Семейство Блог

Христина Георгиева – създател и председател на женско сдружение „Екатерина Каравелова“ в Силистра, разказва за работата на организацията. Тя е инженер по образование,  има опит като заместник-кмет, била e и народен представител. Но това са само факти от биографията й, по-важното е, че е безспорен авторитет, разпознаваема личност, която има енергия и умение да обединява хората около кауза.

На брега на Дунав, в един от най-бедните северни райони на България, силистренското сдружение  днес е сред  малкото доставчици на социални услуги в региона. Управлява Кризисен център за пострадали от домашно насилие, Център за обществена подкрепа за деца и семейства в риск и Център за консултиране и превенция на домашно насилие. С малък екип гражданската организация помага на стотици хора всяка година. Сдружението управлява социални услуги в общините Силистра, Алфатар, Кайнарджа и Ситово. Услугите са мобилни – това означава, че социалните работници обикалят целия регион, за да стигнат до своите потребители, които често са в ромските общности на малките населени места. Нерядко става дума за тежки случаи и драматични съдби, които изискват продължителна работа, разбиране, отдаденост.  

С какво се занимава сдружение „Екатерина Каравелова“, Силистра?

Работим с пострадали от домашно насилие и със семейства и деца в риск – застрашени от насилие, от отпадане от образование, в ситуация на родителско отчуждение. Настаняваме хора в нашия кризисен център не само от региона, но и от цялата страна. Основно това са майки с деца. Често хората сами ни търсят или пък са насочени от полицията, от дирекция социално подпомагане, от спешна помощ. Имаме и административен офис, в който се предоставят консултативни услуги на пострадали от насилие. Много често търсят от нас юридическа помощ, за да се подготвят документите за съда.

Как възникна идеята за организацията, разкажете малко история. Откъде идва името?

Ние работим като неформална група от 1999, официално се регистрирахме 2002. Екатерина Каравелова е една от българките, които се свързват с бунтарство, еманципация, затова решихме, че тя ще е нашият патрон.

Първоначално работехме с пострадали от домашно насилие, през 2001 направихме първия подслон, от 2006 започна да се говори по темата, стана делегирана държавна дейност и от тогава досега кризисният център работи, ние сме доставчик на услугата към община Силистра.

След като направихме центъра стана ясно, че не е достатъчно само  настаняване – има нужда от консултативна услуга, от психологическа, социална и юридическа подкрепа. Тогава през 2008 създадохме и центъра за обществена подкрепа, а от 2011 вече е делегирана държавна дейност. Консултативната услуга обаче е трудна дейност, защото единственото финансиране е от държавния бюджет и се разпределя от Министерството на правосъдието. Кандидатстваме всяка година и това е дълъг и тромав процес –  първо се приема национална програма за превенция на насилието, после Министерството прави конкурс и финансира част от организациите със символични суми – тази година са 19000 за 4 месеца. Затова  хонорарите, на които работят консултантите, са много ниски, а през останалото време просто се гърчим, работим на доброволен принцип.

От друга страна обаче съдът, след като е разпоредил с решение, че човекът, извършил насилие, трябва да посещава програмите за извършители, няма как да не го приемеш. Това е абсурд – трябва да  приемаме хората, но нямаме пари да ги обслужваме. Парите идват късно, малко са и не стигат до никъде.

Какви хора попадат при вас?

Ние работим не само с жертвите, но и с извършители на домашно насилие – те се насочват от съда със съдебно решение и се включват в специализирана 6 – месечна програма. С тях работи психолог, юрист и социален работник, назначават им се дни, в които да посещават офиса. Идеята е да бъде преодоляно това насилствено поведение и нагласа.

Какви са резултатите от работата с насилниците?

50% от насилието е свързано със зависимости. При другите случаи се дължи на личностни характеристики, силна ревност, желание за доминиране.

При около 20% има положително развитие, нещата се случват. Преди два месеца например приключи един случай с мъж, който работи в полицията и имаше жалба от дъщеря му – работихме с детето и бащата, сега обратната връзка е положителна.

Но когато става въпрос за алкохолна или наркотична зависимост, трудно се работи и трудно се стига до резултат. Имахме случай, с който работихме 8 месеца с насилник с наркотична зависимост – имаше периоди, в които се усещаше положителна промяна, но след това нещата отново регресират, това е един затворен кръг. Това е бичът на съвременното общество. В такива случаи единствено може да се сезира прокуратурата по закона за здравето и ако човекът  реши, може да се подложи на лечение.

Какви са последствията за децата?

Едно дете, израснало в такава среда, прилага това в своя живот – става насилник или жертва. Забелязва се при момичетата, че когато си избират партньори, попадат на същия тип мъже, каквито са били насилниците в дома им, колкото и избори да правят, винаги попадат на един и същ тип характер.

Трябва да знаем, че децата, които са свидетели на насилие, също са жертви. Затова всъщност законът изисква, когато се предприемат мерки за защита на майката, мерки да се прилагат и за децата.

Как се разви проблемът с домашното насилие през последните години, какви тенденции наблюдавате?

Насилието ескалира, не намалява, особено по време на ковид. Затварянето доведе до нарастване на напрежението, особено когато не достигат парите.

Хубавото е, че има надежда за законодателни промени, като разчитаме това да доведе до по – ефективна защита на пострадалите. Проектът на закон за изменение и допълнение на Закона за защита от домашно насилие предвижда удължаване на срока за подаване на молба до съда от един на три месеца, регламентира специализираните услуги в подкрепа на жертви и извършители,   предвижда координационен механизъм при работа по случаи на домашно насилие и т.н. Считам, че този проект е един добър опит да се запълнят празнини в нашето законодателство, макар да има още какво да се желае.

Разкажете за един свой ден в кризисния център

Времето преди обяд минава в домакинска работа – жените сами си готвят, трябва да сме доставили продуктите, да решим какво ще правят, да проследим тоалета на децата, да се почисти.

Следобед имаме общи занимания според възрастта на настанените. За децата имаме възпитател, който се занимава с тях – игри, четене на книги.

В центъра се настаняват много деца, какъв е техният профил?

Много често това са деца, които години са били неглижирани и никой – нито близки, нито институции, не са реагирали.

Сега имаме настанени деца, които от 3 години не са посещавали училище. Едното трябва да е 4-ти клас, но не е ходило на училище, не говори български, може да си напише само първата буква на името си. Опитваме се да го учим на азбуката, защото трябва да го запишем на училище през септември, ако останат тук 6 месеца. Но не знаем в кой клас ще го запишат? Другото момиче е 15-годишно, по-малкият брат е 14 годишен – нито едно не е грамотно. Бащата е забранил да ходят на училище, слуша се неговата воля, майката е пребивана. Къде до този момент е бил отдел Закрила на детето, който да види, че 3 години не са ходили на училище?! Ние ще ги запишем сега в училище, но какво от това, тези деца са изпуснати! Как можеш да го възстановиш това време? Стават все повече такива случаи – това води до професионалното прегаряне, толкова малко са случаите, в които виждаш положителния резултат. Не знам какво да правим – учим ги на някоя дума, на някоя буква, но това е нищо.

Какво става с тях, след като напуснат Центъра?

Доста са случаите, в които имат къде да отидат. В последния случай обаче са живели във фургон, няма къде да се върнат – безнадеждно е. В такива ситуации се обръщаме се към отец Иван, той никога не отказва да приема, има в Добрич още един отец Емануил, който ги прибира в църквата, в Шереметя, великотърновско, има подслон. Но това не е системна, държавна грижа, а просто някакъв авариен изход. Отделите за закрила на детето се опитват да се отърват от лошите случаи. Така стана и с тази майка с 6-те деца – обаждат се от отдела за закрила на детето в района, казват ни – „спешно ни трябва подслон“. После 6 месеца са при нас в кризисния център, но какво правим от тук нататък – регионалният отдел вече ги е пратил при нас, в нашия отдел за закрила на детето няма какво да направим, не можем да им осигурим жилище. Ако майката има капацитет, правим регистрация по настоящ адрес, записваме я в бюрото за труда, настаняваме ги в преходната ни къща до 2 години. Но това е само, ако има капацитет родителят да тръгне на работа, защото не плаща наем, но трябва да поема разходи за храна и консумативи. Когато няма капацитет родителят, тогава няма какво да направим. И така сме в задънена улица. Къде да отидат тези хора, ако нямат роднини?

Разкажете повече за вашата Преходна къща?

Намира се на един от етажите под кризисния ни център. Не е държавно делегирана дейност. Тук е мястото да кажа, че услугите, които предлагат повечето граждански организации, не са само тези, финансирани от държавата, защото те реално не покриват нуждите на хората. Затова се търсят средства от дарители и проекти.

Бих казала, че Преходната къща е постижение и иновативна услуга. Помещенията са предоставени от общината. Сега там има майка с три деца, тя ходи на работа, плаща си консумативи, храна. Това е един от положителните ни случаи. Тази жена е наш потребител вече 3-та година, претърпяла е жестоко домашно насилие, връзвана в гората, пребивана, имало е всякакви издевателства. От кмета на селото е насочена към нас, първо беше в кризисния център. Ние й даваме възможност да се закрепи, да започне наново живота си. С мъжа й работихме в центъра за консултиране, той е много непостоянен, конфликтен, трудно се задържа на работа, обича децата и жената, но няма перспектива за отношенията им.

Кой е най-големият ви успех през последната година?

Миналата година получихме награда от ДАЗД за това, че направихме кампания „Подари компютър на дете“ –  включиха се фирми, физически лица, ние разпределихме много компютри по време на онлайн обучението, повече от 50 напълно оборудвани компютърни конфигурации, лаптопи и таблети.  Първите компютри бяха платени на символична цена, после ни се обадиха от други места, че имат компютри за даряване….така стана веригата.

Сега се свързахме с една организация на българи, които живеят в Англия – „Ангели за България“ – те финансират лекар, който заедно със социален работник обикаля малки населени места и прави профилактични медицински прегледи на хората по селата, които нямат възможност да посещават редовно личните си лекари по една или друга причина. Осигуриха техника за кардиограма, измерване на захарта – оборудваха го с всичко необходимо, дадоха пари за лекарства от първа необходимост. Това също го организираме ние на място, няма как да откажем. Има полза, има много населени места, в които няма джипита, а хората са на легло. Това пак е времеви ресурс. И пак извън нашата основна дейност. Но сигурно просто сме филантропи – когато виждаш, че нещо има смисъл, ако си казал „А“, не можеш да спреш и да не кажеш „Б“.

По най-различни линии помагаме както можем и когато има нужда. Доста неправителствени организации са така. Поливалентни.

Кои са най-големите трудности в работата ви? Кое е най-голямото предизвикателство, с което предстои да се справите в близко бъдеще?

Прекалената натовареност. Хората в центъра за обществена подкрепа са прегорели. Много случаи, много канцеларска работа, не винаги виждаш положителен резултат, често нещата са безнадеждни  – непълнолетни родилки, болни деца, не посещаващи училище….Три пъти правихме конкурс, за да намерим социални работници. Много съм разочарована от резултата,  тази работа трябва да ти идва отвътре,  едно образование не те прави добър социален работник. Ти трябва да имаш призвание, хората, които предоставят социални услуги, трябва да са по-различни, по-широко скроени. Когато видиш, че някой има нужда от помощ, да не си в състояние да му я откажеш.

Какво ново ви предстои в следващите месеци?

Надявам се да осигурим финансираме за отоплителната инсталация на центъра за обществена подкрепа и офиса. Искаме да сложим котел и радиатори. Продължаваме с това, което имаме като ресурси. Притеснява ме центърът за обществена подкрепа, там работата е прекалено много, а хората, които могат да я вършат, са малко.

От какъв вид подкрепа имате най-голяма нужда в следващата година?

Обикновено финансова. И кадри. Да им се работи.

По какъв начин НМД подпомага вашата работа?

Винаги, когато имаме нужда от нещо, НМД е насреща. Получаваме много дарения, както и важната информация за донори, за възможности за финансиране. Чувстваме Мрежата като голям приятел.

Какво ви мотивира да продължавате тази борба?

Не можеш да спреш, след като веднъж хората знаят, че могат да се обърнат към тебе, дори и да няма пари. Мотивиращо е, че си разпознаваем, че си лицето на организацията. Сдружението е нещо, което си създал, на повече от 20 години, няма как да го оставиш, то е като твое дете. Когато виждаш, че от работата ти има смисъл, имаш енергия да продължиш.