Психологът Иван Игов в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка с агресивното поведение на учениците, напрежението между тях и причините за това.
Г-н Игов, продължаваме да ставаме свидетели на прояви на агресия в училище. Отново имаше случай на момичета, които са се сбили, а съучениците им са ги снимали без да се намесят. Каква според вас е причината за ескалацията на напрежение между деца?
Иван Игов: Казвате отново, но всъщност какво сме направили всички ние, за да не се случва това отново? На практика това го говорим от години. Изследванията, които правят различни организации, неправителствени основно, показват, че в България има доста висок процент на „булинг“ – както знаете, това е общоприетата дума за насилие между подрастващи. Ние сме на едно от първите места в Европа с около 25-27% от децата са били жертви или са и продължават да бъдат жертви на един такъв продължаващ във времето тормоз. Нищо в тези години не беше реално направено, освен някакви спорадични обучения на ученици, назначаване на училищни психолози и съветници, но без съответната подготовка. Много малко са колегите, които имат специализирана подготовка или правят специализирани програми със справяне с „буринга“ . Програми, каквито по света има още от 80-те години на миналия век, когато „булингът“ става известен като един проблем, който е след най-големия процент бъдещи проблеми с вече пораснали ученици и самоубийства. Има такива програми, аз самият ръководех разработването на една такава програма преди години с помощта на УНИЦЕФ. Никоя от тези програми в цялостния си вид не е влязла в българското училище. Това е първият проблем.
Вторият проблем е нереформираната българска училищна система. Във всички големи градове реално липсват достатъчен брой училища, класовете са много големи , системата на СОУ, т.нар. общообразователни училища, които приемат деца от подготвителни класове до 19-годишна възраст, където са събрани деца от поне шест възрастови групи. Това допълнително усилва предаването на такива агресивни модели и агресивни прояви на децата. Не на последно място е тази двусменна система – около 40 % от училищата в България са на двусменна система. Със засилването на пандемичната обстановка, както е в момента, фрустрацията от децата и учителите, т.е. това вътрешно напрежение, нараства и е логично да възникват още повече такива конфликти.
Има и още един допълнителен фактор, който е свързан с това, че децата много държат да станат известни, особено в социалните мрежи. Заснемането на един такъв конфликт е . Аз съм почти убеден, че съучениците са промотирали, за да може този конфликт да избухне и да го запишат, да го качат в социалните мрежи, да съберат съответните лайкове и да се гордеят с това, че са показали нещо интересно или нещо важно. Вижте колко неща се събират и колко много неща сме пропуснали да направим, за да могат децата ни, не само в училище, но и в тази обстановка, която е в момента, да се чувстват по-добре. В западните страни децата тръгнаха на училище по време на пандемията в специален режим – половината сутрин, половината следобед, разделени учители и възможност за дистанция. В момента не е тайна, че най-големият „бум“ на положителни тестове, които в момента получаваме, е свързан именно с училищната система и с това, което се случва там. Ние много отдавна говорихме, че може да се случи така, и то се случи. В София липсват поне 15 училища, има цели нови квартали без нито едно училище и родителите са принудени да карат децата си къде ли не, в кой ли не край на града, в метрото, в градския транспорт, в колите в задръстванията. Представете си колко много нови фактори са доставени само от факта, че никой не обърна внимание в последните години на реформата на образователната система.
Съществува ли разделение между децата на база външен вид и материално положение и каква роля играе това като причина за прояви на агресивно поведение?
Иван Игов: Всички наши изследвания преди, защото, както казвам, това бяха неща, които вече не се финансират и няма как да бъдат правени, показаха, че няма такова разделение. Всъщност разделението не е на този принцип и „булингът“ не е основният мотив за това да издевателстващ върху някого. Това е по-скоро насилие върху деца, които са по-слаби, по-неуверени и изглеждат по-беззащитни и не е свързано със социално положение на родители, дрехи и пр. По принцип най-характерното за училищното насилие, това, което учителите за съжаление не знаят и няма кой да ги научи, е че в този процес няма жертви и насилници. Не можем да кажем, че е едно дете е лошо, ако то е насилник. Трябва да го научим как без насилие да получава необходимото му уважение и да му се обръща необходимото внимание. Много от учителите и родители се опитват да защитят децата, които са жертва. Но по начина, по който ги защитават, те не ги правят по-силни. Така, в края на краищата, ние получаваме от една страна „лузъри“ – хора, които са социално изостанали и изолирани, тези, които не са били достатъчно защитени, а от другата страна, получаваме едни насилници, които остават с впечатлението, че ако ти си груб, ако заплашваш другите или по някакъв начин ги обиждаш или нараняваш, по този начин печелиш. В този случай си отглеждаме както насилниците, така и хора без необходимите социални умения за бъдеще. Ето защо тези програми са толкова важни. Друг е въпросът, че сега времето е такова, че точно за такива програми не можем да говорим, трябва просто да се нормализира обстановката, за да се върнем към това. Всичко трябва да започне от нормализирането на училищната система. Ние трябва да имаме училища, в които основният критерий са децата, а учителите и учениците да се познават. Това трябва да бъдат училища с до не повече от 300 до 500 деца, а в момента има по 2000 – 2500 деца в едно училище. Всичко това създава система на анонимност, система на безнаказаност.
Това филмче, за което споменахте, показва точно това – „Ето, ние можем да правим всички тези неща, можем да ги пускаме в мрежата, никой няма да ни обърне внимание, а и да ни обърнат внимание – какво от това “.
Как ще коментирате това, че в много от случаите свидетелите на проява на агресия са безучастни и са по-скоро наблюдатели?
Иван Игов:В един клас насилниците обикновено са двама – трима, не повече. Те имат една групичка поддръжници, които нарочно ги провокират да бъдат насилници. От една страна, да се забавляват, от друга страна, да загубят време в час, например, ако учителката започне да се кара. Има малка група защитници, те също не са много. Останалите са т.нар. средна част, безмълвното мнозинство, което, както е в случая, може просто да седи отстрани, да гледа и да записва. Всички тези програми, за които ви говорих, са насочени всъщност към точно това безмълвно мнозинство. Идеята е да се превърне така, че това мнозинство да стане основно в един клас или в една група деца и те да могат да въведат онези правила на нормалното съществуване, не насилственото съществуване между хората. В момента е много трудно, това е мое мнение. Децата се нагледаха на много безнаказаност последните месеци, включително и тези прояви на протест, които в много случаи излязоха от нормата на нормално човешко отношение. Замерване на хора, сгради, домати, насилие и пр. Загубихме представата, дори ние възрастните, кое е добро, кое зло. Нормално е децата съвсем да я загубят. Липсата на ясни правила и норми водят точно до това. Вижте даже сега какво се случва. Имаме правила за безопасност, свързана с пандемията, обаче никой не ги спазва. Вместо да въведем контрол на спазването на тези правила, ние въвеждаме нови по-стриктни, които пак никой няма да спазва. Оттук идва усещането за безнаказаност, говоря за нас възрастните, а за децата представете си как реагират.
С разпространяването на клипове, демонстриращи агресия, какво искат да постигнат подрастващите? Търсят ли популярност, внимание или приемане?
Иван Игов: Това е нормално за юношеската възраст. В юношеската възраст, Ерик Ериксон го е казал, не аз, децата имат да решат една основна дилема – кой съм аз и кои са хората, към които принадлежа. Това е причината, поради която повечето много желаят да бъдат наяве, да ги виждат, да ги забелязват, да им обръщат внимание. Ако преди беше свързано с класа, класната стая, махалата или двора, сега е свързано със социалните мрежи, канали като youtube, tik-tok и пр. Всичко това може да го направи веднага и да бъде достояние на милиони хора по света. Има такова желание. Спомнете си само случаите, че буквално през месец някой юноша или млад човек загива от това, че се е покатерил на неподходящо място, за да се снима и да го забележат. Това има значение, определено. Аз съм бил свидетел на много инсценирани побои в социалните мрежи, които се качват.
Каква роля играят социалните мрежи в развитието на децата и тяхното поведение?
Иван Игов: Детското развитие и етапите на детското развитие не са се променили, но просто светът много бързо обновява своята информация. Ако преди години родителите ни можеха да ни научат на това, как да спазваме правилата за движение по улицата и какво да правим от техния опит, то в момента опитът на родителите не е приложим към опита на децата. Има много случаи, в които децата имат повече умения в социални мрежи или други неща и родителите няма как да им обяснят, къде могат да ходят и какво могат да правят и не правят. Поради тази причина възникват тези форми на насилие в киберпространството, Още преди 9 години забелязахме как изведнъж насилието от училището и класната стая се премести в интернет. Първите такива симптоми ги видяхме още преди 9 години, а в момента основните форми на насилие са точно там -в социалните мрежи. Много често, даже почти 100 % от случаите на насилие в училище – побой, сбиване и т.н, първоначално ще можете да откриете следите им в социалните мрежи, някъде там започва разправията, спорът, скандалът, и накрая той може да стигне до физическа намеса.
Как се отразява върху психическото състояние на учениците ситуацията около коронавируса, постоянните промени и изминалото време, прекарано в изолация?
Иван Игов:Във всяка социална криза, независимо дали това е война, някакво травмиращо събитие или нещо друго, има определени етапи. Единият от етапите, който винаги е бил описван, е т.нар. посттравматичен стрес, който възниква не по време на събитието, дори не след края му, а може да възникне месец след това. А в случая, както е при нас, при повтаряща се травматичност, защото ние порез лятото си помислихме, че нещата отминават, мерките бяха разхлабени, животът се беше върнал почти към нормалното, сега изведнъж нещата се връщат обратно, това предизвиква особено тежка фрустрация. Това е, когато искаш нещо, имаш цели и желания, губиш контрола върху собствения си живот, защото не знаеш какво ще се случи утре или други ден, не можеш да планираш почти нищо. Ние възрастните можем да намерим някакво обяснение, някакви заобиколни неща , макара че вече и при тях не се случва, вече една трета от възрастните действат по най-лесния начин – като отричат травмиращото събитие. Това е механизмът на отхвърлянето – „няма такъв вирус, няма такова нещо, това не съществува, лъжат ни“. Ако това го правят една трета от възрастните, представете си за децата какво става. Това травмиращо събитие при децата и юношите , които имат доста по-малко социален опит и по-малко знания, засилва убеждението, че в света има хаос, случват се неправдоподобни неща, за това би трябвало да го отрека или по някакъв начин да му се противопоставя. Това усилва желанието изобщо в юношеска възраст да отричаш света на възрастните.
Какви са вашите препоръки към родителите, какво зависи от тях, за да предотвратят агресивното поведение на децата?
Иван Игов: Ако говорим за нормалната ситуация, когато ние сме го проучвали и сме правили тези неща, това става сравнително лесно – да наблюдаваш поведението на детето си, да гледаш как то се справя с агресията и гнева, защото те не са лоши неща, но зависи накъде са насочени, ако има проблем да се обърне към специалист и да отидеш на съответната консултация. Трябва да се има предвид, че децата, особено момчетата , ако в тази възраст ходят на фитнес, а те често го правят, взимат някакви допълнителни хранителни добавки и други неща, част от които усилват агресията. Част от тях трябва да ги спреш или поне да говориш с детето си това как да стане. Сега обаче положението е много по-странно, защото никой от нас – нито възрастните, нито децата имаме опит в такава ситуация. Ние не знаем какво да им кажем реално, нито знаем как. Единственото, което мога да предложа на родителите, е да запазят максимално близък контакт с децата си и да се опитват да разговарят за всички тези неща. Да се опитват не да забраняват и да ги ругаят за това, че не носят маски, не спазват дистанция, не вярват в коронавируса, а да се опитват да разговарят с тях, да запазят контакта, да им обяснят какво следва, да им опишат. Децата много ясно се нуждаят от жизнен хоризонт, от това какво ще се случи в следващите месеци. Ако трябва, да им дадат да прочетат нещо. Аз например работя главно с млади хора в момента. Това, което им обяснявам, когато си говорим , са баналните неща – като всеки вирус, и този с времето ще стане по-малко вирулентен, че след няколко месеца ще излязат първите успешни ваксини, че когато 75% от населението се срещне с вируса , пандемията ще спре и това ще стане най-вероятно другата пролет или лято, това подобрява усещането на младите хора за бъдещето. Те се нуждаят от този жизнен хоризонт. Когато излязат едни хора на улицата и кажат „Искаме всичко да запалим и да стартираме, да започнем от нула“, без да си даваме сметка от къде започваме, това създава само хаос и този хаос непременно се отразява на децата ни.
Източник: focus-news.net, автор Габриела ГАНЕВА
