Интервю за Национална мрежа за децата с Лена Лалчева, психолог и психотерапевт.
В България има принципно неглижиране на проблема с психичните страдания на децата, защо?
Аз не мисля, че това неглижиране на ниво институции е повече, отколкото неглижирането на проблемите на психичното здраве в цялост. Психичните проблеми са нещо, за което винаги се е говорело тайно, като нещо прикрито или срамно и все пак в последните години този предразсъдък се наблюдава все по-рядко. Въпреки това обаче, няма родител, който да споделя за проблем с психичното здраве при детето си открито и без стеснение. Стигмата все още не е премахната напълно и едва ли това ще се случи в близко бъдеще.
Наблюдавате ли повишаване на тревожните разстройства при децата и младежите от началото на пандемията?
От началото на пандемията има активиране на всички тревожни разстройства – и при деца, и при възрастни. Обичайно тревожността при деца и подрастващи се отключва около кандидатстване и свръхнатоварване с учебни задачи – курсове, школи, изпити и/или при житейски травми и големи негативни промени в живота на децата. В настоящия момент пандемията е нещо ново, непознато за всички, включително и за децата. Те, като че ли обаче не се страхуват от самия вирус, а от изолацията, наложените от нея трудности и липсата на социална активност са факторите, които влошават психичното здраве на децата.
Коя възрастова група е най-засегната и защо?
Не бих могла да дам представителни данни като отговор на този въпрос. Не съм сигурна дори, че на този етап такива данни се водят статистически накъде. По-точният отговор е, че има ли в живота на детето предпоставка то да отключи психически проблем, то пандемията и свързаните с нея реалности са един негативен активатор, които да катализира процеса.
Какви са най-честите тревоги и притеснения на децата във връзка с коронавируса и ситуацията около него?
Малко от децата и подрастващите се плашат наистина от самия вирус. Те вече са чували от телевизията и от възрастните, че вирусът не е непосредствено опасен за тях. Те не се чувстват толкова застрашени и песимистични към самата пандемия, техните страхове не са насочени директно към здравето. Основните притеснения при децата и подрастващите идват от липсата на възможност за излизане и контакти с приятелите им. За едно дете липсата на активности и игри с деца на неговата възраст е нещото, което е най-болезнено в случая. За подрастващия юноша невъзможността да контактува на живо с връстниците си създава неудобство и дискомфорт, който пандемията и наложените мерки създават. Имам тийнейджъри с депресивни и тревожни състояния, за които невъзможността да се видят с приятелите носят най-големия дискомфорт и подкрепят депресивността или активират тревожността им. За някои от по-малките деца до 10-12 годишна възраст самият вирус става активатор и проводник на тревожно състояние или обсесивно-компулсивно разстройство.
Кой е предупредителният сигнал, че трябва да се потърси помощ от психолог?
На първо място, ако детето сподели, че иска да поговори с някого, родителят трябва да откликне на този зов. Много родители мислят, че децата им просто така говорят и не обръщат внимание на първата им такава молба. Осъзнават сериозността на думите на детето си едва по-късно, при появата на симптоматика. Други родители се страхуват от психолога, сякаш може да излезе от къщата информация, която е деликатна и не е за чужди уши. Има и родители, за които това са излишно похарчени пари. Знаете, че в България психотерапията и консултирането не се поемат от Здравна каса и че са скъпа услуга, както навсякъде по света.
Ако излезем от конкретната пандемична ситуация – в моя кабинет родителите често казват „Никога не ми е създавало проблеми детето“, „Толкова добро и тихо дете е“, „Никога не съм подозирала, че може да преживява нещо такова“. Моят отговор е: именно защото детето е било добро и тихо, именно защото никога не е създавало проблеми – това е знак, че нещо в живота на детето не е наред. Детето затова е дете – да не е тихо, да тича, да играе, да говори на висок глас, да създава проблеми понякога. Да има своите конфликти, своите несъгласия с възрастните или с връстниците. Тийнейджъра е здрав психически, когато има своите конфликти с възрастните, когато в опита си да отстоява себе си, започва да се заявява открито и отстоява границите си. Нали затова е юношеството, то е едно съзряване, което е съпроводено с отделяне и самостоятелност. Именно тогава най-често се среща сблъсъкът между разбиранията, между изискванията на родителите и желанията на децата. Ако детето е тихо и не създава проблеми, това само по себе си е проблем.
Как се отразява на децата и тийнейджърите изолацията и застояването пред екрана?
Както се отразява на всяко живо същество изолацията, но при децата енергията и нуждата от движение са в пъти по-големи. В юношеството контактите с връстниците са дори по-важни от контакта с възрастните. За тях именно социалната изолация е най-големия проблем. За застояването пред екрана – всички знаем негативите от твърде дългото използване на електронни устройства. Нека да не забравяме обаче, че пандемията е в световен мащаб. Това не е някаква прищявка. Това е изключително сериозен, глобален проблем и въпреки всички неудобства, ние сме длъжни да се съобразим с обстановката и изискванията, които тя налага. С цената на известен дисккомфорт да запазим човешкия живот поне докато не се намерят други мерки за ограничаване на пандемията.
Как се отразява липсата на спорт и движение?
Нуждата от движение за всяко живо същество е важна. Движението и спортът по естествен начин повлияват хормоните на щастието и тонуса. Наред с това физическата активност съдейства за успешното преработване на излишен адреналин, който пък е продукт на стрес, безпокойство и други извънредни ситуации. Възрастните са хората, които трябва да съдействат на децата за повече движение и спорт в пандемичната обстановка в момента. Децата не бива да остават без движение. Всеки хубав ден и всяка свободна минута могат да бъдат използвани за физическа активност. Дори и залата за обичайния спорт да е затворена, има начин детето да спортува. Важно е да обърнем нужното внимание на изискванията на пандемията. Ако при спорта на децата има начин да се спазят мерките за безопасност, то е важно да бъдат спазени. Нека не забравяме обаче, че при активен спорт дишането става по-учестено, поемането на въздух по-дълбоко и рисковете в небезопасна среда са в пъти повече. В момента изолацията съвсем не е толкова пълна, колкото беше в началото на годината. Всеки родител може да вземе информирано решение за себе си и детето си кой е безопасният начин за спорт за него и семейството му. Има ли желание, има и начин да се избегне застояването и да се даде нужната физическа активност на децата.
Какво биха могли да направят родителите? Какво е важно да казваме и да показваме на децата тези дни?
Важно е да разговаряме с децата си. Да чуем какво ги тревожи, от какво се страхуват, от какво имат нужда. В такава обстановка повече от всякога децата изпитват необходимост от подкрепа, изслушване и здрав възрастен до себе си, който да им даде една опора, стълб, сигурност. Може би точно в тези дни сега, когато оставаме вкъщи и сме социално изолирани можем да задълбочим връзката родител – юноша и да поиграем повече с малките си деца. Още повече, че и предстоящите празници са семейни и уютни. Нека използваме това време за семейството и за да сме заедно. Това е най-голямата, най-значимата подкрепа за децата и юношите.
Снимка: freeimages.com