Казва се Ивайло, Ивайло Ябълкаров. Харесва името си, харесва и ябълките. Но най-много харесва това, което прави – защото го прави с вяра, отдаденост и дълбоко чувство за смисъл. Ивайло е един от създателите на Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора и активен застъпник за правата на децата, преживели насилие, бедност и несправедливост. В тази лична история той ни отвежда в една „Синя стая“ – място, което не се забравя, и в един миг, който променя начина, по който гледаш на работата си завинаги.
Преди няколко години трябваше да водя разпит на дете – жертва на домашно насилие, причинено от собствената му майка. Насилието беше системно. Съседите бяха подавали сигнали. Имаше следи. Имаше болка. Разпитът трябваше да се случи в т.н. „Синя стая“ – място, в което цветът не е толкова важен, колкото идеята: детето да бъде предпазено от повторна травма. Да не се разхожда от съдебна зала в полицейски участък. Да говори само веднъж, пред само един човек – психологът. Всички други – съдия, прокурор, адвокати, социални – наблюдават от съседна стая.
Имах време да подготвя детето. Да го предразположа. И се получи. Усетих го. Усещането, че на следващия ден всичко ще бъде наред – че детето ще разкаже, ще бъде чуто, ще му бъде осигурено безопасно място… че справедливостта ще се случи.
Само че не стана точно така…
По време на разпита, детето по всякакъв начин показа, че не иска да злепостави майка си. Човека, който го беше наранявал. Човека, който се „грижеше“ за него. То беше лоялно. Плашливо. Тихо. Започна да се крие под масата, да се изляга на дивана, да мълчи. Разбрахме – няма да получим нужната информация.
Разпитът беше прекъснат. Детето беше върнато обратно при майка си. Аз се чувствах неуспял. Но не всичко зависи от мен. Няколко седмици по-късно, след нов сигнал, детето беше изведено и настанено в приемно семейство. Вече е там – от години.
Не беше първият труден случай. Няма и да е последният. През годините научих, че не всичко зависи от мен. Че зад поведението на едно дете често се крият невидими нишки – привързаности, страхове, оцеляване. Научих се да гледам от различни ъгли. Да не се обвинявам, но и да не се отказвам. Да давам най-доброто от себе си, дори когато не съм този, който взема решенията.
На мисията ни да даваме криле
Работя в социалната сфера още от 2008 година. Бил съм част от няколко организации, но сега съм у дома – във Фондация „Мисия Криле“. Тук съм от самото начало. Заедно с колегите сме на мисията – да дадем криле, или поне да помогнем на хората да намерят своите криле.
Имаме офиси не само в центъра, а там, където са хората – в ромския квартал на Стара Загора, до Регистрационния център в Харманли, със мобилни екипи в селата на областта. Знаем, че някои хора никога няма да дойдат при нас – затова ние отиваме при тях. Посещаваме домове, съдилища, полицейски участъци, центрове за настаняване, училища, детски градини… Организираме програми, екскурзии, басейни, футболни турнири… Но най-важното – присъстваме. Близо до хората сме и до техните страдания и болки.
Нашата работа има смисъл, когато не сме сами. Когато сме част от по-голяма картина. Включваме се в мрежи, споделяме опит, учим, намираме подкрепа – особено когато ни атакуват, а това, между нас казано, се случва често. Затова Националната мрежа за децата е важна. Защото ни помага да не се чувстваме сами. Има едно приятно усещане, когато се чуя с хора от Секретариата на мрежата. Онова усещане, че сме на един бряг, в една лодка.
Много харесвам участието си в Програма „Мегафон“ на НМД. Да виждаш как млади хора надигат глас, как ясно изразяват мнение, как се учат да бъдат граждани – това е вдъхновяващо. Понякога съжалявам, че по мое време, преди много години, нямаше „Мегафон“. Уникално е и усещането по Рождество, когато бюрото ми се затрупва с книги от кампанията „Направи магия. Подари книга на дете“. Всеки куриер в града вече знае името ми. Това ме изкарва от рамката на ежедневието и ми напомня защо съм тук.
Работата с деца носи предизвикателства, но и възможности – не само за тях, но и за теб. Тя събужда детето в теб. Смесва го с възрастния ти „аз“. Получава се чуден микс, който може да бъде истински полезен. Няма да ви лъжа – трудно е. Но има смисъл. Виждаш, че не просто цъкаш с език пред телевизора. Правиш нещо. Ставаш част от промяна.
А ние, които работим за децата? Донкихотовци. Мисионери. Бегачи на дълги разстояния.
Работата с деца никога не е лесна. Понякога е сърцераздирателна, понякога – вдъхновяваща. Но винаги има смисъл. Защото всяко дете заслужава шанс – за безопасност, за обич, за бъдеще. Този шанс можем да дадем заедно. Стани част от нас на www.nmd.bg/dari, за да продължим да пишем истории с надежда!
__________________________________________________________________________________________
Статията е част от новата рубрика на Национална мрежа за децата „Истории от сърцето на Мрежата“, с която ви каним да надникнете в света на онези, които всеки ден, често тихо и незабелязано, работят за правата и благополучието на децата в България. Ще ви споделяме реални истории на специалисти, активисти и професионалисти от организациите членове на НМД – хора, които не просто изпълняват професионалните си задължения, а живеят с каузата за по-добро бъдеще за всяко дете.
