Водещият проблем, който пречи за постигане на съгласие по реформа на детското правосъдие, е този за децата под 14 г., дали те следва да са обект само на социалната система, което означава да бъдат ангажимент на универсалните и на социалните услуги и мерки, или на специални възпитателни мерки, които да бъдат същите като за децата, извършители на престъпления на възраст над 14 г. Аргументите за тази институционална позиция, защитавана най-вече от МТСП основно са:
- причините за извършване на престъпления са едни и същи и при деца под и над 14 г., следователно и мерките, които трябва да се вземат, не се различават и всичко това няма нищо общо с възрастта за наказателна отговорност;
- става дума за възпитателна, не за наказателна мярка, т.е. няма проблем да се налага на деца, които не носят наказателна отговорност;
- системата за закрила няма ресурс да се ангажира с децата под 14 г., които извършват „престъпления“, нещо повече, те се нуждаят от специални мерки, различни от тези за деца в риск, каквито са възпитателните мерки.
Смятам, че е важно да си дадем сметка, какво точно искаме да кажем, че е необходимо за децата под 14 г., които са извършили престъпления, т.е. около 1 000 деца за цялата страна годишно. От заведените на отчет в ДПС 9146 деца, каквото и да значи това, около 1900 са под 14 г. Извършилите сред тях деяния, които биха били престъпления, ако бяха над 14 г., са 1063. Според данните на Националния статистически институт извършените престъпления са основно кражби, сред тази група деца няма случаи на тежки престъпления като убийство, опит за убийство, изнасилване.
Какво прави децата до 14 г. различни от тези над 14 г.?
На първо място, няма научни теории, изследователски данни, които да позволяват да се твърди, че причините за извършване на престъпления са едни и същи при децата под и над 14 г. По тази тема у нас има много говорене, но за съжаление на едно „псевдо експертно ниво“, аргументирано чрез „всички знаят, че“. Изследванията и теориите, които аз познавам и на които съм се позовавала многократно, показват обратното. Всички те по-скоро аргументират през познанието на психичното и социалното развитие на детето наличието на „възраст за наказателна отговорност“, която е въведена именно защото има разлика в причините за извършване на престъпление при децата.
Възрастта за наказателна отговорност, защита на детството или Doliincapax се позовава на презумпцията, че детето е „неспособно да извърши престъпление“ съгласно законодателството или обичайното право, или по-скоро, презумпцията, че детето не може да се приема за виновно, тъй като то все още не разполага с достатъчно разбиране на разликата между „доброто и злото“. Възраст за наказателна отговорност се въвежда, за да се респектира разбирането, че до определен етап в своето развитие детето не може да извърши престъпление, тъй като извършването на престъпление съдържа както действие, така и намерение/умисъл. Именно умисълът е необходим, за да бъде едно поведение виновно, а той предполага определено ниво на мислене и разбиране, което от своя страна има връзка с когнитивното, социалното развитие на детето, които от своя страна ги изключват от носене на наказателна отговорност. Като последица в повечето правни системи детето до 7 години не може да бъде смятано за виновно. Детето до 14 г. не може да бъде изцяло отговорно за действията си, въпреки че прави разлика между добро и лошо. Често като аргумент се използва извършването на тежки престъпления от тези деца, „Какво правим с малолетния убиец, с малолетния изнасилвач?“
Тъй като за миналата година за извършени тежки деяния могат да се приемат посочените няколко случая на извършени блудствени действия, ще дам няколко примера от случаи, които познавам, или по които сме работили в предишни години.
Случай „Дете на 9 г. блъска силно дете на 5 години, което пада в реката и се удавя. Някои специалисти посочват този пример за дете, което убива друго дете, за случай на убийство. Детето на 9 години знае добре, че е лошо да буташ друго дете, особено когато е по-малко. Въпросът е дали деветгодишното дете е било наясно, че малкото дете ще падне във водата, и ще се удави и го е бутнало именно с идеята да го убие? Въпрос е също каква е представата на това дете за убиване, смърт? За убийство ли става дума или за инцидент? Ключовият въпрос обаче е този за обстоятелствата – по каква причина двете деца, са били сами при реката?“
Случай „Преди години работихме по такъв случай на блудствени действия между две деца на по 9 г. Децата са момче и момиче, съседи и приятели. Родителите на момичето разбират и сигнализират полицията. Момичето беше насочено към услуга, като жертва на насилие. В хода на разследването се установи, че и двете деца имат венеричска болест, която се придобива само по полов път. Прокуратурата прекрати разследването, тъй като извършителят бил малолетен. Нямаше отговори на нашите въпроси, откъде т.н. извършител е заразен, не е ли очевидно участието на възрастни, не го ли поставя това в ситуация и на жертва?“
Случай „Момче на 11 г. , извършили блудствени действия с по-малки деца в дом за деца, лишени от родителска грижа. Момчето е със силно сексуализирано поведение, което по данни на социалните служби е последица от вероятно присъствие на сексуални контакти на майката, която проституира. Момчето има доста голямо изоставане в училище, трудности в контактите с другите деца и с възрастните. Има психиатрична диагноза „разстройство на привързаността“. Момчето беше настанено с възпитателна мярка в СПИ и там става жертва на системно сексуално насилие от по-големи момчета“.
Мога да дам и други примери случаи на блудствени действия от деца под 14 г., които освен нарушения, са били и симптом за преживяно от насилника-дете насилие. Именно характеристиката на тези поведения като симптоми, ги отличава от същите поведения на децата над 14 г., когато те също биха могли да са симптоми, но да бъдат и осъзнати действия.
Ето защо извършване на престъпления в този възрастов период се смята по-скоро за симптом на недобра грижа и като отговор се прилагат социални мерки, които отчитат в по-голяма степен обстоятелствата, отколкото извършеното от детето – т.е. мерки за закрила и защита. Именно в това е огромната разлика и необходимостта децата до въведената в страната минимална възраст да бъдат изключени от системата за правосъдие. Единият подход е да намалим възрастта за носене на наказателна отговорност, другият е да се съобразим с нея. Няма как причините да са едни същи.
Възпитателна мярка или възпитателни дейности?
Изглежда много логично на децата под 14 г. да се налагат възпитателни мерки, те са просто възпитателни дейности. Дали обаче е така? Изглежда, че често понятието възпитателна мярка се използва в различен смисъл – в смисъл и на мярка и на възпитателни дейности, които е необходимо да се предприемат. Какво е „възпитателна мярка“?Дефинирането на същността е трудно, тъй като от една страна стоят въпроси какво е възпитание и тук отговорите са ценностно, научно, социално обусловени и могат да бъдат различни. От друга страна е важно да се дефинира и понятието мярка, т.е. към кого е тази мярка, от кого се налага, от кого се изпълнява/наблюдава нейното изпълнение, какви са последиците при нейното неизпълнение – за кого, от кого?Именно характеристиката на мярка обвързва възпитанието с правосъдието.
Прегледът на основните понятия в правосъдието за деца показва, че възпитателна мярка се ползва като синоним на специални санкции към деца, извършили престъпления. Определено може да се каже, че възпитателна мярка се ползва като термин по-скоро в страните от континентална Европа, като Франция, Испания, Италия, докато в англоговорящите страни сходните в съдържателен аспект мерки се назовават специални за деца санкции, пробационни мерки, алтернативи, програми за отклоняване. Употребата на различни понятия е израз на различния смисъл на понятията възпитание, педагогика, социална работа в основните европейски езици. Възпитателна мярка е основен термин например във френската система за юридическа защита на младите хора, който термин обозначава „съдебно решение за насърчаване на възпитанието/образованието и морализирането на дете, правонарушител“. Мярката се налага от съд, неизпълнението й има последици за детето извършител, като крайна такава може да бъде осъждане. В проекта за нов закон у нас също възпитателната мярка се налага от съд и неизпълняването на дейностите, предвидени в нея, води до връщане на непълнолетния извършител в наказателното производство. Какво ще се случи с малолетния т.н. извършител, той не може и не бива да бъде обект на наказателната система?
В същото време възпитателното придружаване, отново във френската практика, като мярка за деца в риск „се извършва по заявка на родителите или на социалните служби…….то е насочено към благосъстоянието на детето, към неговите добри отношения с родителите, както и подкрепа на родителите в техните родителски функции“. Тази мярка се налага от социалните служби и само при несъгласие на родителите от детски съдия. Тези цитати не изчерпват многообразието от дефиниции на специфичния характер на наказанията към деца, но илюстрират общото между всички тях.
Бихме могли да кажем, че възпитателна, алтернативна, ресторативна и пр. мярка към деца, извършители на престъпления, се налага от съд, т.е. тя има принудителен характер и представлява намеса на обществото в управляване на поведението на детето, тъй като е дете, но е извършило престъпление. Последиците от неизпълнение на мярката обикновено се свързват с налагане на по-тежка санкция, отново от съд. При изпълнението на мерките има различни подходи. В зависимост от възпитателната, психо педагогическата концепция те могат да бъдат базирани психоаналитично, обучително-поведенчески, личностно центрирани, центрирани към ресурси, ресторативни и пр. Това, което е важно да се отбележи, че обикновено тази концепция е ясно декларирана и по ясен начин определя съдържанието на понятието „възпитателно“, нещо, което у нас не е така. В зависимост от вида структура, която ги изпълнява, те могат да бъдат специализирани, т.е. само за деца, извършители на престъпления, какъвто е случаят във Франция, или да бъдат част от социалната система, социалните услуги, какъвто е примерът на Италия, някои провинции на Испания и др.
Защо законът е за отклоняване от наказателно правосъдие?
Между 14 и 18 години юношата има друго ниво на когнитивно развитие, все по-развито абстрактно мислене, което му позволява да разбира последиците от своите действия и тъй като все пак е в период на развитие има наказателна отговорност, но намалена. По тези причини за тази възрастова група се налагат специални санкции – възпитателни мерки, програми, алтернативи, ресторативни мерки и пр. Именно тази група деца следва да бъде и е обект на проекта за Закон за отклоняване от наказателното правосъдие. Отклоняването означава, че на мястото на наказателно преследване на децата над 14 г., прилагаме различни подходи, които отчитат факта, че са деца. Това е и причината да се предприемат възпитателни мерки, които отчита поведението, но и обстоятелствата, които характеризират грижата за тях. Смисълът на отклоняването е юношата да поеме отговорност. При отклоняването се очаква той да се признае за виновен, доброволно да се ангажира да спази мерките, които ще му бъдат наложени. В случай, че не ги спази ще бъде „върнат“ км наказателното преследване.
За да бъдат децата до 14 г. обект на новия закон, е необходимо да се промени органът, който ще налага възпитателните мерки, тъй като не може да бъде орган от наказателното правосъдие. В такъв случай новите структури за изпълнение на възпитателните мерки не могат да бъдат в правосъдната система. В такъв случай нямаме нужда от нов закон, в ЗБППМН всичко е точно така – другарски съдилища ще налагат „възпитателни мерки“, от 8 годишни ще можем да ги затваряме в интернати, ще се борим с тях, какво друго да правим?
Ако системата за закрила няма капацитет, то това проблем на системата ли е или на децата?
Определено можем да се съгласим, че системата за закрила няма капацитет, но дали решението е да изключи определени групи деца? На практика отказът от закрила на деца, наказателно неотговорни, извършили престъпления по смисъла на закона, е отказ те да бъдат приети като деца в риск. Нещо повече, те се приемат като деца престъпници, които са различни от другите деца в риск, нищо че не са наказателно отговорни.
Или това е отказ на системата за закрила да посрещне нуждите на деца във висок риск? Какво точно правим – паралелна наказателна система за децата под 14 г. или паралелна система за закрила на деца, извършили престъпления? Ами да направим паралелна система за закрила и на децата, чиито родители са в развод, тъй като системата за закрила няма капацитет, всички са недоволни от тяхното участие в тези процеси – и самите социални работници, и съдиите, и родителите. Да направим паралелна система за деца, жертви на насилие и/или на престъпления, тъй като те се нуждаят от специални мерки за защита, а социалната система няма капацитет.
Не е ли по-добре да мислим как да се повиши капацитетът на системата за закрила, как да се развият нови специализирани, интегрирани услуги за деца с високо рисково поведение, които да бъдат не само здравно-социални, но и здравно-образователно-правосъдно-културно- социални?
За децата ще е по-добре, но за министерствата?
Източник: marginalia.bg
Снимка: freeimages.com