и е необходимо да докажат устойчивост пред ЕК за това, че са нещо добро и функционално. За да се случи това, е необходимо да се поддържа капацитетът на тези институции и затова не са малко случаите, в които системата за закрила на детето настанява деца в тези центрове, а не в приемна грижа.
– На кого е отговорността за тази абсурдна ситуация?
– Ние не можем да търсим отговорност, защото отговорността по закон е на отдел „Закрила на детето“.
– Центровете за настаняване от семеен тип не са ли по-добрият вариант от домовете?
– Да, когато говорим за опаковката, за ремонта на сградата, за подобрените условия, но старият персонал работи по стария начин.
– Имате ли предвидена среща с институциите и с министър Сачева предвид малкото време за решаване на проблемите на приемната грижа?
– Ние диалог с институциите имаме, само че един министър и един зам.-министър не са достатъчни на нашата държавна система, за да се случат промени. Имаме подкрепата на Деница Сачева, от зам.-министър Стоименова, но всичко се „счупва“ някъде по трасето надолу на ниво експерти.
– Това не е ли една ситуация, в която „царят дава, а пъдарят не дава“?
– Е, точно такава е ситуацията в момента, защото има едни хора на ниво, което не е достатъчно, за да разберат и решат проблемите на приемната грижа. А един министър и неговият заместник искат да помогнат, но нямат времето, защото има хора, които в мегаструктурата на това министерство не успяват да стигнат до приемната грижа.
**
Мирослав Долапчиев е председател на Националната асоциация за приемна грижа от юни 2012 г.Той и съпругата му Дойница са доброволни приемни родители и се грижат за малки деца Мирослав Долапчиев е роден през 1979 г. в гр. Сливен. Икономист по образование. Управлява група от компании, сред които „Алокор“ ООД, която се занимава със системи за автоматизация в големи сгради.
Източник: monitor.bg
Снимка: pixabay.com
