В добилата легендарен статут поредица от романи за момчето-магьосник Хари Потър, което се бори със злото с помощта на своите приятели и учители, освен магическото училище Хогуъртс, което хилядолетия наред съхранява знанието и открива и развива естетсвената магия и любопитство на децата, а също така е и убежище на доброто в мрачни времена, съществува и една напълно институционализирана форма на вълшебство – Министерство на магията.
Основната функция на Министерство на магията е да предпазва света на обикновените хора от влиянието на магичния свят и да подсигурява неговата анонимност. От различни епизоди в книгите и разказите става ясно, че министерството е силно бюрократична, елитистка и често корумпирана структура, която е некомпетентна по отношение на образованието на младите магьосници, но много податлива на изкушенията на злото, което в крайна сметка успява лесно да я овладее. В развитието на историята, колкото повече нараства силата на злото, толкова повече министерството затяга своята хватка около Хогуъртс, като сменя обичания от всички директор и поставя свой кадър в него, който буквално обковава училището в безсмислени норми, правила и забрани, които смачкват индивидуалната личност, творческото начало, свободата и радостта от ученето и го превръщат в средновековен тъмничен затвор.
Единствената разлика между Министерство на магията и Министерство на образованието и науката на България в момента е, че първото е плод на художествена измислица, а второто – плод на управленска ригидност, апотеоз на бумащината и абсолютно формализирано и безчовечно отношение към българските деца, скрити зад високи интелектуални претенции и обикновена кадрова немощ и безкраен списък от реформи на хартия, които не водят до нищо друго, освен функционално неграмотни, непринадлежащи и ужасени от образованието млади хора, безпомощни учители, борещи се със системата на мускули и родители, за които досегът с образованието стига до табелата „До тук!” на училищната ограда.
След поредица от заявки за реформа, основната и водеща в комуникационно отношение от които изглежда е кога да започва учебната година, министърът на образованието и науката не успя да артикулира пред деца и родители защо след като планира промяна на учебните програми, само в разстояние на седмица допусна два абсолютно куриозни и абсурдни примера за неадекватност в механизмите, които би трябвало да измерват качеството на образованието – националните външни оценявания по български език и литература след 4-ти и 7-ми клас.
И доколкото примерът с определянето на пожарникаря като „професия”, а не като „човек, който гаси пожари” в малките матури след 4ти клас можеше да бъде преглътнат с принципната неадекватност на методите за оценка на знанията и уменията на децата, то текстът, по който седмокласниците трябваше да правят преразказ, оставя повече от горчиво чувство у четящия. На фона на постоянните призиви учебните програми да се формират така, че едновременно да обучават, възпитават и култивират ценности и норми у учениците, но също и да бъдат понятни, свързани с реалността и задаващи високи образователни стандарти, Министерство на образованието и науката допусна повече от 50 хиляди деца да изпитат възможностите си и наученото в първия учебен етап над един напълно лишен от художествена стойност, пълен с клишета и слаб в литературно, стилистично и езиково отношение текст, който не само не допринася с нищо към изброените цели, а направо ги развращава с абсолютно вредни внушения. Банално изградените образи са по-малката беда, отколкото овехтялото и неадекватно стереотипизиране на хората с увреждания като ощетени, слаби, страдащи и дори „наказани” от съдбата си, които могат единствено да предизвикват сиромахомилски реакции в обществото и да бъдат „спасени” само от суеверия и имитативна магия, за да станат и те нормална част от обществото.
Като добавим към подобно утвърждаване на държавно ниво на абсолютно погрешна представа за хората с увреждания и в частност децата с увреждания, някои от които са и ученици, работили върху този текст, позициите на автора (който е и учител), щедро споделени във Фейсбук с широката общественост, Министерство на образованието и науката се оказва в ролята на легитиматор на най-високо ниво на посредственост, дискриминация, фалшиви новини и дезинформация.
В крайна сметка въпросът дори не е за формата, а за съдържанието. Защото от всичко, на което сме свидетели покрай националните зрелостни и други изпитни сесии в последния месец, става ясно, че целите на образованието са:
- Не да насърчава критичното мислене, анализа и функционалната грамотност у децата, а зазубрянето, „познаването“ на предварително фиксирани отговори и врачуването не кое е правилно, а кое е вярно в главата на задаващия образователните стандарти директор на дирекция или обикновен чиновник;
- Не да формира граждански активни, търсещи, мислещи, емпатични, информирани членове на обществото, а суеверни баби, които чакат чудото, понеже знаят, че системите изначално не работят и няма да проработят;
- Не да създава усещането и убеждението у децата, че успехът и благоденствието на всеки един от нас зависи от усилията, работата и споделените ценности на всички ни, а от абсолютно случайни, хаотични и неясни процеси, както и от критерии, които се формират не в резултат на ясни цели и данни, а вероятно на онова, което народът нарича стъкмистика;
- Не да приобщава, събира и празнува различието и многообразието на всяко човешко същество и неговата личност, а да чертае разделителна линия след разделителна линия до степен, в която училището се превръща не в споделена и жива общност на просветата, а зандан, в което знанието не вирей.
Ако това са заявките на държавната политика в областта на образованието и това са начертаните пътеки, по които се очаква да продължават да вървят децата, които вече са обхванати от него, а и тези, които нищо неподозиращи идват след тях, то има ли смисъл да продължаваме да насочваме държавен ресурс към система, която е враждебна към огромна част от участващите в нея, а останалите просто имат късмет да са много малко и щастливо изключение?
Ако сме възрастни хора с малко останала загриженост за това, което идва след нас, няма как да останем безмълвни съучастници в процесите, протичащи в българското образование, независимо от политическата власт, под чието управление е било то, но цялостната комуникационна катастрофа и институционално изолиране и втвърдяване в Министерство на образованието в последната година, надминава повечето песимистични сценарии досега. Всички опити за повлияване на тези процеси от страна на гражданския сектор завършиха с практически неуспех, на фона на растящо недоверие и справедливо възмущение от страна на общество, родители и ученици. Наложително е ръководството на Министерството да даде адекватно обяснение за допуснатите грешки и най-вече да заеме мястото си в широк диалог за целите на българското образование и методите, по които те се постигат, вместо да се крие зад механизмите на принуда, чрез които действа най-често. До момента официалните изявления декларират, че проблем няма и хората пак не са разбрали какво всъщност е искал да каже авторът, разбирайте, институцията.
В противен случай усещането за некомпететност, нежелание и неразбиране на стратегическата роля и важност на системата, която отговаря за формирането на бъдещите граждани, съчетани с претенция за висок, но с нищо незасвидетелстван професионализъм, ще се запази до степен, в която изборът за родители ще бъде образованието на децата им или запазването на здравия им разум. А всъщност може би този момент отдавна е дошъл.
Пламена Николова, директор „Политики за децата“ в Национална мрежа за децата
Снимка: pixabay.com
