Автор: доц. д-р Велина Тодорова, български представител в Комитета за правата на детето към ООН
До 1989 г. децата в България имат добър достъп до услуги, гарантиращи техни основни социални права – детски ясли, градини, здравеопазване, образование, почивка и свободно време. Държавата осигурява, но и пряко предоставя услугите централизирано като държи монопол върху тях.
Промените, настъпили след 1989 г. в цялостната социално-икономическа обстановка в страната, засягат сериозно благосъстоянието на децата. Не само намалява бюджетното финансиране в тези области, но протичат и процеси на оттегляне на държавата от пряко предоставяне на услуги, приватизация във всички сектори – допускане на други участници като общини, граждански организации и фирми да предлагат здравни грижи, да създават детски градини, училища, социални услуги и пр. Ролята на държавата се свива до създаване на политики, правила, финансиране и контрол за качеството на услугите, както и до гарантиране на достъпа до основни услуги за всички деца, независимо от социалното положение на семейството. Разширяването на кръга от доставчици на услуги принципно е предпоставка за разнообразяването им, достигане до повече потребители и насочване към различни потребности и цели, гъвкавост предвид динамиката на социалните и икономическите процеси.
Едновременно протича процес на бързи промени в законодателството: приема се нова Конституция, в същата година България ратифицира и Конвенцията за правата на детето (КПД); през периода 1997 – 2007 г., който е период на преговори за присъединяване на България към ЕС, държавата се присъединява към Хагските конвенции за децата. Въвеждат се нови практики за грижи за деца, вкл. нови университетски дисциплини (социална работа, права на групи в уязвимо положение и др.), създават се нови структури в изпълнителната власт.
Според Конституцията от 1991 г.
- Чл.26 – Децата притежават всички права на български граждани.
- Чл. 47, ал.1 – “отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата”.
- Чл. 47, ал. 4 – “децата, останали без грижата на близките си, се намират под особената закрила на държавата и обществото”.
До края на 90–те години в правното положение на детето не настъпват сериозни промени, дори и като реакция от новата Конституция и КПД, която е придобила статус на част от вътрешното право и с предимство пред нормите, които й противоречат (чл.5, ал.4 от Конституцията).
Липсва специален закон, който да уреди правата на децата така, както са предвидени в КПД. Действащото законодателство има предимно подзаконов характер – състои се от ведомствени актове (постановления, правилници и наредби), нерядко съдържащи първични норми, фрагментирани разпоредби, които често противоречат на законови норми. Например, с подзаконови актове се уреждат специфични права и интереси на детето – закрилата при липса на родителска грижа: Наредби за Дом Майка и дете, и Домовете за деца и юноши. Единственият специален закон за деца е Законът за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБППНМ). Като цяло, философията на законодателството не е в защита на правата и достойнството на детето като гражданин и човешко същество, нито пък в подкрепа на неговото семейство. Държавната грижа е достъпна алтернатива в редица хипотези:
- при обективни или субективни затруднения на родителите при отглеждането на детето (например, отглеждането в домове/институции се допуска поради здравословен проблем, трисменен режим на работа на родител или друга служебна заетост, много деца в семейството, увреждане, бедност, и пр.);
- при „социален риск“ за детето (изоставено от родителите си или от самотна майка, с противоправно поведение, или е жертва на насилие);
- когато общественият или групов интерес налага това (напр. въвличане на жените на пазара на труда, по-висока раждаемост, създаване на заетост в малки населени места, възпитание на децата, запазване на обществения ред и сигурност и др.).
„Грижата за семействата“ е на практика приведена до логиката – ако изпитва семейството затруднение това, което се предлага е да се „вземе“ детето на отглеждане в домовете (институциите). До края на 90-те години системата от различни домове за деца, изградена по критериите възраст или увреждане, за запазва непроменена. Не се развиват други форми на грижа, напр. близки до семейната среда, нито система от услуги, които биха подкрепили родители в затруднено положение да се справят и отглеждат детето в семейството.
Така, в първия си доклад пред Комитета на ООН по правата на детето (1997 г.) Правителството съобщатава, че „..годишно около 8 500 – 9000 деца преминават през домовете „Майка и дете“, а в края на 1994 г. в тях са настанени 3 771 деца. През същия период (1994-95 г.) в 132 домове за деца и юноши са настанени 8 699 деца, а в 13 Трудово възпитателни училища – 836 деца и в 29 Социално педагогически интернати – 2 239 деца. Общият брой на децата, настанени в тези институции към средата на 90-те години е 15 500, без да се отчита броят на децата, които са настени Домове за деца и младежи с умствена изостаналост и Домове за деца и младежи с физически увреждания и съхранен интелект, както и в специалните училища на министерството на образованието. Общият брой на децата, отглеждани в институции от различен тип към края на 90-години, е 30 000 деца, което е около 2 % от детското население, както показа първото по рода си комплексно изследване на децата и политиките за деца, проведено от мултидисциплинарен екип от български експерти през 1997-99 г.
През този период, и особено след като България се присъедини към Конвенцията за правата на детето, бяха проведени различни изследвания на системата за грижи и бяха очертани проблемите, които препятстват развитието й. Те имат различен характер – правно-нормативен, социокултурен, институционален. Очертани бяха и празноти в информационните системи, изследванията на децата и детството, образованието на специалисти. В резултат от това се направи изводът, че са необходими промени във всички тези посоки, за да се осигури равнопоставеност на всички деца при защитата на основните им права, предвидени от Конвенцията и станали ангажимент на държавата.
Например, основен проблем в правната уредба беше широката и неконтролирана възможност за родителите да оставят децата си в домове без оценка на интересите на детето, липса на процедура и отговорност за връщането им в семейството. Това създаде търсене на институционалното отглеждане на деца, съответно – утвърди се културата на институционалното отглеждане на деца, главно в групите в уязвимо положение, а държавата се освободи от целева политика към задържане на децата в семействата.
Отглеждането на децата в домове разви и културата на отхвърлянето им. Домовете (институциите) за деца (особено за тези с увреждания) бяха разположени в отдалечени и труднодостъпни места, поради стигмата, която беше асоциирана с „изоставените деца“. Тази физическа изолация причини допълнително социално изключване на децата от институциите – те нямаха достъп до обикновените места за общуване, а обществеността, тъй като не ги виждаше, съответно – не ги познаваше и не ги приемаше. Социалното изключване се прояви с редица примери – съпротивата на малки общности срещу създаване на малки „детски къщи“ в градски квартали и дори в села, дискриминирането им в училищата и пр.
Изследванията показаха и други дефицити на системата, които нарушават правата на децата. Много белези на тогавашната групова или колективна грижа накърняваше достойнството на децата – настаняване в големи сгради (много от които наподобяват казарми или болници от близкото минало), спане в общи спални, носене на дрехи, които не са лични (и често – различни според това, което се разпределя след общо изпиране), основните дневни дейности са строго определени в дневния режим, еднакъв за всички – заспиване и събуждане в едно и също време, хранене под строй под надзора и грижата на обучени служители (медицински сестри, учители, педагози). Това дехуманизира грижата, най-вече поради невъзможността детето да създаде близък емоционален контакт и връзка с определен възрастен, което съвременните науки за детето посочват като основен интерес на детето за да се развие като хармонична личност.
За създаване на среда, близка до семейната среда – емоционална близост и т.н. – което е ключов фактор за формиране на детската психика и развитие – не може да се говори. Още по-важното – не се търси възможността за връщане на тези деца в семействата (реинтегрирането им), полагане на грижа или подкрепа за тези семейства за да се справят с проблемите си.
В допълнение, домовете се управляват от различни министерства – според вида на грижата – медицинска, за децата до 3 г., образователна за следващата възраст и обгрижване и медицинска в домовете за деца с увреждания. Това не позволява изработване и провеждане на единна политика за грижи, основана на интересите на детето.
През 90-години качеството на основните грижи в институциите – отопление, хранене, хигиена, здравеопазване и образование спадна до равнища, които физически застрашиха децата. След 2000 г. се разкриха случаи на деца, починали в домовете поради липса на основна грижа и средства – около 300 деца, настанени в домове за деца с увреждания, починаха през зимните периоди[1]. Британската медия BBC показа документален филм за децата от дома в с. Могилино, който шокира обществото и провокира пространен експертен и политически дебат за качеството на грижите за децата в България и за степента на защита на техните права. Филмът създаде предпоставки за формиране на политическа воля за промени в политиката за грижи, за приемане и изпълнение на стратегията за деинституционализация на грижата след 2010 г.
Реформата в политиката за грижи за деца стана основната задача на групите, започнали работа по проект на Закон за закрила на детето в средата на 90-те години. Целта беше да се регулира предовратяването на настаняването на детето извън семейството и развиването на алтернативи на институциите, като форма на грижа за децата, останали без грижата на родителите си. Реформата в грижите за децата и новото законодателство беше една от темите, която се следеше от Европейската комисия в периода на преговори за присъединяване на България към ЕС (1998 – 2007 г.)
Така, основният предмет на регулиране в първата редакция на Закона за закрила на детето (2000 г.), е именно развиване на Конституционната норма, че държавата полага грижи за децата, останали без грижата на близките си като развива различни форми на грижа, а институцията остава последна възможност, ако не е възможно детето да бъде настанено в семейство на роднини или близки, приемна грижа или малки групови домове. Детето трябва да бъде отглеждано от семейството си, а не от държавата, това е основната философия и послание на Закона за закрила на детето.
През изтеклите 20 години от неговото приемане, законът претърпя редица изменения. В голямата си част те отразяваха развитието на българското законодателство и практики в областта на грижите, които нямаше как да бъдат предвидени в началния вариант. Други промени обаче показват, че в този закон, уреждащ грижите за деца, се въвеждат норми и правила, отнасящи се до всички деца. Това беше отговор на развилите се обществени очаквания, вкл. на редица родителски групи[2], че не само децата в риск имат нужда от грижа, но и всички деца и техните семейства се нуждаят от подкрепа и затова постепенно в ЗЗДет започнаха да се появяват текстове, които са насочени към правата на всички деца. През 2010 г. започна подготовка на нов закон за правата на детето, в който да се уредят основните обществени и държавни отговорности към всички деца и семействата им. Проектът за Закон за детето, беше предложен за обществено обсъждане през 2012 г., но не можа да бъде защитен от вносителите му – МТСП и МС.
[1] Европейският съд по правата на човека осъди България по повод смъртта на 15 деца в периода 15 декември 1996 – 14 март 1997 г. в ДДМУИ с. Джурково, община Лъки, област Пловдив.
[2] В тази посока са и основните положения в Националната стратегия Визия за деинституционалзиация на децата в Република България, приета през 2010г.: сред мерките за постигане на целите на Визията е „Приемане на широка концепция за благосъстояние на всички деца и всестранно гарантиране на техните права“.
Снимка: pixabay.com
