Интервю с психолога доц. Младен Владимиров, специализирал семейна терапия и организационна психология. Сертифициран кризисен психолог с повече от 10-годишен опит в психологическото консултиране на деца и семейства.
Господин Владимиров, новият проект за национална стратегия на детето акцентира върху темата за детската самота. Вие като психолог как възприемате това понятие?
– По-точен отговор вероятно може да даде Държавната агенция за закрила на детето, която е изготвила документа, който все още е на обществено обсъждане. Но за мен важното е, че за първи път акцентът върху живота на детето е поставен в контекста, в който то живее. Ние като психолози сме се срещали с децата и техните проблеми десетки пъти, включително и при побой и агресия върху деца, и винаги сме се стремили да научим повече за личността на детето. Стратегията поставя акцент не само там, а и върху детската бедност, и върху ненасилственото възпитание на децата ни. В момента българските деца живеят на три места – във виртуалния свят, в училище и вкъщи. А животът им в дигиталния свят най-често е измамен. Нека си спомним момиченцето, което преди няколко години бе убито в асансьор във Варна. То беше имало 2000 виртуални приятели. Само че виртуалният приятел не е приятел, който ще ти пише, ще те подкрепи в труден момент, ще ти честити рождения ден. Що се отнася до физическата среда, голяма част от родителите на нашите деца са в чужбина и те остават отглеждани от баби и дядовци. Децата ги виждат един път през лятото, когато отиват на море, и един път по Коледа. Тези деца са оставени на настойници, на баби и дядовци, но самите баби и дядовци, които са отгледали своите деца преди 20-30 години, не могат да използват стария си родителски инструментариум за отглеждане на внуците. Как се разбира дигитално внуче с аналогова баба?
А как се отразява на децата това, че растат без родител?
– В някои случаи, дори и родителят да е до тях, той избира да остави детето си твърде рано да бъде самостоятелно и да решава проблемите си само. А това води до някои други проблеми. Например до генериране на страх, че няма да се справиш, което води до отказ от това да експериментираш. Тези деца все едно се учат да карат автомобил без инструктор. Другото изискване към родителя е, че той трябва да поставя граници. В противен случай, децата може да стигнат до конфликти със закона, до употреба на психоактивни вещества, до употреба на агресия. Роднините, които отглеждат детето, са нещо като протеза. Разбира се, някои деца и в тази ситуация се справят и развиват прекрасно. Наскоро гледах един репортаж на БНТ за момче от Видин, което се отглежда от баба и дядо, учи отлично, участва в извънкласни занимания.
В проекта на стратегия за детето има текстове, свързани с възпитанието без бой. Те са свързани по-скоро с насилието, но провокираха и спорове дали един шамар е възпитателен или не. Как мислите Вие?
– Лично аз не използвам шамари, защото и спрямо мен не са използвани. Но мисля, че родителите, които уж са толерантни към шамарите, проявяват известно фарисейство. Когато те ударят детето си, приемат, че това е възпитателен жест, с който очертават граници. Когато учител в клас удари детето, се приема, че това е наказателна мярка и се стига до съдебни дела. Много е важно как се е случил шамарът едно е, докато караме детето примерно да се качи в колата и го потупаме по дупенцето: “Хайде, качвай се”. Друго е, когато е публичен и кара детето да изпитва унижение и срам. Виждали сме как по детски площадки бият, влачат и щипят деца, които вероятно се чувстват унизени от това отношение. Важно е как самото дете интерпретира всичко. Както казваше една моя колежка: “Шамарът не е на лицето, той е в сърцето”. Когато са изнервени от битието, родителите реагират по модела, който познават от своето детство. Но в днешните времена, когато търсим от децата креативност и творчество, да удариш дете, това значи да спреш бъдещето.
Източник: в. Стандарт
Снимка: pixabay.com
