Над половината българи живеят в материални лишения и това все повече ще е проблем за всички ни
Трудно можеш да забравиш за бедността в България. Тя тормози всеки град. Крачи по всяка улица. Наднича от всяка угрижена физиономия. Обсебва всеки политически разговор. Обяснява всяка трагедия. Тече от чешмата. Въпреки че се надявахме членството в Европейския съюз, ако не да я изкорени, поне да я намали, бедността е марка, от която България не може да се отърве вече осем години след присъединяването си към клуба на богатите. Увяхна митът, че икономическият растеж сам по себе си свива размерите на мизерията.
В същото време съседна Румъния, макар и бавноq се движи в правилна посока. Това не само засилва усещането за неуспех на България. Когато две съседни държави имат подобни разминаващи се траектории, инвеститорите ще започнат да предпочитат тази, която им предоставя не само по-добри данъчни условия, но и по-добре образована работна сила, по-висока покупателна способност, а и по-силно усещане за оптимизъм. Този тренд вече се усеща и България няма време за губене.
Но колко голяма е всъщност бедността
Ако вземем най-универсалния икономически показател – брутния вътрешен продукт на глава от населението, макар и с малко, той пъпли нагоре с годините. И в същото време България заема твърдо първото място в ЕС по процент на хората, които живеят в материални лишения – повече от половината население според Евростат (виж графиките). Всеки втори човек в страната е в риск от бедност или социално изключване, което отново е челна позиция в съюза. Дори и да има някакво подобрение през последните години, темпото му не отговаря на икономическия растеж. Ако използваме отново сравнението с Румъния, там покачването на БВП много по-забележимо води и до намаляване на бедността.
Освен това не говорим само за мащабна, а за дълбока бедност – бедните българи живеят пет пъти по-лошо от бедните европейци. Дори в годините на икономически бум, когато доходите растат и се разкриват нови работни места, това не се е отразило на най-бедните. Според изследване на КНСБ около 30% от заетите българи са работещи бедни (получават нетна заплата под 352 лева). Така България се оказва сред страните с най-голямо социално разделение.
И това е омагьосан кръг без изход за тези, които веднъж изпаднат от системата. Дори социалните помощи не могат да ги издърпат от дъното. Предават бедността на децата си, защото достъпът им до качествено образование се определя в огромна степен от доходите на родителите. Трайната бедност дърпа цялото общество назад, защото намалява потенциала за растеж – колкото по-малко хора допринасят за благосъстоянието на една страна, толкова по-малко развита е тя. Публичните услуги, за които все по-малко хора допринасят, се влошават, свиват се и стават по-недостъпни за хората, които иначе се определят като средна класа. Мизерията плаши чуждите инвеститори и прогонва българите – и тези, които търсят повече възможности, и другите, които просто искат нормална среда.
И все пак
Ставаме ли по-бедни
така както вероятно подсказва субективното усещане на много българи. Не, но не ставаме и по-богати. Според изследване на Института за пазарна икономика (ИПИ) от септември тази година делът на бедните в България не се е променил през последните пет-шест години. Под линията продължават да са над една пета от хората, като разликите между отделните региони на страната са значителни. Ако в София на дъното са около 7% от населението, във Видин делът му достига 42%. Рискът от бедност е много по-висок и при многодетните домакинства с три и повече деца.
И докато статистиките обикновено измерват относителната бедност – тази спрямо средните доходите на населението, в България все още съществува и абсолютната, която показва, че една част от хората нямат възможност да покрият свои фундаментални нужди. Цинично казано, за тях дори не се знае дали ще оцелеят. В развитите икономики в ЕС този тип бедност вече е изкоренена.
Излиза също така, че делът на бедните в България не се е повлиял нито от икономическия растеж до 2008 г., нито от кризата след това. Анализите показват, че икономиката дава отражение най-вече върху живота на средната класа. Това пък е илюстрация на разделението между хората, които имат образование и работят, и тези, които не успяват да се реализират на пазара на труда. „Това разслоение на обществото по-трудно се променя дори при наличието на бум“, обяснява старши икономистът в ИПИ Петър Ганев и добавя, че в обществото има големи маси хора, които остават икономически неактивни. Данните показват, че около една десета от хората изостават чувствително от средната класа и положението им се влошава през годините. Загубата на работни места покрай кризата е засегнала най-вече ниско квалифицираните работници, много от които живеят в риск от бедност. Когато към това се прибавят и необмислени финансови решения, дори млади семейства са заплашени от това да останат да живеят дълго на ръба и отвъд него. (Вижте историята на такова семейство.)
Макар нивото на бедността сред работещите да е само около 7%, един от големите проблеми за страната са хората в трудоспособна възраст, които не са икономически активни. Поне половината от хората в риск от бедност са от групата на работоспособното население, което обаче дългосрочно е извън пазара на труда. Този феномен не се наблюдава в такава степен в другите страни – там хората, заплашени от бедност, не са хората, които могат да работят. В България при заетите рискът от бедност е под 10%, докато при безработните и икономически неактивните може да стигне до 40%.
Групата на работещите бедни се формира основно от ниско платените работници, които според скорошно изследване на Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ са близо 30% от всички наети на пълно работно време на българския пазар на труда. Три четвърти от тях са изпадали в безработица поне веднъж през живота си. Директорът на института Любен Томев обяснява, че освен че са ниско платени, заплатите им нерядко са почти единственият източник на доходи за техните семейства. Така тази група е сред най-широките в категорията на бедните. „Обезпокоително е, че всеки пети от ниско платените работници се чувства крайно беден, едва свързващ двата края със заплатата, която получава за труда си“, допълва Любен Томев. Освен това статутът на тази група хора се възпроизвежда във времето – въпреки че имат работа, те трайно са обхванати от капана на бедността. Разликите в доходите водят след себе си още пропасти – в достъпа до образование и здравеопазване, в личната реализация и социалната маргинализация. Групи от обществото остават изключени от него, а това влияе на цялата среда. Или както казва програмният директор в институт „Отворено общество“ Боян Захариев, „хората са бедни дори спрямо нивото на развитие на своето общество“.
Демокрацията е в опасност
И това е драматично не само защото хората се чувстват все по-смачкани и нещастни, а бизнесът не успява да си набави необходимите кадри. А защото това спъва потенциала за развитие на обществото въобще. Международното изследване PISA показва, че постиженията на учениците в България силно зависят от социално-икономическото им положение. Ако ученикът е роден в бедно семейство или на село, не говори български език у дома, живее само с един от родителите си, неговите родители също са по-ниско образовани или работят неквалифициран труд, вероятно е на 15-годишна възраст той да е изостанал с цели 3 години в сравнение с връстниците си, които не са в подобно неравностойно положение, показва анализ на фондация „Заедно в час“. Тази разлика в успеха между ученици от бедни и богати семейства е по-силно изразена в България, отколкото в повечето други страни от изследването PISA. А нивото на образование е пътят към пазара на труда – дори в най-тежките години на кризата 70% от висшистите имат работа.
Бедността коства на България и човешки загуби. Боян Захариев припомня, че немалка част от емигрантския поток са хора, които по обективни индикатори са бедни или се чувстват така на фона на очакванията си за живота, образованието и кариерата си. А Любен Томев е категоричен, че последиците от мизерията могат да са още по-опасни – „демокрацията като политически строй е застрашена, ако на нея не съответства адекватна стопанска и социална подредба“, смята той и допълва, че при близо 50% население, живеещо в риск от бедност и социално изключване, „свободата като ценност изобщо увисва, защото какво значи политическа свобода без икономическа такава“. Това се потвърди и в изследване на „Отворено общество“ миналата година, когато 37% от хората заявиха, че биха се отказали от основни човешки права и свободи в името на подобряване на икономическото положение в страната.
Задълбочаването на бедността буквално е резултат от скапано управление. Например, вместо образователната система да е стълбата за измъкване от ямата на бедността, тя на практика слага похлупак над децата в неравностойно положение и ги обрича да останат на дъното. Отговорът на въпроса
Защо сме бедни
се съдържа в отказа на няколко поредни правителства да наченат реформи в трите ключови системи, които се грижат за човека – социално подпомагане, образование и здравеопазване. Двете основни причини България да затъва в блатото на мизерията са некачествените публични услуги и неадекватното разпределяне на парите в социалната сфера.
През последните години държавата увеличава разходите си за социално подпомагане. Увеличава се и броят на семействата, които ползват помощи. Както и броят на социалните услуги, до които те имат достъп. Но важният въпрос, на който системата не търси отговор е: и какво от това. Имат ли ефект тези пари върху живота на хората, подобряват ли положението им, решават ли конкретни техни проблеми. Краткият и честен отговор е не.
По данни на Евростат България е на трето място в ЕС по неефективност на социалните трансфери. Тоест разликата между равнището на бедност преди и след социалните плащания е едва 4-5 процентни пункта. За сравнение – средно в ЕС тя е 7-8 процентни пункта, а в скандинавските страни е 10. Това означава, че сумите за подпомагане, освен че са ниски, не са и насочени към тези, които наистина имат нужда от тях. „И в крайна сметка ролята им за намаляване на бедността е незначителна“, казва експертът от КНСБ Любен Томев. Красноречиво е и сравнението с Румъния. Там разходите за социална защита като процент от БВП са по-малки от тези в България, а процентът от хората в риск от бедност и социално изключване тук са много повече (виж графиката).
Причините за тези несъответствия са дълбоки. От една страна, са в сбърканата философия на социалната система, от друга – в начина, по който работи администрацията.
Системата за социални помощи, както отбелязва Мария Петкова, директор на фондация „Лале“, би трябвало да е временна – като се спъне човек, да има за какво да се хване. Да са мрежа, която го държи да не изпадне от обществото, когато е в криза. „Вместо това обаче в България хората стават зависими от помощите и спират да мислят. В дългосрочен план губят мотивацията си, не търсят начини да се справят сами, лишават се от трудови навици и контакти“, обяснява тя. Хората, веднъж изпаднали от образователната система или от пазара на труда, трудно се връщат. Затова и усилията на целия неправителствен сектор от няколко години са съсредоточени в това да подкрепят хора и дейности, които работят за това хората сами да се справят с живота си. „Хората трябва да бъдат стимулирани да участват, да знаят какво искат да постигнат, какви усилия трябва да положат и да имат подкрепата на обществото, за да полагат тези усилия. Докато човек, който получава наготово, не знае стойността на нещата“, казва Мария Петкова. Доказва го и проучване на Българския център за нестопанско право, според което над 60% от българите смятат, че не те самите, а някой друг е отговорен за това имат ли работа и каква е тя.
И действително, в България помощите се раздават на калпак. При това на базата на наръч с документи, които показваш на гише, а не на реална оценка от каква подкрепа има нужда човекът и защо. Така е по-лесно да мамиш системата, а това води след себе си и изкривявания – като това социалните помощи да отиват в семейства, където има системно насилие над деца. Дани Колева, експерт по семейни политики в Национална мрежа за децата, нарича този феномен „лявата ръка не знае какво прави дясната“. Той е широко разпространен в системата за социално подпомагане и буквално се изразява в това, че чиновниците от отдела, който отпуска помощите, не си говори със социалните работници от отдела за закрила на детето. И не си разменят случаи и решения: например да подкрепят това конкретно семейство в този конкретен момент, защото това ще промени решението им да изоставят детето си в дом. Това е подход, за който НПО-тата апелират отдавна: социалните плащания да се обвържат със социална работа.
Същото е валидно и за програмите за борба с безработицата. Чрез бюрата по труда системата стига само до активно търсещите работа, но няма механизъм, по който до стигне до дълготрайно безработните, които са всъщност сериозният проблем за страната (виж графиките). „Мерките за заетост не работят, ако няма съпътстваща социална работа – да издириш дълготрайно безработен, да го мотивираш, да го вкараш в системата“, дава пример Теодора Крумова, програмен директор на ромската организация „Амалипе“. От друга страна пък държавата поставя изкуствени прагове пред работодателите под формата на осигурителни прагове и минимална заплата, които уж са направени, за да защитават хората от по-рискови групи – ниско квалифицирани и без образование. Но на практика, както обяснява Петър Ганев от ИПИ, водят до това, че компаниите просто не наемат тези хора. Това особено се усеща в страната. „Ако минималните прагове не са проблем в София, тъй като тук заплатите са високи, то в Хасково са огромен, тъй като засяга над половината от хората“, дава пример той.
И, разбира се, накрая идва и гигантската дупка в образованието, което изплюва десетки хиляди, негодни за пазара на труда хора, обречени на ниски или никакви доходи. Защото и тук най-важният въпрос е оставен без отговор. А той е, както посочва Дани Колева: „Дали искаме да качим всички български деца на Мусала без значение на етнос и произход, или искаме да качим осем на Еверест?“
Автори: Зорница Стоилова и Люба Йорданова
Източник: capital.bg
Снимка: photl.com/Studio Cl Art
