Руанда през 1994 г. Геноцид. Оператор от Euronews заснема жертвите на кланетата между племената хуту и тутси. След това с наведени очи признава на очакващите помощ руандийци, че когато хората в Западна Европа видят филма му, ще въздъхнат “Господи, това е ужасно!” и ще продължат да ядат вечерите си. Историята е от филма “Хотел Руанда”, заснет по действителен случай.
Ето ви друга, много подобна история. България през 2010 г. 238 деца с увреждания от домове са починали от занемаряване, зарази, злополуки, насилие или без установени причини за последните десет години в България. “Това е ужасно”, казали българите, когато медиите разпространили новината. И някои от тях вероятно са пуснали sms за “Великолепната шесторка”/”Байландо”/кое-да-е-друго благотворително риалити. Но на следващия ден са забравили, защото не са чули някой от отговорните за тези деца институции да се извини. Да поеме ангажимент, че това няма да се случи отново. И защото по принцип има къса памет за такива проблеми.
По груби сметки 238 смъртни случая са средно около 2% от децата с увреждания, които са живели в домовете за тези десет години. Това обаче няма значение. Има значение, че са били допуснати. Има значение, че в подробните доклади на Българския хелзинкски комитет (БХК), който огласи числата, се констатират 103 живи деца с увреждания, които в момента страдат от патологично недохранване.
“Ние казахме какви са проблемите и дадохме конкретни имена на хора, които според нас са извършили престъпления. В докладите дори сме описали по кои състави в Наказателния кодекс трябва да се повдигне обвинение за всеки конкретен случай”, обяснява Яна Бюрер Тавание, директор “Кампании” в Българския хелзинкски комитет (преди време редактор “Общество” в “Капитал”, за когото проблемите на децата в институциите отдавна са лична кауза), и казва, че сега оставят прокуратурата да си свърши работата. Само преди година БХК заведе дело срещу държавното обвинение заради бездействието му да преследва престъпления срещу децата от домовете. Днес обаче са “необичайни съюзници”, както с основание отбелязва The New York Times в материал по проблема.
Много отговарящи, нито един отговорен
Голяма част от тези истории нямаше да се случат, ако имаше адекватен контрол върху институциите и хората, които се грижат за децата. Отговорните лица всъщност са много на брой – от директорите на домовете, през кметовете, Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), регионалните инспекции за опазване и контрол на общественото здраве до прокуратурата и министъра на труда и социалната политика. Никой от тях обаче не поема отговорност. Неразследвано остава убийството (или самоубийството) на 17-годишния И., починал през 2000 г. от насилствена смърт в частно жилище в Могилино. Личният лекар на децата от дома в Гомотарци продължава да практикува, въпреки че редовно изписва на шест деца транквилант за заболяване, каквото те всъщност нямат.
Отделните детски съдби са като черни точки, които маркират грешките в системата за закрила на детето през всички тези години. Статистиката отмерва цифрите, докато се чертаят стратегии, избистрят се приоритети, сменят се кабинети и администрации. Години наред отпусканите средства от държавата и дарителите са били инвестирани в ремонт на сградите, в гардероби и маси вместо в специализиран персонал и терапии, които да стимулират развитието на децата. Броят на служителите в домовете е почти равен на този на децата в тях (виж графиката), но това не означава индивидуална грижа, психоаналитици, които да изслушват проблемите им, и специалисти, които да се отнасят с внимание към травмите им, а лелки от близкото село, които да ги обличат, да им готвят и да ги хранят. Така ако детето доживее до 18-ата си година, разполага с нула социални умения и познания и отива в институция за възрастни хора с увреждания. Където го отписват, чакат го да доизживее дните си и обясняват смъртта му с удобната фраза “тежест на уврежданията”.
Краткият отговор на въпроса как се излиза от този омагьосан кръг е контрол и воля. Дългият се нарича деинституционализация и означава неотложна, решителна и адекватна реформа в системата за закрила на детето. За която България е закъсняла адски много.
Де-инсти-ту-цио-на-ли-зация
Може да е странно, но имаме и добра новина. Стратегическите документи на правителството по отношение на грижата за деца с увреждания могат да служат за пример – ясни цели, конкретни стъпки и срокове за изпълнението им. Сериозната реформа започва през септември миналата година след среща между представителите на правителството, общините и НПО, инициирана от Европейската комисия. След като представителите на ЕС поставят въпроса, че институционалната грижа за деца нарушава техните права и нанася сериозни вреди върху развитието им, работна група от министерствата и 23 неправителствени организации подготвя визия за деинституционализация.
Целта е за 15 години да бъдат затворени всички 137 институции за деца (като тези за деца с увреждания са с приоритет за правителството) и паралелно с това да се развиват алтернативни форми на грижи, да се набляга върху превенцията на изоставянето и работа със семействата на деца със специални нужди. Планът за действие по стратегията в момента чака одобрението си от Министерския съвет, а отговорните за него лица изглеждат решени да го реализират. “Целта ми е в рамките на това правителство поне да направим процеса необратим”, казва председателят на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) Надя Шабани. Според нея спирането на тези реформи може да създаде опасни ситуации, особено за по-уязвимите деца.
Под ръководството на Шабани през юни стартира проект “Детство за всички” на ДАЗД, Министерството на здравеопазването и Агенцията за социално подпомагане. По него в момента тече анализ на нуждите на всяко дете с умствени или физически увреждания, на базата на който ще бъде планирано къде какви нови услуги да се създадат – като центрове за настаняване от семеен тип или такива за социална рехабилитация. Вече има и закрити домове – Могилино, след скандалния репортаж на BBC от дома, и Горна Козница, където с подкрепата на общината децата са настанени в центрове за настаняване от семеен тип.
“Прекрасно е, че има политическа воля, защото това беше огромен проблем”, смята Дани Колева, директор “Политики” в Националната мрежа за децата (в нея влизат 66 организации, които работят в сферата на децата и семействата), която десет години се бори за това да започне да се говори за закриване на домове, а не за реформирането и преструктурирането им. Според нея обаче още няма опит в управлението на този процес, който изисква комплексна и мащабна промяна в много системи – социална сфера, образование, здравеопазване. “Имаме визия, но трябват и умения, стимули, ресурси”, смята Колева. Тоест правилният път трябва да бъде и извървян. Не самоцелно, а с ясна визия кое е най-доброто за всяко конкретно дете.
С помощта на НПО експерти и отговорните институции формулирахме най-наложителните мерки, които трябва да се предприемат, за да се решат проблемите на децата с увреждания. Помислихме и за решенията, които ще отнемат повече време. “Капитал” ще направи няколко конкретни стъпки от този процес своя кауза и ще следи внимателно за тяхното изпълнение. Можете да прочетете повече за каузата и я да подкрепите скоро на capital.bg.
