Г-н Игов, наскоро момче пострада тежко, след като беше ударено от волтова дъга при опит за селфи. Защо продължават тези случаи? Само търсенето на тръпка и адреналин ли е отговорът?
– Не. Те продължават и ще продължават, защото има едно вечно изначално правило, което е свързано с тази възраст, става дума за юношеството. Ерик Ериксон го е казал, че това е търсенето на принадлежността и индивидуалността. Тоест, от една страна, търсиш кои са хората, към които принадлежиш, а от друга страна търсиш себе си. И това търсене на себе си продължава и съществува, откакто съществува светът, и ще продължава, докато той съществува. Въпросът е, разбира се, в различните подходи и начини, по които това става. И докато допреди десетина-петнадесет години, за да се покажеш, за да те видят, за да те забележат, беше достатъчно да те видят приятелите ти, да те видят в класа или да те видят в махалата, сега обаче нещата стават все по-сложни и посложни. Трябва да те видят в социалните мрежи, трябва да те видят в интернет, трябва да те лайкнат няколко хиляди човека, за да се почувстваш значим. И за да се случи това нещо, трябва да направиш нещо екстремно, нещо такова, което да бъде забелязано. Само с шестици в училище или добър футболист, или интересен състезател или човек, който разбира от автомобили, не става. И затова се търсят и такива доста екстремни неща, за каквито говорим. За съжаление много от тях и опасни.
Но децата дават ли си сметка какво може да се случи при поемането на тези рискове?
– Не, разбира се. И тук е въпросът и отговорността на възрастните хора. Ето, говорейки за конкретния случай, ако попитате едно дете на тази възраст как ще хване ток, то вероятно веднага ще ви каже: „Ако бръкна в контакта, ако пипна гола жица“. И сякаш с това приключват знанията за електричеството, които сме им дали. Те не знаят, че има високо напрежение и че то може да предизвика волтова дъга, и че без да пипаш жицата само от метър разстояние може да предизвика много тежки изгаряния, както в случая, за който става дума. Най-интересното е, че училището не се сеща, че тези неща са толкова важни за децата, както правилата за уличното движение, за съжаление те са единственото в училище, което се преподава като социално умение. От много години говоря и аз, и колегите ми, че максимализмът в образованието с неизвестни числа в първи клас, с максимализма в изисквания по история, география, физика и други предмети не е достатъчно едно дете да бъде добър гражданин и че за това му трябва обучение в социални умения, където да става дума и за електричество.
Имахме такъв случай за съжаление, в едно село край Гоце Делчев. Преди няколко години едно дете почина от електрически ток и след това ни поканиха от училището да направим такъв курс, да има тренинг с децата. Дойдоха хора от Енергото, както те му казват, които им разказаха за електричеството. На децата им беше толкова интересно, че след това разказваха и на родителите си. Тоест, това не са неща, които децата не искат да знаят и не искат да чуват. Просто ние не сме им ги казали. А няма как да се преборим със същността на юношеството, с желанието им да се покажат, с желанието им да бъдат интересни. Няма как да сложим навсякъде камери или охрана, за да могат те да ги предпазват. Те няма да могат да се предпазват сами, ако не владеят съответните социални умения.
Ролята на училището трябва да се насочи и към това по-добре и по-интересно да представя на децата нужната информация…
– Точно така. И по-рано съм го казвал, до голяма степен училището се е превърнало в обучилище. Предава се страшно много информация, която оставете, че е ненужна, но тя е и остаряла, вместо да се преподават социални умения. За това не са виновни учителите, не е виновно училищното ръководство на дадено училище. Просто нямат свободното място и няма как да направи така, че да намери време да преподава такива важни неща, като например предпазване от бедствия и аварии, както и това кои неща могат да бъдат опасни. Единственото, което се прави, е свързано с безопасността на движението.
Може би ще предстоят промени и в тази насока и вие ще бъдете чути.
– Много се надявам. Това го говорим нямате представа от колко много години. Дружеството на психолозите и колегите, които сме работили по темата, имаме направена такава програма от 1 до 6 клас, която е разписана по седмици и по часове. Наскоро се преразглеждаха отново учебните програми и планове в тези класове, но така и не бе намерено място за обучение в социални умения. Такива неща има навсякъде по света. Още веднъж повтарям, че заради желанието на децата да се покажат, да бъдат видени и забелязани те ще правят тези екстремни неща, както и ние самите сме ги правили в детството си. Но за съжаление те ще стават по-екстремни и тези случаи, за които говорим, ще продължават, ако ние, възрастните, не поемем своята отговорност за тях.
Какво трябва да направи семейството, за да предотврати възможни такива опити от страна на децата?
– Не смятам да създавам чувство за вина у хората, които живеят в непълни семейства, или както в случая отглеждат децата си от разстояние. Семейството също не може да направи всичко. Разбира се, че има достатъчно начини да се говори с децата от родителите, но те са живели в друго време, по друг начин са показвали кои са те. Най-страшното, което са правили, е да се качат на някое дърво и да не могат да слязат от него. Едва ли им е хрумвало да ходят на гарата и да се качват върху локомотиви или на ръба на някой мост или на върха на някоя новопостроена сграда, така че нека не разчитаме, че обикновените хора ще се сетят за всичко. Ненапразно обществото е създало институции като училището. Като казвам „училище“, не говоря за учителите, не говоря за хората, които работят там, говоря за онези, които трябва да правят учебните планове и програми и които се съобразяват сякаш много повече с трупането на едни, понякога и безсмислени знания, отколкото трупането на умения, които са важни за живота.
И все пак за какво да следят близките, за да могат да предотвратят такива опити? Сигурно има някакви индикации?
– Едно от нещата е колко и какво прави детето в интернет. Това е една друга огромна тема. Обикновено родителят си казва: „Ами да, той си е вкъщи. Какво може да му се случи? На компютъра си е или се рови в телефона“. Само че и на компютъра, и в телефона могат да се случат доста страшни неща, за които сме говорили, както и децата да започнат да влизат на места, където именно се правят такива или се случват такива екстремни неща. Тоест това, което родителите трябва да следят, е общо взето не да го контролират силово, а да се опитат да разберат какво прави детето в интернет, кои са му интересните неща. Най-добре се справят родителите, които заедно с децата си намират общи интересни неща – места, където заедно да ходят. Дори ако това е онлайн игра или е някакъв друг вид занимание в социалните мрежи, или да правят някакъв проект заедно, защото най-важното, което родителите трябва да направят, е да ги научат по свой собствен начин да бъдат значими. Тоест, да стимулират децата в онова, което те обичат и искат да правят. Давам един пример. Детето иска да танцува брейк или да се занимава с тези екстремни нови спортове – това скачане и тичане в града, спускане по различни неща или карането на такъв градски велосипед – всичко това може да бъде и опасно, но един родител, който вижда, че детето му има интерес, може да се опита да го научи. Има такива курсове – за брейк или курсове за градски велосипед, или за кънки, или за нещо друго. Тогава това ще бъде общо занимание, а детето ще се научи да го прави така, че да е безопасно за него.
Изобщо не е лесно да си родител сега и затова няма как да разчитаме на родителите само на познанията им от детството, защото много неща са се променили. Но не се е променило само едно нещо – желанието на всяко дете да бъде индивидуално.
По-добрата комуникация, за която говорите, създаването на общи семейни интереси, адаптирането на родителите към новите условия ще решат и още един проблем, който е доста сериозен – агресията сред подрастващите. Една от причините за него е липсата именно на комуникация. Какво още спомага за решаването на този проблем?
– Това е вярно, когато говорим за родители и деца. От друга страна, съвременните технологии превърнаха и детската агресия в много различна. Всички случаи за агресия между деца, за които и вие сте съобщавали, започва обикновено онлайн. И невинаги това може да бъде установено, но то се проявява обикновено на улицата или в училище. Много страни по света имат и такива закони срещу насилието между деца, които не са с цел да накажат някого за нещо, а да покажат задълженията на всеки възрастен във всеки един от етапите на това, което се случва с децата и какво да направят. Много е важно за новите неща да реагираме с нови средства. В момента влиза за обсъждане концепцията за детето през следващите 10 години, която беше направена от една, да я наречем, независима комисия и Комисията за закрила на детето и UNICEF. И много се надявам хората да се запознаят с тази концепция и да добавят всичко онова, което смятат, че трябва да се направи, защото така държавата ще поеме част от отговорността, а всички ние, като родители или като граждани, ще поемем своята, само тогава ще се справим. Иначе новите неща ще ни затрупат и ще ни остане само това да говорим постфактум за случилото се.
Според експертите кибертормозът е съвременната и много разпространена форма на насилие между деца. Родителите и учителите малко знаят за неговите прояви. На какво да обръщат внимание, за да разпознаят такъв проблем, и как да помогнат на децата?
– Повярвайте ми, това е една много голяма тема и ще ми е много трудно да кажа с две думи, но ще им дам един много бърз и практичен съвет. Нека влязат в страницата на UNICEF България и да намерят едно помагало за родители, което е свързано именно с това – как да разпознават и как да реагират на кибертормоза. То е написано от нашия екип, който работихме по този проблем към UNICEF, преди две-три години и е абсолютно актуален и днес. Така че там ще научат всичко, което могат да видят или да забележат за това, че детето е разстроено, притеснено или напрегнато и как това може да бъде свързано с интернет.
И, разбира се, пак се връщаме на въпроса за комуникацията и на втория въпрос за това как родителите да се обърнат към учителите, към училището или към другите родители, които са свързани с детето насилник. И да говорят или да направят онова, което е нужно, за да не се стига до по-фатални последици, защото буквално през изминалата година се случи това деца да убиват деца, и то неколкократно. Не искам да завършваме толкова трагично. И без това доста негативни неща говорим, нека да кажем позитивното. Хубавото е, че децата ни, ако ги погледнем на улицата, са щастливи, те са щастливи в детството си. Нека не им отнемаме това детство, а нека да им помогнем с нашия опит и знание в новите технологии да продължат напред. Ние се нуждаем от децата ни, както и те от нас.
Иван Игов е завършил психология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е психодиагностика. Занимавал се е със социалнопсихологически изследвания, както и с консултативна дейност, включително и бизнес консултиране.
Източник: в. Струма
Снимка: pixabay.com