Агресията в училище остава тревожно висока. Неведнъж чуваме това послание през последните месеци, дори години. Въпреки опитите за налагане на мерки и програми за превенция на агресията между децата, случаите на вербално и физическо насилие и на кибертормоз са ежедневие. Все още формата на психическо насилие не се разпознава както в семействата, така и в училищата и това прави последиците за жертвите тежки и продължителни във времето. Учителите спазват спуснатите от МОН „процедури“ или се основават на личен житейски опит, а родителите често не знаят и не могат да реагират адекватно, за да разберат проблема и да подкрепят децата си. На този фон е съществен още един проблем – неетичните медийни репортажи за случаи на насилие с участието на деца, които нарушават неприкосновеността на техния личен живот и нанасят допълнителни травми на детската психика.
По темата разговаряме с Анет Маринова – психолог и клиничен социален работник, член на Българско общество за лаканианска псиохоанализа.
Ако детето ми е насилник, аз, като родител, виновен ли съм за това? На какви пропуски и грешки във възпитанието може да се дължи това поведение?
Първо, искам да обърна внимание на един факт, свързан с развитието на детето, и той е, че на децата и младите хора е присъщ бунт. Бунтът може да бъде здравословна реакция срещу неприемливи отношения и условия за детето. Затова е важно да разграничаваме този вид насилствено действие от друг вид насилие, насочващо към трудностите на някои деца да намерят своето място и да се включат в средата. Тъй като работя в училище и се срещам с много родители на деца, посочени от училището като насилници, веднага искам да поставя фокус върху етикетирането с думата „насилник”, водещо до подминаване на различните значения, които има поведението на едно дете. Дете, което не се подчинява на правилата, което въстава и иска да се избави, дете, което иска да се отклони от следването на правилата и дете, което не може да бъде никъде.
Второ, на децата, които извършват насилие, не трябва да се гледа като на група лошо възпитани от родителите им деца, защото са допуснали грешки. Аз се интересувам от начина, по който родителите говорят за своето дете. От работата ми с приложна психоанализа зная, че някои деца стават насилници още в думите на родителите си преди своето раждане. Това прави задачата им в хода на тяхното развитие и избори сложна.
Други деца се справят със социалната връзка и социалната действителност чрез неограничено изразяване на това, което в психоанализата наричаме принцип на удоволствието т.е. без да има преграда или граница пред него, без нищо да може да го спре. Именно тези деца реагират с насилие, но те не познават друг начин за изразяване. Последното трябва да се разбира буквално – тези деца нямат познание, което да им позволи през словото да се впишат в социалния ред. Такива деца не могат да се отделят от смисъла на думите, с които другите ги описват. Момче в седми клас взима капачки от напитка с печалба като бърка в кошчетата за боклук, където неговите съученици нарочно изхвърлят бутилките, забелязвайки, че той страстно ги събира. Съучениците му казват, че е „клошар”, на което момчето отвръща с насилие. За момчето няма никакво смущение от идеята да бърка в боклука и да преследва евентуалната награда, но когато е наречен с обидна дума, избухва. В разговор той ми съобщава, че се смята за обект на всички – на учителите, на съучениците, които само него гледат и само на него правят забележки. Но той не може да си представи да има друга позиция освен тази. За такива деца често в училище се казва: „Той или тя търси внимание.” В ситуацията момчето описва преживяването си, така сякаш вниманието на другите търси него. Родителите на това момче са разделени като майката е изпъдена от бащата, който самостоятелно се грижи за децата в семейството. Момчето, последно по ред в семейството, се идентифицира с майката и заема нейното място на презрян от бащата обект. Той се включва в групова работа с други момчета, които прекомерно реагират или са обхванати от използването на обидни думи, където се занимаваме с писане и измисляне на хумористични поетични форми за изразяване. Там децата намират друг начин да говорят за себе си, за другите и за света. При тийнейджърите, създаването на текстове за рап-музика прави нещо сходно – да се придава форма на изразяване, която ги отдалечава от непосредствени смисъл и действия. Това са начини за поставяне на символични прегради и ограничаване на насилието като не се поставя директно ударението върху него, нито се използва строга забрана или твърдост, за да му се противодейства.
И в единия, и в другия случай детето има нужда от друг, различен партньор, който може да го чуе и да разбере неговото поведение през знанието за работата на несъзнаваното. Защото тук трябва да говорим за проблеми в психичното функциониране и нужда от терапевтична работа, а не от съветване или наказание, нито възпитателна или полицейска работа. Така че родителите могат да изберат други подходи за намиране на отговори към поведението на детето си. Важно е да се знае, че има такива у нас.
Трябва ли родителите да наказват за агресивната проява и как да стане това?
Обикновено родителите реагират на едно провокативно поведение на детето, без да имат представа за цялостната ситуация или главно на базата на гледната точка на детето си, след което бързат да му дадат съвет или го оценяват как и защо е постъпило така. Умението на родителите да разговарят с децата си се опира на личната им история, но също така и на начина, по който се развиват отношенията в семейството през функциите на майката и бащата. От разиграването на взаимодействията между тях зависи мястото на детето заедно с тревогите, страховете, радостите, очакванията, вълненията на родителите. Отношенията и характерът на връзките в семейството определят как ще се препредадат културните ценности за живота, морала, качества на личността на детето като зависимост, самостоятелност, инциативност или активност, с които то ще влезе в социалната връзка в по-широката общност извън семейството, доверието към себе си, към другите, границите с тях. И тук е много важно родителите да могат да бъдат подкрепени в изпълняването на тяхната родителска функция. Детската градина, училището, службите за консултации и услуги имат значима роля за предоставяне на пространство, в което родителите да могат свободно да говорят за своите трудности и притеснения, без да бъдат обвинявани. За съжаление, особено в образованието, има напрежение между възрастните, взаимни упреци и не рядко липса на диалог. Традиционно очакването е за наказание на детето и възпитание чрез засрамване. И тук искам много ясно да кажа, че наказанието стимулира насилие, защото идеологията на насилието е липсата на уважение към личността и самоуважение. Културата на срама, засрамването чрез наказание и унижението създават среда, в която прекъсва връзката с авторитета, със закона, който посочва на един индивид, че е слаб, не е ценен и не струва в очите на другите. Ето това е пътната карта за насилието. Затова трябва да се прави разлика между наказание и ограничаване на проявата на едно дете, за да се отговори на потребността му от подкрепа в изработването от него на други начини за социални връзки.
Ако детето ми е жертва на насилие в училище, но не ми споделя това, по какви признаци мога да разбера, че е тормозено?
Нека да разкажа две истории: момче в гимназиален етап става обект на обиди от страна на съученик по чин, от момента, в който учителката определя местата на всеки ученик в класната стая. Момчето е искало да се премести на друг чин, но учителката изисква да останат така. Освен обидите и заплахите след часовете към него, същият съученик му иска пари, на което момчето откликва според възможностите си, вярвайки, че на всеки човек трябва да се помага. Вкъщи момчето разказва за проблема с чина и че не иска да седят заедно с този съученик. След обаждане и разговори между родител и директора и насочване към училищен психолог, започва да се изяснява характера на отношенията между двете момчета, едното от които от по-рано е обект на системни атаки от страна на другото. Тормозеното момче е подложено на непрекъснати унижения чрез колажи в социалните мрежи, а в училище – с подмятане на обидни думи и тероризиране с искане да изпълнява желания.
Приятелство между две момичета в прогимназията стига до чести конфликти и свирепост в отношенията им – от обидни думи, заплахи, удряне на шамари до изнудване от едното момиче при всеки опит на другото да прекрати приятелските отношения. Ежедневните проблеми между двете ескалират и продължават дори и след намесата на родители, учители, други съученици. Момичето, което отказва да се оттегли от приятелството, нито променя нещо в своето поведение, нито може да се постави на мястото на другото дете и да разбере гледната му точка. То няма думи, с които да опише и изрази своето мнение или нещо от преживяванията си. Единствено може да говори като обвинява и се оплаква от другото момиче спрямо отношенията й с други момичета от класа. В разговорите между останалите момичета, то описва, че е бито от своя баща като прави това с възможно най-много детайли за начините, по които се случва. Разбирам, че темата за отношенията с баща й е основна в разговорите й с децата.
Това, което искам да илюстрирам с тези примери, е как темата за агресията и насилието между децата се ограничава през езика и се опростява до триъгълници между „жертва”, „насилник” и „свидетели”. Моделите за решение, които се предлагат и преподават механизират поведението, докато има много повече нюанси и значения за начините на създаване на взаимовръзки от самите деца като субекти и на базата на субективния опит. Споделянето на преживяванията не винаги става по осъзнат и себе-рефлексивен начин, защото те не са само преживявания между децата, а се опосредстват от връзката на детето с неговото тяло и ранните смущения. Едно момче по време на разговор между съученици за отношенията им, спонтанно споделя: „Преди пет години открих, че съм човек и че нямам само една глава да не зная къде съм.”. Предизвикателството пред възрастните днес е как да разговарят и как разбират днешните деца.
Как се отразява широкото медийно популяризиране на подобни случаи върху децата и техните родители?
Отразява се като се извеждат определени версии, които изграждат конкретен дискурс по темата. Например, почти всяка дискусия или мнение съобщава, че „агресията е част от човешката природа.” На този фон да се говори за превенция на агресивните прояви не дава много надежда и смисъл. Важно е да се постави темата не само в светлината на психичното и социалното, но и като специфики на субективната реалност и как тя се създава и функционира в условията на отношенията родители-деца и пренасяне на трудностите в по-широката среда, която е предизвикана да ги посрещне и преживява. И тук опитът да се затваря говоренето по темата чрез порядките на институциите: проверки, наказания, следване на йерархичния ред не допринася за развитието ни като общество, което е чувствително към промените и иска да намери добри решения. Добрите решения запазват и предоговарят връзките между хората, а не ги прекъсват и отчуждават чрез подхранване на враждебност. Медиите носят голяма отговорност за избора си на език, визия, участници, етика, послания и изобщо на средствата, с които афективно насищат – преди всичко – моралния характер на ситуациите.
Снимка: freeimages.com
