Боян Захариев, програмен директор „Образователни политики” в институт „Отворено общество” и Цвета Брестничка, председател на асоциация „Родители” в Хоризонт до обед по БНР.
Водещ: Повлияни от първия учебен ден вчера – разговор на училищна тема. 75% от родителите никога не са провеждали разговор с директора на училището на детето си. Това показва изследване на участието на родителите в училищния живот, проведено от „Отворено общество”. В следващите минути очакваме връзка с Боян Захариев, програмен директор „Образователни политики” в института, участвал в изготвянето на това проучване. Цвета Брестничка от асоциация „Родители ” обаче вече е на линия в ефир. Здравейте.
Цвета Брестничка: Здравейте.
Водещ: Изненадаха ли ви данните от това проучване?
Цвета Брестничка: По-скоро дадоха цифров израз на това, което…
Водещ: Всички имахме като себеусещане за това, което се случва в училище.
Цвета Брестничка: Да.
Водещ: Тази незаинтересованост дали причините за нея са двустранни – от една страна и самото училище не знае как да ангажира родителите. Освен, че законодателно тази основа не беше поставена преди години, каква е причината според вас в родителите?
Цвета Брестничка: Наистина причините са и от двете страни. От една страна училището гледа на родителите по-скоро като източник на някакво допълнително финансиране и те много ясното усещат това. От друга страна самите родители пък гледат на училището като не на партньор, а като на някой, който сваля част от отговорността от техния гръб, отговорността за образованието на децата. Така че, този процес, който се е развивал през годините много бавно и трудно може да бъде обърнат в обратна посока. Но със сигурност това трябва да се случи и лидерът в този процес е училището – там са професионалистите, там са хората, които би трябвало да знаят как да работят не само с деца, но и с възрастни, защото работата с родителите не е същото като работата с деца. За съжаление в училище се получава точно това. На родителите се гледа като на деца, на които може да им нареждаш какво да правят и те трябва само да го изпълняват. В действителност родителите търсят в училището партньор, който да им помогне да се справят с проблемите, които възникват в отглеждането и възпитанието на децата. Да си родител, също е нещо, което се учи. Това не ти е дадено по презумпция. Много е различно да си родител на малко дете, родител на първокласник, родител на тийнейджър, или вече на съвсем пораснал млад човек.
Водещ: Така е, в този процес трябва взаимно да си помагаме. Интересното е, че при този голям процент, 75 на сто на родителите, които никога не са говорили с директор, интересен е обратният момент, че самите директори също търсят родителите обикновено по някаква неприятна причина, може би за лошо поведение на деца. Така че, може би оттук идва тази асоциация, че викне ли те директора, по-добре да заемеш защитна позиция, защото детето ти нещо лошо е направило. В същото време самите директори признават, че включват във всички училищни и извънучилищни дейности, които се организират, родители по най-неинформиран начин. Тоест, те не знаят как да подходят и как да поканят, как да заинтригуват родителите да се включат в тези инициативи.
Цвета Брестничка: Да, това е наистина нещо, което би трябвало да е част от квалификацията не само на директора, но и на учителя. Защото не е достатъчно само да пратиш една бележка от един ред – еди кога си ще се проведе еди какво си… Родителите са хора, които имат нужда да се чувстват въвлечени, уважени, да разбират значимостта на това, което се случва. И това може да стане наистина бавно, но чрез малки стъпки. Първата стъпка е промяна на формата на родителската среща. Тя да престане да бъде мястото, където просто свеждаме една информация до знанието на родителите, събираме им едни пари и си казваме довиждане. Родителската среща наистина трябва да е място, където родителите да споделят притесненията си, да ги обсъждат с учителите, а учителите от своя страна да им помогнат да изградят една ясна представа какво се случва с децата в тази възраст, какви проблеми могат да очакват и как това, което се случва с децата не е нещо, за което родителят е виновен за това, което се случва, а това е част от порастването на децата. Как можем да помогнем на децата да преминат през своите грешки при най-малко болезнен начин и да се изведат уроци от грешките си, а не родителят непрекъснато да бъде поставян в позицията на това, че той е виновен за това, че детето му прави грешки.
Водещ: Всъщност, тази седмица и може би в началото на следващата са дните, в които ще се проведат и първите родителски срещи. За съжаление финансовият въпрос е често преобладаващия и основен като обсъждане на тези срещи не само по настояване на класния ръководител, а и често това е основен проблем, по който спорят родителите. Може би има по-съществени неща, за които трябва да се говори на тези родителски срещи. Смятате ли и вие така?
Цвета Брестничка: Определено, Асоциация „Родители ” смятаме, че въпросите, които трябва да се обсъждат на родителските срещи са не само финансовите. Финансовите са много важни, защото системата на образованието е система недофинансирана и това допълнително финансиране се случва през родителите. Но това не е единственото важно нещо. Ние за четвърта поредна година издадохме един наръчник за родителя на първокласници, който се опитва да подбуди точно този диалог между семейството и училището. Да подсетим и родителите и учителите за теми, които са важни за това децата да се чувстват добре в училище, как да им бъде организиран деня, как раниците да им бъдат по-леки, дали да взимат джобни пари, дали да имат мобилни телефони, необходими ли са им те, как да се научат да ползват училищните тоалетни. Много такива въпроси, които често пъти всеки родител се опитва да решава сам за себе си, но в действителност за децата е много по-добре, ако има общи правила, ако има съгласие между родителите и учителите по тези въпроси. Всички заедно да действат в една посока.
Водещ: Оптимист ли сте за този момент в новия Закон за училищното образование, в който родителите ще бъдат по-активно ангажирани, включително и не само чрез участие в училищното настоятелство. Дори имаше такава идея даването на дежурства в училище, в района на училището, така че децата да бъдат в безопасност. Смятате ли, че тази кауза ще намери своята реализация у нас, сред родителите?
Цвета Брестничка: Това няма да стане единствено през закона. Това може да стане през последователна политика на самото училище. Защото различните училища имат различни нужди и ролята на училището е точно в това, да помогне на родителите да се осъзнаят като общност, която може да помогне за решаването на тези нужди. Защото на едно място е важно да осигурим безопасно пресичане на децата, на друго място е важно да им осигурим допълнителни занимания следобед, на трето място е важно да им помогнем да се срещнат с хора извън нашата общност, защото живеем затворено. Просто училището е мястото, където хората могат да идентифицират общите си цели, общите си нужди и да намерят начин да ги решат. Само със закон или постановление от МС това няма как да се случи. Важно е да припознаем училището като нашето място, а не като място, където държавата се грижи за децата ни.
Водещ: Това, което сега казахте и разтвора, който проведохме е интересна илюстрация на изследователския доклад – проучване на родителското участие, за което стана въпрос в началото на нашия разговор. Боян Захариев, програмен директор „Образователни политики” в Институт „Отворено общество” е един от авторите на този изследователски доклад е на телефона. Здравейте.
Боян Захариев: Здравейте.
Водещ: Накратко, акцентирах като начало на високия процент на родители , които никога не са провеждали разговор с директор на училището. Като че ли, това най-силно привлече и колегите от другите медии, на това беше поставен акцента. Кое е другото съществено, според вас, като извод от това проучване?
Боян Захариев: Понеже аз, от известно време успях да слушам по телефона вашия много интересен разговор, нека да се включа с коментар на това, което чух че дискутирате и ще кажа и за вашия въпрос. Първо, няма съмнение, че родителите и училището имат нужда един от друг, че училището може да помогне на родителите да бъдат по-добре родители , а родителите могат да помогнат на училището да бъде по-добро училище. За целта е важно всеки да поеме своята роля. Тази роля, тя не е универсална, има различни традиции по света, по най-различен начин е организирана. Но сигурно, ако родителят не е активен и няма интерес към образованието на децата си, тогава училището може да направи много по-малко, понякога почти нищо. Така че, както да устроим нещата, за да се опитаме нашите родители да станат по-активни, те трябва да се базират на нашите традиции, на начина, по който тук нещата се правят, да се стъпи на това, което вече има. За съжаление, тук ще отворя скоба, поне през последното десетилетие, през които ние и аз наблюдавам по-активно тези процеси, има много дефицити в това взаимодействие. Най-лошото е когато училището например, или образователната система очаква родителят да запълва дефицити в самата система. В най-лошия случай финансови дефицити, за които чух, че споменахте, но и други, което родителят не може да направи, а и не е редно. Това създава големи проблеми в образованието, създава неравенства, създава баланси между училищата, където родителите могат да си го позволят или където те са по-активни и там, където не са. Нашето изследване ясно показва, че по принцип, по-активните родители за съжаление са по-образованите и по-заможни родители . Понякога социолозите казват, че това е средната, или горната средна класа. Там са и по-активните училища, просто така се случва. Вие знаете, че в България има доста голямо разделение, имаме така наречените „елитни училища”, купища други обикновени училища и някои съвсем лоши училища. Затова не са виновни нито учениците, нито училищата, просто системата е така устроена. Случва се така, че най-неактивните родители , които имат най-много нужда от помощ да бъдат дори родители , се оказват в най-неактивните училища, които също не знаят как да им помогнат, където и директорите също не могат да общуват ефективно с тях и се получават тези данни, които вие споменахте…
Водещ: Нека само да вметна, че това проучване е представително, че училищата са избрани на случаен принцип в цялата страна и в по-малките населени места, така че това което казвате е представително и изведено като извод и като позиция не само да речем за училищата в София, а като цяло, за цялата страна.
Боян Захариев: Това е така, като ние поставихме и спестяваме фокус на някои особено трудни училища, където има деца от малцинствата, тъй като имаме голям интерес към тази тема и това е важно…
Водещ: Вие, оптимист ли сте, че това засилване на ролята в училището, това, което е и повод да направите проучването, дискусията, която върви в момента около новия училищен закон, че това ще промени по някакъв начин ситуацията, която вие отчитате като данни?
Боян Захариев: Първо, естествено са нужни…, аз чух, че вие дискутирате нови форми на организация на самото общуване между училището и родителите. Това помага и родителските срещи наистина могат да изглеждат по друг начин, а не да изглеждат по един и същи начин навсякъде. В едно село, където има само баби и дядовци, а майките и бащите са отишли да работят в чужбина и са оставили децата да ги отглеждат други, там общуването ще става по различен начин, отколкото в някаква столична гимназия.
Водещ: Дали да няма някакви строги рамки, някаква зададена форма, която трябва да се спазва, въпроса е в желанието?
Боян Захариев: Според мен, трябва да се остави свобода и със сигурност тези училища трябва да имат ресурса да общуват с родителите. Най-лошото в общуването е ограничаването с искането на пари. Това е голям проблем. Трябва да имат ресурса да общуват, и умението и знанията сред учителите и директорите също са важни, тъй като това общуване също не е спонтанно.
Водещ: Знаете ли какво се питам, че покрай цялата бюрокрация, писане на програми, проекти, подготовка, тези срещи, които се правят между директори и учители, всичко това в един момент толкова заема съзнанието на класния ръководител и другите преподаватели, че като че ли не остава време за този човешки подход и индивидуално отношение към всеки един ученик и неговия родител. Защото наистина преподавателите са изключително натоварени с това да описват, да предават, да отчитат и в един момент не остава време за най-важното. Не трябва ли и те да бъдат облекчени по някакъв начин от тези свои задължения?
Боян Захариев: В един момент се случи така…, по принцип в нашето училище продължава да има много, прекалено много бюрокрация, понякога го казваме „бумащина”. Тя може да се намали, понеже част от финансирането се пренесе към структурните фондове, то не че стана кой знае колко повече, просто бюджетът за съфинансиране намаля и много неща, които бяха национални програми, издържани от бюджета, се превърнаха в европейски програми. По европейските програми обаче процесът не е автоматичен, той изисква усилия, изисква много често подаване на някакъв формуляр…
Водещ: Много писане…
Боян Захариев: …Или пък търсене в най-лошия случай, правене на партньорства, сключване на договори. Всичкото това нещо трябва да се обслужва и то падна върху учителите и директорите във време, когато в образованието персоналът така или иначе намаляваше поради оптимизацията. Наистина има такова нещо, че е останало по-малко време за присъщите дейности, които учителят най-вече трябва да върши. А то е да общува колкото може повече с учениците, и на второ място, разбира се и с техните родители . Това се надявам постепенно да се промени.
Водещ: Да се оптимизира работата с документи, така че да остава повече време.
Боян Захариев: Да се разтовари бюрокрацията и един ден финансирането по проекти да не бъде нещо жизнено важно за училището. Да бъде допълнителна дейност за допълнителни неща. Аз дори извънкласните дейности не ги разбирам като допълнителни неща. Това е нещо, което е абсолютно важно за образованието.
Водещ: Неразделна част.
Боян Захариев: Да, поставям този акцент, защото именно там са много голяма част от проектите и писането и разбира се и за други специални…
Водещ: Които са за вътрешноучилищни дейности и са част от ежедневието на учителите, но така или иначе им отнемат страшно много време, за да успеят всичко да опишат и отчетат.
Боян Захариев: Учителят не бива да се превръща в администратор. Той има да изпълнява прекалено важни други функции, които не бива на самотек да остава. Общуването с родителя също е времеемко, ако се прави сериозно и с внимание, учителите трябва да имат за това нужното време, но също така опит и обучение. Защото това може и по света има много практики и начини това да се организира. Не че тук няма, но е важно систематично добрият опит от едни училища да може да се предава на други и това става именно чрез професионалното общуване и чрез обучението, за което чух, че вие също говорехте.
Водещ: За съжаление трябва да сложим точка на нашия разговор, но това със сигурност е тема, която ще търпи развитие. Най-малкото сме в очакване на приемането на новия Закон за училищното образование. Благодаря ви за това участие. Боян Захариев, програмен директор „Образователни политики”, Институт „Отворено общество”.
