Александрина Димитрова е изпълнителен директор на фондация “Сийдър” – неправителствена организация, която предоставя денонощна индивидуална грижа и специализирана подкрепа на над 100 деца и младежи в неравностойно положение (предимно с увреждания). Те са настанени в девет центъра за социални услуги в Кюстендил и Казанлък – структури, които замениха закритите заради лоши условия държавни домове за деца.
“Дневник” разговаря с нея за проблемите в работата на центровете от семеен тип, които създава разпространението на коронавируса в България, както и за неяснотите как да се действа при доказан случай на COVID-19.
От началото на кризата с коронавируса има издадени указания за работата в социалните услуги. Те включват да се преустановят посещенията и свижданията, персоналът да спазва предпазни мерки, забранени са и нови настанявания. Достатъчни ли са ви тези указания?
– Други указания не сме получавали. Това беше и причината да повдигнем въпроса за необходимостта от план за действие, в случай че се установи заразяване на дете или младеж в подобен център. Не мислим, че той/тя може да бъде изолиран в рамките на центровете ни. Самите те са така направени, че няма помещения, напр. стая със санитарен възел, която да може се използва за подобна изолация. А пък децата и младежите, които са настанени в центрове, са изключително уязвими. Голяма част от тях са с увреждания, тоест за тях би било голям риск да съжителстват с инфектиран.
Преди около месец насочихме въпроса към Агенцията за социално подпомагане. Те ни казаха, че отправят въпроса към Министерството на здравеопазването. Вчера се обадиха от Министерството на труда и социалната политика, за да ни попитат още веднъж за какво става въпрос и се ангажираха да проследят и евентуално да издадат подобни указания. Засега сме дотук.
Обръщали сме се и към Регионалната здравна инспекция и те ни дадоха същите указания, които са принципните на щаба: ако имаме съмнения за такъв случай, да се свържем с личния лекар, който ще ни даде инструкции по телефона. Това така или иначе е ясно, че ще се направи, но въпросът с изолацията стои и не мисля, че някой има отговор – поне от разговорите, които съм провела.
Как кризата с COVID-19 се отразява на работата на центровете от семеен тип?
– Голяма част от децата и младежите при нас формално имат родители, но на практика са оставени още при раждането или на много малка възраст. Ние сме отговорни денонощно и се грижим за тях, така че при нас посещенията са рядкост. Разбира се, има случаи, в които близки и приятели на децата и младежите идват, когато не сме в извънредно положение. Но сега не допускаме други хора, извън екипите на самите центрове.
С какви трудности се сблъсквате в процеса на работа?
– Екипите в центровете започнаха да измислят и да осъществяват нови занимания, така че да държат децата и младежите ангажирани, да ги успокоят, за да свикнат с този нов ритъм на живот. Освен тези непрекъснати занимания за екипите стои и въпросът да помагат на младежите, които ходят на училище, да се справят с дистанционното обучение. Все пак това са хора, които по принцип изискват допълнителна работа и мотивация, за да се справят с ученето. В тези нови условия това е още по-сериозен въпрос. Трудността идва и от това, че деца от един и същи център са в различни училища и трябва да се съобрази графикът така, че да може всяко дете да има достъп до образование и да получи подкрепа от екипа в центъра. Те не могат да се справят сами.
Също така всички хора от екипите ни трябва да следят за дезинфекция, мерене на температура, да носят предпазни средства – цялата тази информация се докладва не само на фондацията, но и към съответната община, към личния лекар. Голяма част от хората в екипите попадат и в рисковата група, ако се заразят с коронавирус: те са на над 60 годишна възраст или имат заболявания. Така естествено са обезпокоени за себе си и своите семейства, но продължават да идват на работа и да се грижат за децата и младежите.
Имате ли представа дали и в центровете, за които не отговаря вашата фондация, има такава неяснота или проблем с помещения за евентуална изолация?
– Разговаряла съм с колеги от една община и с колеги други неправителствени организации, които управляват подобни центрове. Те споделят същите опасения. Още повече съвсем скоро стана ясно, че в дом за стари хора има няколко случая на коронавирус (във видинското село Гара Орешец – бел. авт.), т.е. очевидно това е нещо, което може да се случи и трябва да сме подготвени.
Може би в най-добрия вариант бихме искали да има масово тестване в подобни центрове, за да може изобщо да се ориентираме каква е ситуацията. Но в същото време си давам сметка, че това като че ли не е възможно, защото и тези ресурси са ограничени. Вероятно някакъв вариант би бил при такъв случай да се осигурява болнично лечение на съответното дете или младеж, така че да е в защитена среда и в същото време да не рискуваме здравето на останалите.
На каква помощ от държавата могат да разчитат центровете, подобни на тези, които управлява фондация “Сийдър”?
– Преди няколко дни Министерството на труда и социалната политика обяви, че ще се отпусне еднократна финансова помощ под формата на една минимална работна заплата за всички социални работници. Но се оказа, че става въпрос само за тези, които са в структурите на Агенцията за социално подпомагане, т.е. държавните структури. А не тези, които работят в домове или центрове от семеен тип и се грижат за уязвими групи в подобен тип социални услуги. За нас това е крайно несправедливо и ни поставя в дори дискриминационно положение, тъй като тези услуги са също толкова натоварени, че дори и по-натоварени.
Аз смятам, че би следвало да се осигури, може би под формата на някаква еднократна финансова помощ, подкрепа към този вид социални услуги, поради това че са увеличили разходите си и нуждата да бъдат стимулирани по някакъв начин екипите в тези центрове. Хората, които работят в социалната сфера, са с изключително ниски възнаграждения. И сега, когато сме в ситуация на криза, когато те са още по-натоварени, се притеснявам да не започнат да напускат. Това би оставило децата и младежите без грижа. Затова смятам, че финансовата помощ би следвало да бъде планирана не само за социалните работници в държавните структури, но и за тези, които работят директно с уязвими хора, особено когато полагат 24-часова грижа.
Притеснени ли сте за работата на фондацията, предвид че краят на епидемията от коронавирус е неизвестен?
– Разходите в тези центрове се увеличиха значително: сега имаме повече разходи за храна например, защото децата и младежите са по цял ден вкъщи, докато иначе ходеха на училище и на дневен център, където обядваха. Имаме повече разходи и за транспорт: опитваме се да осигуряваме за служителите от околните села, тъй като общественият транспорт беше разреден, а пък е и по-рисков за тях.
Тук трябва да кажа и, че в нашите центрове имаме по-голям екип, отколкото в центровете, които разчитат единствено и само на държавно финансиране. Ние от години набираме средства, някъде около 600 000 лв. на година, за да можем да поддържаме по-голям екип в центровете и по този начин да даваме по-индивидуална грижа. Но се притеснявам, че тази година ще е по-различно.
Доходите ни, така да се каже, идват от държавното финансиране и фондонабирателната ни дейност: през корпоративни и индивидуални дарители. Досега поне успявахме да събираме средства през събития, кампании, спонсорски програми. Притеснени сме в дългосрочен план доколко бихме могли да продължим да набираме тези средства: съвсем естествено, наблюдаваме, че определени бизнеси свиха разходите си поради кризата. Други бизнеси много активно даряват, но техните дарения, също естествено, са насочени към борбата срещу коронавируса. Така че фондациите като нашата, така да се каже, не са дневен ред, а пък ние самите заради противоепидемичните мерки не можем да осъществяваме кампаниите, с които набирахме средства преди.
Източник: dnevnik.bg
