Разговор в студиото на радио Дарик за детските емоции с Милена Манова, психотерапевт, преподавател и супервизор по позитивна и детска психотерапия:
Не винаги разпознаваме детските емоции и не винаги знаем как да реагираме на тях, казва Милена Манова. Зад емоцията стои скрит мотивът за поведението на детето. Детските емоции се отличават с това, че не се редактират от съзнанието, както при възрастните. Важно е родителите да знаят каква потребност стои зад всяка емоция и чувство. Емоциите трябва да намират път навън и ние да реагираме правилно, а не да ги забраняваме, смята психотерапевтът.
Една от основните емоции, които проявяват децата, е гневът. Зад него се крият и най-много потребности – имаме нужда да бъдем уважени, зачетени, а при децата има и потребност от поставяне на граници. Често се ядосваме от това, как децата изразяват гнева си. Ако родителят дълго не го забелязва, детето започва прекалено често да изразява гняв. Необходима е осъзната комуникация – да дадем реактивен отклик на неговите реакции. Има различни степени на гнева – обида, раздразнение, мълчание от натрупано негодувание, открит яд или ярост. Можем да комуникираме с детето преди да започне гневът или след като е отминал, но не и в пиковата му фаза. Зад всяка агресия стои гняв и това е важно да се знае. Ако системно не се откликва на гнева, има тенденция детето да стане агресивно. То има потребност да изрази себе си, но това трябва да има граница, която да бъде поставена от възрастния. Родителят не само трябва да ограничава, но и да даде разрешение за изява на тази емоция, насока какво детето да направи с нея. Ако каже „ти нямаш право да си гневен“, детето започва все по-често да си казва „аз нямам право“ – това крие опасност да стане свито, интровертно и така емоцията започва да го разрушава и разболява. Разбира се, гневът не трябва да се показва с агресия, но детето има нужда от разрешение да се освободи от нея. Едва след като стихне раздразнението, тогава може да се говори, да се пита, да се дадат алтернативи за изразяване на гнева – какво да направя вместо да ударя – да се извиня, да кажа, да погледна от смешната страна, да се оттегля от ситуацията, да погледна от дистанцията на времето, да простя… – тези алтернативи се проиграват заедно с родителя при възраст след пет години. Преди това е достатъчно да прегърнеш детето и да го успокоиш.
Страхът е различен в различните периоди на детското развитие – първо е страхът да не ме изоставят, след това идват монострахове – от кучета, от тъмно, от дълбока вода, които се привнасят от родителите, следват социалните страхове – дали не съм дефектен, как ме оценяват другите. Как се лекуват – като превърнем страшното в смешно – като например може да го нарисуваш смешно. Децата имат потребност да гледат страшни герои и истории – това е заради нуждата да репетират за случаите, в които ще срещат реални страшни герои. Смисълът на страшните приказки е, когато се появи лошият, ние да сме въобръжени с инструмент за реакция. Родителите не трябва да се притесняват от това, че децата гледат страшни герои и истории, но е необходима мярка, защото понякога се създават психози, ако фантазията се вкара в реалността. Омаловажаването на страха, окарикатуряването, най-много помага. Например родителите може да купят спрей „срещу чудовища“ и да пръскат стаята преди лягане. Колкото повече разбираш страха, роден от въображението, и го обезценяваш, толкова по-добре. Възрастните обаче трябва да реагират на страха, който пречи на живота на детето и когато е прекалено интензивен.
Радостта е дефицитно чувство. Често в нашето общество има забрана за радостта, а най-естествено за детето е да е радостно. Например, имаш шест по български, но родителят напомня, „а по математика“ – и то си казва „да, не е време да се радвам“. Или с приказки като „много хубаво не е на хубаво“, „не бързай да се радваш, да не чуе дяволът“. Радостта също изисква позволение да си дадеш време, да се насладиш . Важно е да си позволяваме и да показваме позитивните чувства, защото радостта и щастието са здраве.
Чуйте целия разговор в студиото на Дарик
Снимка: pixabay.com