Жилищни политики, съобразени с местните общности
Често можем да чуем в публичното пространство призиви „Гетата трябва да бъдат премахнати!“ или стереотипи, че „жителите на гетата не желаят да се интегрират“. Изследване, проведено от екип на Хабитат-България в четири квартала с концентрация на бедност, показва, че трябва да бъде сменена перспективата, за да можем да постигнем успех с интеграцията на тези общности.
На първо място, трябва да си дадем сметка, че става дума за общности, които живеят в дълбока бедност и на практика нямат ресурси така, че да се „измъкнат“ сами от бедността. И в четирите квартала, обхванати в рамките на изследването[1], изключително голяма част от населението живее с месечни доходи, които са под националната линия на бедност[2]. Същевременно е важно да се подчертае, че по-голямата част от домакинствата разчитат на доходи от заплата, временна заетост и селскостопански труд – но очевидно нивата на заплащане в тези населени места са много ниски. Показателно в случая е, че от изследваните места в най-голям риск от бедност е населението на с. Тополчане, община Сливен. Именно там е най-висок и делът на заетите лица, като домакинствата, които разчитат на социални помощи са под 1%, но почти 90% от домакинствата се намират под линията на бедност.
Всъщност, ако зависеше от жителите на изследваните квартали с концентрация на бедност, повечето от тях биха желали да се преместят да живеят на друго място извън квартала. Изследването еднозначно показва, че основната бариера пред напускането на квараталите и преместването на домакинствата в несегрегирана жилищна среда е липсата на достатъчно финансови средства. Не бива да се пренебрегва обаче фактът, че има и такива домакинства, които не искат да напускат квартала, в който живеят, защото там са техните роднини и приятели.Този феномен е изразен значително по-силно по отношение на махалите в селата, като в с. Тополчане изглежда от изключителна важност и касае над две трети от домакинствата. Наблюдава се и регионална специфика, доколкото в община Търговище, където над 70% от анкетираните притежават нотариален акт за жилището си, все пак има значителен брой домакинства, които биха искали да останат да живеят там, където са в момента.
Разбира се, нагласата на повечето домакинства да се преместят извън кварталите, в които живеят в момента, е напълно разбираема, с оглед на жилищните условия и липсата на необходимото благоустройство там. Важен показател за условията на живот в това отношение е т.нар. коефициент на пренаселеност, който показва какъв е делът на домакинствата, които живеят в по-малък от необходимия им брой стаи[3]. Данните от изследването сочат, че в Голямо Ново над 1/3 от домакинствата живеят в пренаселени жилища, в градските квартали този коефициент е над 40%, а в Тополчане от пренаселеност на жилищата са засегнати приблизително 88% от домакинствата.
Населението на изследваните квартали обаче страда и от липса на адекватен достъп до комунални услуги, като различните места са засегнати по различен начин. В кв. „Надежда“, гр. Сливен и в с. Тополчане, община Сливен около една четвърт от домакинствата не са свързани с електропреносната мрежа, а използват достъпа на съседите си, посредством самоделни кабелни мрежи и на база на лични договорки. Освен това, в с. Тополчане над 17% от домакинствата нямат достъп до питейна вода в дома си и нямат от къде да вземат в близост. Липсата на достъп до канализация засяга и четирите изследвани квартала, но в селата близо 20% нямат нито канализация, нито септична яма, поради липсата на дворни пространства. Във всички квратали е наблюдаван проблем със сметосъбирането, като има зони, в които такава публична услуга изцяло отсъства, което е предпоставка за формиране на незаконни сметища в близост до жилищата. Основната причина за липсата на електричество, водоснабдяване, канализация и сметосъбиране е неустановеният статут на тези жилищата и терените, върху които са построени.
Въпреки лошите жилищни условия, все пак повечето от жителите на квартали с концентрация на бедност имат желание да узаконят жилищата си, ако съществува такава възможност. Приблизително 80% от всички анкетирани глави на домакинства биха отделили средства за узаконяване на жилището. Огромна бариера към този момент са ниските доходи и дълбоките нива на бедност. Например, в с. Тополчане (община Сливен), кв. „Малчо Малчев“ (гр. Търговище) и с. Голямо Ново (община Търговище) почти всички домакинства отговарят, че биха узаконили жилищата си, но само ако тази процедура не предполага големи разходи. В кв. „Надежда“, гр. Сливен обаче, 40% от анкетираните биха предприели действия за узаконяване, дори и това да изисква немалки разходи.
Жилищните политики в България се намират в задънена улица, когато става дума за кварталите с концентрация на бедност. Липсата на контрол върху незаконното строителство води до презастрояване и неспазване на устройствените планове, което от своя страна пречи за реализиране на необходимата инфраструктура и прави кварталите все по-непривлекателни за обитаване. Хората, живеещи в пренаселени жилища, без достъп до водонсабдяване и канализация и без адекватно сметосъбиране са в повишен риск от влошена епидемична картина и в този случай става дума не само за актуалната епидемична обстановка, свързана с Ковид-19, а за повишен риск от хепатит, туберкулоза, краста и множество други заразни болести. Недостатъчното място за отдих, спане, домакински дейности, училищна самоподготовка и хранене са предпоставка за междуличностно напрежение в семейството, стрес, излагане на допълнителен здравен риск, недобра успеваемост в учлище за децата и задълбочаване на социалното неравенство.
За да успеят интеграционните политики обаче трябва да се смени перспективата на планираните интервенции. Необходимо е да осъзнаем, че „дълбока бедност“ и „липса на ресурси“ означава, че има домакинства, които едва оцеляват и дори пропускат хранения през деня. Те не могат сами да се „измъкнат“ от бедността, не могат да напуснат сегрегираните квартали, не могат да си позволят всички административни разходи и стъпки, които изисква законът, за да бъдат жилищните им постройки законни. Всъщност, Законът за устройство на територията към момента не допуска узаконяване на сгради (т.нар. „амнистия“ за постройките преди 2001 г. вече е изтекла). Но за хиляди домакинства незаконните жилища, които обитават, са единствена алтернатива, поради липсата на адекватна жилищна политика и подкрепа на национално и местно ниво[4]. Затова е необходимо да се направят промени в ЗУТ и да се даде възможност за узаконяване на постройки, които отговарят на техническите изисквания и са единствено жилище за обитателите им. Нещо повече, в това има рационална пазарна логика, доколкото домакинствата, живеещи в незаконни жилища, не плащат местни данъци и такси, но същевременно често пъти плащат ток и вода на промишлени цени, т.е. от сегашната ситуация губят както общините, така и домакинствата.
[1] Изследването се основава на представителни извадки за домакинствата, живеещи в кв. Надежда (град Сливен), с. Тополчане (община Сливен), кв. Малчо Малчев (гр. Търговище) и с. Голямо Ново (община Търговище). Проведено е в периода юли-октомври 2020 г., като теренната работа е съобразена с епидемиологичните ограничения. Достъп до пълния доклад от изследването може да се намери тук: https://bit.ly/3y3foAJ
[2] За 2020 г. националната линия на бедност е 363 лв. на човек от домакинство. Използваната в изследването методология на еквивалентен доход е съпоставиме с тази на НСИ и Евростат
[3] Използваната в анализа методология за определяне на коефициента на пренаселеност е съпоставима с дефиницията на Евростат
[4] В рамките на проекта бе изследвана и наличността на общински жилища в общините Сливен и Търговище и бе установено, че от една страна няма достатъчен брой налични жилища, които да покрият нуждите, а от друга страна – хората в дълбока бедност не могат да си позволят всички разходи по наем и поддръжка на подобни жилища
Източник: marginalia.bg
Снимка: freeimages.com
