В края на април беше извършено първото класиране за общинските ясли и градини на територията на Столичната община за предстоящата учебна година от септември. Резултатите са, меко казано, плачевни – само около 1/3 от всички деца, чиито родители кандидатстват за прием, се класират, или 6702 класирани спрямо 13 342 некласирани. Въпреки че тепърва ще има още няколко класирания и някое и друго дете ще успее да се вреди, картината няма да се промени съществено.
Тук няма да се спираме в детайли на силно дискриминационния характер на повечето от критериите за прием.
Така например с какво право едно дете, чиито родител или баба/дядо е работил в общинска ясла или градина, има предимство пред друго дете, чиито роднини са работили или работят нещо друго? Или защо едно дете, което вече е посещавало общинска ясла за известен период от време, да има предимство в класирането пред тези, които не са?
Голяма част от последните не са ходили на ясла не защото не са искали, а защото не са се класирали. Т.е. в системата е вградена порочност – ако едно дете не е ходило на ясла, то трудно ще се класира и по-нататък.
Факт е, че пазарът на услугата, която държавните ясли и градини предоставят, е типичен дефицитен пазар (каквито всъщност бяха повечето пазари на стоки и услуги по социалистическо време). Простото обяснение на този „феномен“ е, че тази услуга се предоставя от държавата на цена, значително по-ниска от пазарната посредством субсидирането й, което неизбежно води до значително превишение на търсенето над предлагането.
Икономическата теория предлага и също толкова просто решение за премахването на дефицита – повишаване на цената до пазарната, която от своя страна изравнява търсенето с предлагането. Колко обаче е тази пазарна цена?
Най-просто приближение до пазарната цена е месечната такса за частни ясли и градини – средно около 400-500 лева за София. Т.е. ако сегашната такса е 60 лева, тя би следвало да се вдигне 7-8 пъти, за да „изчисти“ пазара и достъпът до услугата да се увеличи. Когато се заговори за увеличение обаче, неизбежно възниква въпросът какво се случва с децата на тези, които не могат да си позволят да плащат тази такса. И тук лежи и разковничето на проблема.
Държавните ясли в момента представляват силно субсидирана социална услуга както за нуждаещите се, така и за всички останали, които биха могли да си позволят да плащат по-висока такса. Т.е. ако искаме да премахнем дефицита в системата, би следвало да запазим символичната цена само за крайно нуждаещите се с доходи под някакъв праг. За всички останали деца държавната субсидия би следвало да се разпределя под формата на ваучери за всяко дете, желаещо да посещава ясла/градина. Тези ваучери ще могат да се използват за прием както в държавни, така и в лицензирани частни градини/ясли, които отговарят на съответния минимален набор от критерии.
Ясно е, че сегашната държавна субсидия (т.е. ваучерът) няма да е достатъчна да покрие издръжката за всички кандидатстващи деца – нито в общинските, нито в частните заведения. Съответно и в двата типа заведения би следвало да има самоучастие от страна на родителите.
И докато ваучерите за всички деца би следвало да са за еднаква сума, всяка градина/ясла, било частна или общинска, ще има свободата да определя своята крайна цена в зависимост от качеството на услугата, която предлага, местоположението си, очакваната печалба, възможностите/платежоспособността на кандидатите и т.н. Крайният резултат ще е един силно конкурентен пазар и съревнование за привличане на повече деца посредством по-високо качество, което в крайна сметка ще е от полза за всички.
Какво прави кметът в тази ситуация?
Кметската управа се е фокусирала върху строежа на нови градини, което освен че отнема много време и финансов ресурс, няма да реши проблема с липсата на места за повече от 13 000 деца. За тази година се планира откриването на нови 1500 места, което представлява 1/9 от дефицита, т.е. ще са необходими
9 години с тези темпове само за да се изчисти сегашният дефицит
В същото време броят на децата в яслена/градинска възраст покрай ръста на раждаемостта в София и във Варна през последните няколко години ще расте през следващите години, така че дефицитът най-вероятно също ще се разширява.
В един по-дългосрочен хоризонт обаче демографските прогнози вещаят, че ще се сблъскаме точно с обратния проблем – спад на раждаемостта и – много вероятно – излишък от детски градини/ясли (особено ако програмата за строежа им продължи с пълна пара). Тогава ще закриваме ли градини, или ще финансираме тяхната неефективност?
Видно е, че е необходима радикална промяна в мисленето върху проблема с дефицита на места в общинските ясли и градини. Социалният елемент и символичните такси би следвало да се запазят само за тези, които нямат финансова възможност за самоучастие.
Един недискриминационен и пазарен подход, при който има известно самоучастие на родителите и конкуренция между яслите/градините (независимо дали са частни или общински) не само ще реши непосредствения недостиг на места, но и най-вероятно ще подобри качеството на крайния продукт за радост на всички родители и деца.
*Авторът е от Института за пазарна икономика. Текстът е от Седмичния бюлетин на ИПИ (www. ime.bg)
