Д-р Весела Банова е методически директор на сдружение „Дете и пространство“, част е от Управителния съвет на Мрежа за децата. Тя е утвърден специалист в областите за работа с деца, разпознаваемо име, както от професионалистите и експертите, така и от институциите. Клиничен психолог и психоаналитик. От 1997 г. е национален консултант на Министерство на здравеопазването по реформата на домовете „Майка и дете”. Автор е на различни книги за развитието на детето, сред които „Ръководство по релационна психомоторика“ и „Психомоторно развитие и психомоторни практики”.
Нормално ли е да се чувстваме притеснени, тревожни и уплашени в актуалната ситуация?
Да, съвсем нормално е. Защо? Най-вече защото тя е непозната за всички нас. Тя ни поставя пред неизвестност и ни изкарва от зоната на комфорт, която всеки един от нас си е създал. Избутва ни от коловозите на ежедневието, където дори да не ни е много удобно и радостно, ни е познато и сигурно. В актуалната ситуация човек се конфронтира с нещо, което до този момент е отхвърлял. Това е за всеки среща с най-интимното, най-непознатото за него самия. Това е среща, за която не сме подготвени и тогава възниква тревогата. Тревогата е среща, която се осъществява в изненадата /Роа, Д., Тревогата като среща в Тревогата и бащата, 2009, София, стр. 36/.Така че може да считаме тревогата като сигнал, че у нас има нещо, което убягва на познанието. И това нещо, което се появява, е трудно да бъде назовано. Затова в лаканианската психоанализа използваме думата тревога.
Големият френски психоаналитик Жак Лакан казва, че „тревогата не лъже“. Тревогата е знак, че субектът не е готов да приеме това необратимо нещо, което се е случило и което ще направи неизползваем начина на живот, който той си е устроил до този момент.
Така че, да, в актуалната ситуация е напълно нормално всеки от нас да изпитва тревога.
Как могат да се обяснят крайностите в поведенията на хората – от презапасяване до краен непукизъм?
Когато човек се срещне с непознатото и неизвестното, той изпитва тревога и тогава търси начини да се успокои и да изпита облекчение. В миналото този човек се е опирал в такива ситуации на опорите, които са му препредадени от неговите родители и пра-родители. Сега живеем във време, в което глобалният капитализъм има нужда от консуматори, а не от мислещи и задаващи си въпроси същества. Освен това няма един единен източник на информация, на който да вярваме. Както казваше един мой гръцки колега, още от времето на Отоманската империя, ние хората на Балканите не вярваме на държавата и по-скоро се опитваме да я надхитрим. И сега всеки от нас чува тази информация, в която за него има думи, които означават нещо познато. Резултатът е, че едни хукват да се презапасяват с тоалетна хартия, други – с храна, трети чуват, че вирусът трябва да премине през 80% от населението, за да се изгради имунитет. Всичко това разбира се не изключва да проявяваме дисциплина и самодисциплина, каквито обаче ние нямаме формирани. Смятаме, че ако проявим такава, значи „някой ни прецаква“. Т.е. за нас другият е винаги предварително компрометиран и не заслужава доверие. Всички наши близки във Франция, Италия, Испания, Германия, ни казват колко е важно да си стоим у дома и да спазваме мерките за ограничаване на разпространението на Ковид19. И тъкмо в момента, в който това ни структурира мъничко, прочитаме или чуваме, че в същите тези страни масово се правят тестове, т.е. скрининг, за да се разделят болните от заразените и контактните, а те от здравите. Това, обаче, у нас не се прави, защото по начало нашите политици в годините прокарват системно призива „не само с трици да се ловят маймуни, но и маймуните сами да си донесат триците“, щом става дума за здравеопазване, образование и социална работа и услуги. У нас грижата за човека е най-евтина и затова този човек не е особено доверчив, дисциплиниран, а гледа да се презапаси с хранителни продукти, дезинфектанти и тоалетна хартия.
Пред какви предизвикателства са изправени хората, които ще прекарат много време заедно?
Най-голямото предизвикателство е живото общуване, от което повечето деца и родители са отвикнали. Напоследък в Южния парк ми се случваше да срещам разхождащи се деца /на различни възрасти/ и родители, като всеки един гледа и цъка на телефона си. Сега, когато сме принудени да споделяме заедно едно пространство за продължителен период от време, откриваме, че се налага да разговаряме. А пък като разговаряме веднага възникват недоразуменията в езика. Каква изненада: думите имат много значения и ако аз искам да похваля ближния си за добре свършена работа с думата „отличничка“, която ми е наследство от баща ми, то за този, на когото съм я казала, тя може да означава „натегач“ и резултатът е обида. Пък и в забързаното ни ежедневие, в безкрайните придвижвания, пътувания, тичане напред – назад, някак сме забравили да забелязваме как другият, всъщност толкова близък за нас човек, спи, храни се, мирише, мърда и пр. Но винаги можем да използваме тази ситуация в полза на това да открием и преоткрием живото общуване и разговора помежду ни. Например един баща ми сподели, че всеки ден четат на глас: той, жена му и детето. И това ги забавлява. В обикновени условия на живот за това няма време, да не кажем, че направо е немислимо.
Как да общуваме с децата си и да им обясним какво се случва по разбираем начин? (защо не могат да излизат, защо не могат да се виждат с баба и дядо)
Сега имаме време да общуваме с децата си като ги гледаме, жестикулираме, говорим. Т.е. не във виртуалното пространство. Всичко това е в наша полза. Можем да използваме например предложението на НМД. Да преминем без паника през това интересно време. Как? Едно предложение е да се върнем към прекрасната книга на детската психоаналитичка Франсоаз Долто „Всичко е език“. Предизвикателството е да намерим тези верни думи, които нашето дете може да чуе и да разбере. Можем да го заинтригуваме, да подходим изследователски към темата за този „толкова важен Ковид19“. А как можем да открием кои са тези думи: като наблюдаваме детето си как и на какво играе, как се движи, с какво обича да се занимава, какво рисува и т. н. Нужно е свободно пространство без задачи, заповеди и инструкции, без опити за възпитание, в което да оставим детето ни да играе и да твори. Тогава ще научим как то ни възприема в тази нова ситуация, как възприема вируса, мерките и всичко останало.
Освен това сега е моментът да разговаряме за тялото на детето, да играем игри, в които то се научава да цени тялото си, да спазва дистанция и да уважава тялото на другия, да отказва неприятни контакти, като ясно казва „не“. Защото как иначе ще каже „не“ на заразата с Ковид19, като разбере и спазва предпазните мерки, ако не познава и не цени тялото си? Т.е. сега повече от всеки друг път е моментът да кажем „да“ на здравното образование.
Какви могат да са негативните измерения на прекалено дългата изолация, особено за хората, които са сами?
Предполагам, че ме питате за психологичните негативни измерения от дългата изолация. Сигурна съм, че не за всички хора дългата изолация ще доведе до непременно негативни измерения. Има хора, чиито стил на живот изключва интензивното и активно общуване. В този смисъл изолацията може да ги успокои, да им донесе облекчение. Освен това всички, които имат достъп до интернет, общуват в тези условия по-интензивно от всякога. Това се отнася за мен самата. Разликата е, че сега се обаждам на всеки, за когото се сетя или му пиша в интернет, без да мисля много дали няма да му смутя работата и да го притесня. От другата страна ми се радват и като никога разговаряме спокойно, без да имаме неприятното чувство, че „си губим времето“ или че „крадем от времето на другия“.
Следователно трябва да мислим и да се тревожим за тези хора, които не само са сами, не ползват и/или нямат достъп до интернет, т.е. те са самотни и извън всякакви форми на общуване.
Най-малкото, което можем да направим в тези дни, е да поддържаме връзка и да се интересуваме как са хората, които ние познаваме и за които знаем, че са сами.
Кое дава опора на човек в такава ситуация?
Възможността да сме заедно в търсенето на решения: да разговаряме, да обменяме информация, да споделяме идеи, дейности, находки. Да се чувстваме общност, която споделя общи ценности, независимо, че както вече казах всеки е сам, изправен пред собствената си тревога.
Можете ли да посочите конкретни техники за справяне със собствената тревожност?
Техники за справяне с тревожността лично аз не познавам. Да търсим и разпространяваме „техники“ за справяне със собствената тревожност ни вкарва в логиката на глобалния капитализъм, където, ако имаш пари, за всяко нещо можеш да си „купиш“ решението – без да мислиш. Както казваше един мой млад пациент „да ме научиш на номера как става“. Аз съм избрала лаканианската психоанализа, където няма как да научиш „номера как става“. Можеш да предложиш в сегашната ситуация, на мястото на живата среща, внимателното слушане, внимателното четене. Т.е., за да се справим с нашата тревожност можем да се вслушаме в себе си. И можем също да потърсим някой, който би могъл да ни слуша внимателно и да ни чуе, без да владее „техники“ за справяне. Ние сме мислещи и чувстващи същества, имаме живо тяло, което може да страда, но също така сме и духовни същества и можем да споделяме мисли, идеи, разбирания. Сега е моментът.
Има ли и къде човек може да потърси професионална подкрепа в момента, ако се чувства емоционално нестабилен?
ДА, има страница във фейсбук на Българска асоциация по психотерапия, почти всички почасови социални услуги, управлявани от НПО, предлагат и организират онлайн консултации и подкрепа. Обмисля се и телефонна линия.
